Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (54)

54

Самолетът ми кацна в Тълса малко след седем сутринта. По време на полета бях изключил мобилния си телефон. Включих го отново в момента, в който пресякох щатската граница на Канзас.

ДНК пробата на Даниъл Полард беше обработена по спешност, но резултатите си заслужаваха. Получихме пълно съвпадение с уликите, оставени при изнасилването на Илейн Ремингтън, неизвестните жертви на Грайм и сълзите по чаршафите на Мириам Хоуп. Утре по някое време Даян щеше да излъчи своя сензационен материал, след което щеше да се състои пресконференция. Новината автоматично се превръщаше в национална и идваше ред на пълната лудница. Замислих се за момент за Бенет Дейвис. До утре вечер или трябваше да си е теглил куршума, или да са му щракнали белезниците. Лично аз предпочитах първото. Телефонът ми иззвъня. Беше Родригес.

— Хей, здрасти.

— Пристигаш ли? — попита той.

— Мисля, че да.

— Сигурен ли си, че не ти трябва помощ? Можем да потърсим съдействие от местните.

— Разбрах те. Тревожиш се за Дейвис.

— Като говорим за това, искам да ти съобщя, че от КОДИС ни изпратиха пълната справка за Полард.

— Нека отгатна — рекох. — В нея няма абсолютно нищо.

— Откъде знаеш?

— Бенет ми каза, че Полард е приел съветите на Грайм и още преди години е започнал да използва презервативи.

— Колко са жертвите му според теб?

— Много.

— Само изнасилване?

Представих си как Мириам Хоуп разговаря с Даниъл Полард, опитвайки се отчаяно да спаси живота си, да спечели още няколко десетилетия самота.

— Наръгал е онзи старец в апартамента му — казах на глас аз. — Няма да се изненадам, ако има и други.

— Отделът по студените досиета вече рови в тази посока — въздъхна Родригес. — Ще търсят връзка с неразкритите убийства.

— Някой разговарял ли е с Грайм?

— Още не. Планираме да го посетим тази седмица.

— Окей. Довечера се връщам в Чикаго.

— Няма шега с тая работа, Кели. Ако искаш някакви действия тук, трябва да ми се обадиш.

Затворих капачето на телефона и минах край пътна табела, на която пишеше: СЕДАН, КАНЗАС, 40 КИЛОМЕТРА. Отбих на банкета и извадих уличното досие. В графата „роднини“ на болничния формуляр на Илейн фигурираше някакво име, но без адрес. Но онази нощ в Кал Сити клиентката ми сама беше споменала града. Не беше кой знае какво, но си струваше да опитам.

Половин час по-