Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (26)

26

Центърът по съдебна медицина на щата Илинойс се намира на Уест Рузвелт Роуд 1900, на около километър и половина от мястото, на което кравата на О’Лиъри ритнала фенера и предизвикала Големия пожар, унищожил целия град. Пристигнах там малко след шест. Просторната лаборатория беше празна. Само Никол седеше в остъклената си кабинка.

— Дай да го видим, Майкъл.

Оставих уличното досие на бюрото й, а тя се нацупи. Не бях сигурен дали на мен, на досието или изобщо. После си сложи тънки латексови ръкавици и го разгърна.

— Не си задигнал това нещо от къщата на жената, нали?

— Не съм. Тя ми го изпрати.

— Хазяйката на Гибънс?

— Да.

— А сега е мъртва?

— От електрически ток.

— Нещастен случай?

— Едва ли — поклатих глава аз. — Между другото, окръжната прокуратура ми издаде документ, че случаят „Гибънс“ е изяснен.

— Точно както обеща Бенет.

— Той рядко греши.

— Утре ще се радвам за теб — рече Никол. — Кажи ми какво искаш днес.

Измъкнах листа с болничния формуляр и й го подадох.

— Попълнен е от сестрата в спешното отделение през деветдесет и седма. Вътре пише, че клиентката ми е била вкарана в операционната веднага след като са я приели.

— Илейн Ремингтън?

— Да. Обадих се в болницата, но те ми отказаха всякаква информация.

— Било е преди близо десет години. Може би нямат нищо, свързано с нея. А и да имат, то едва ли ще ти бъде от полза.

— А преглед за изнасилване?

— Ако са го направили, трябва да е в полицията.

— Точно на това се надявам.

Никол затвори папката и я плъзна към мен.

— Разкарай това нещо. Все едно че не съм го виждала.

Пъхнах досието под якето си и зачаках. Никол въздъхна и се приближи до прозореца.

— Какво знаеш за изнасилванията, Майкъл?

— През последните дни ми задават този въпрос вече няколко пъти.

Никол хвърли поглед на отражението си в дебелото стъкло и се извърна към мен.

— Нямам предвид самия акт, а нещо по-лошо. В лабораторията му викаме „политика на изнасилването“. Доста сложна тема, различна от убийството. В смисъл че при убийството жертвата е мъртва. Нещата са ясни. Докато при изнасилването не е така.

Тя прекоси залата, опря служебната си карта върху екрана на един скенер и отвори тежка врата, боядисана в сиво.

— Ела.

Влязохме в хладилно помещение, запълнено с метални стелажи. Тук се съхраняваха веществените доказателства.

— Стари изнасилвания, станали на територията на окръг Кук — поясни Никол.

— С колко разполагате? — полюбопитствах аз.

— Близо седемстотин. Всеки комплект съдържа сперма или други телесни течности, годни за извличане на ДНК.

Тихо подсвирнах.

— Това е нищо — добави Никол. — В Саут Сайд има една стара кланица, която сме превърнали в хладилно депо. Там съхраняваме още хиляда комплекта.

— И всички чакат ДНК анализ?

— Трудно е да се каже. Голяма част от пробите са стари. Почти нищо годно за анализ. Но въпреки това имаме попадения.

— Колко?

— Лично аз съм тествала около сто комплекта, от които изскочиха десетина неоспорими доказателства.

— Присъди?

— При осем от тях. В три случая извършителите се оказаха свързани и с други престъпления. Единият беше изнасилил двайсет жени и убил две от тях.

Никол ме изведе от хладилната камера и затръшна металната врата.

— Проблемът е там, че съм сама, а случаите са много.

— Хиляда комплекта.

— Точно така. А всеки тест струва пари. Минимум пет хиляди долара за комбиниран ДНК тест. И нещата стават сложни.

— И ти трябва да решаваш кой случай заслужава и кой не?

— Всъщност решава прокуратурата.

— Кои отиват на боклука? — попитах.

— А ти как мислиш?

— Предполагам, че не се занимаваш с проби, взети от проститутки.

— Да си чувал за изнасилени проститутки? А ако получа искане за анализ на комплект, взет от чернокожа жена, то със сигурност ще бъде първото в практиката ми.

— Трябва да поговориш с една репортерка.

— Даян Линдзи? — вдигна вежди тя. — Не е толкова просто, Майкъл. Особено ако искам да остана в играта.

— Помисли си.

— Дай да говорим за твоето момиче. Тя не е проститутка и е бяла. Проблемът е, че е никоя. Един много стар случай, забравен от всички.

Никол седна пред компютъра и вкара данните на Илейн.

— Да видим какво ще излезе — промърмори тя. — Вероятно ще отнеме известно време.

Седнах на съседното работно място и огледах струпаните върху бюрото комплекти, които чакаха обработка. Всеки от тях беше в запечатан найлонов плик с името на жертвата и датата на инцидента. Отдолу имаше поредица от дати и букви, оградени с кръгчета и подписани. Зададох въпроса, въпреки че се досещах за отговора.

— „М“ означава мъртва — отвърна Никол. — „Н“ сочи, че изнасилването е било придружено с грубо физическо насилие. Казах на шефа, че всички изнасилвания са такива.

— Но се оказа, че бъркаш?

— После идва ред на изнасилванията след доброволни срещи — прескочи въпроса Никол. — Мацките, които прекаляват с пиенето на купона. Те минават в графата „сами са си го търсили“ и са най-отдолу в купчината.

Никол ме стрелна с поглед и продължи да чука по клавиатурата.

— Ето го и твоето момиче — обяви малко по-късно тя. — По всичко личи, че нейните физически доказателства, включително комплектът за изследване, са били унищожени през 2004 година.

Опипах мекия плик в джоба си, който съдържаше пропита с кръв дамска блуза. После реших, че засега е по-добре да се правя на глупак. Нещо, което винаги ми се е удавало.

— Защо са го направили?

— Поради изтичане на срока. Технически погледнато, окръжната прокуратура пак може да повдигне обвинение, но само ако разполага с ДНК съвпадение. Но при случаите, в които няма заподозрян, събраните улики се унищожават.

— Не звучи ли малко необмислено?

— Не и в наши дни. Днес аз мога да извлека ДНК от проба, взета преди петдесет години. — Приятелката ми сви рамене и добави: — Вече ти казах, че трябва да познаваш политиката на изнасилването, за да разбереш самото изнасилване.

— Но ти можеш да работиш с толкова стари проби?

— Вече го казах, Майкъл. Какво точно те интересува?

— Един малък ДНК тест като между приятели.

— За същата жена ли говорим?

Кимнах и плъзнах плика на масата. Никол го погледна, но без да го докосва.

— Значи все пак разполагаш с нещо — отбеляза тя.

— От склада за веществени доказателства. Без име, без номер на делото, на умишлено сбъркано място.

Никол надяна нов чифт ръкавици, взе плика и се зае да разглежда печатите.

— Ти ли го отвори?

— Да, преди два дни. Получих го със съответната дата и инициали. Между другото, инициалите бяха на Гибънс.

— А датата?

— Денят на нападението срещу Илейн Ремингтън преди девет години.

Тя изтръска блузата от плика и внимателно опипа дупките от ножа.

— Колко пъти е била наръгана тази жена?

— Не съм сигурен, но някъде около петнайсет.

— И е оцеляла?

— Относително. Пие по седем уискита на ден, но се държи.

— Това момиче има сериозни проблеми.

— Вероятно. В момента ми е клиентка и прави всичко възможно да получи отговор на въпросите си.

Никол прибра блузата в плика, но го остави незапечатан.

— Ела с мен.

Минахме през още няколко врати, прекосихме коридор с бели стени и влязохме в друга лаборатория.

— Тук подготвяме материалите, от които предстои извличането на ДНК. Преди всичко аз трябва да изследвам дрехата и да преценя какъв тест да използвам.

— Значи нямаш нищо против?

Никол разстла блузата на лабораторната маса и ми подаде някакви очила.

— Да не го обсъждаме повече. Сложи си тези очила.

Измъкна някаква палка от калъфа, прикрепен към масата, след което изключи осветлението.

— Това е ултравиолетов лазер, с помощта на който откриваме телесни течности, невидими с просто око.

От палката се появи яркозелен лъч, който спря върху надупчената дреха. Никол го плъзна над нея и продължи с обясненията:

— Светлинни лъчи с различна дължина реагират на различни течности, които започват да светят. Чрез лазера мога да отделя кървави петна, слюнка и любимата на всички семенна течност.

— Какъв цвят има тя?

— Жълт, ако имаме късмет. Подобно на този, който виждам тук.

Облеченият й с ръкавица пръст се насочи към десния долен край на блузата. Видях някакво жълто сияние, което контрастираше на зелената светлина на лазера. Беше точно под голямо кърваво петно. Никол внимателно го огради с карфици и му направи снимка. Изследването на останалата част от дрехата донесе още три подозрителни петна. Един час по-късно тя изключи лазера и запали осветлението.

— Май напипахме нещо.

— Наистина ли?

Никол извади ножици и започна да изрязва петната, маркирани с карфици.

— Ще направя съответните химически изследвания, но още сега мога да ти кажа, че някой е оставил спермата си върху тази блуза.

Всяко парче влезе в отделна торбичка за доказателства и беше старателно запечатано. Никол заключи приемната и ме поведе към работното си място.

— Довечера ще започна извличането на ДНК — каза тя.

— Колко време ще отнеме?

— Стандартният срок е шест седмици. Но ако зарежа всичко друго, бих могла да имам резултат след двайсет и четири часа.

— Какво мислиш?

— Две неща. Първо, искам час по-скоро да се отърва от тези улики. Второ, ти трябва да накараш приятелката си да влезе в контакт с някои хора, които познавам.

— Ще говоря с нея веднага след като приключим тук.

— Направи го, Майкъл.

— Добре. Но имам един въпрос. Какво ще правим, ако се сдобием с профил?

— Нека отгатна — рече Никол. — Ти ще поискаш достъп до КОДИС, нали?

КОДИС е държавната генетична база данни, в която се съхраняват хиляди ДНК проби на престъпници от цялата страна.

— Възможно ли е? — попитах.

— Влизането ти в базата данни веднага ще бъде забелязано, но аз мога да го скрия. Истинските проблеми ще дойдат, ако открием съвпадение. Тогава ще изскочи определено име и вече нищо не може да се направи.

— Законно — добавих аз.

— Точно така, Майкъл. Законно. Вероятно твоите доказателства са манипулирани, както и данните в КОДИС.

— Нека първо открием името, Никол. После ще помисля как да действам.

Приятелката ми понечи да отговори, но от коридора долетяха приглушени гласове. Тя бързо сгъна блузата и я мушна в най-долното чекмедже на бюрото.

— Ще ти звънна, ако открия нещо — подхвърли тя и надраска нещо върху гърба на визитката, която извади от джоба си.

— Доколкото ми е известно, напоследък май не водиш особено интензивен социален живот. Това поне ще те накара да излезеш от дома си.

Картичката се плъзна по масата. На гърба й пишеше „Петък, осем вечерта, хотел Дрейк“.

— Става въпрос за този петък. В балната зала на хотела. Не закъснявай и облечи нещо, което не си вдигнал от пода. Което означава фрак.

— Какво е събитието?

— Прием за набиране на средства. За Доброволната асоциация за борба със сексуалното насилие. Там ще чуеш за всички проблеми, които вече обсъждахме, а може би и ще получиш помощ за онова момиче. Ще присъстват много жени.

Аз се усмихнах.

— Не бързай да се радваш. Присъствието ти ще струва петстотин долара.

— Няма проблем.

— Освен това повечето жени, които ще срещнеш, са били изнасилвани. Ето защо внимавай. Между другото, мис Линдзи също ще бъде там.

— Наистина ли?

— Да. Така най-после ще се видите на публично място.

Усетих как лицето ми пламва и наведох очи.

— Спиш с нея, нали? — моментално ме засече Никол.

— Не е каквото си мислиш.

— То никога не е. Във всеки случай тя ще е там. А сега изчезвай. Имам още два часа, които мисля да използвам за работа.

— Благодаря, Никол.

— Ще ми благодариш, след като видиш какво съм направила.

В думите й долових недоволство, но не я обвинявах. Нямах право да искам помощта й, но го направих. И сега заедно ще си носим последствията.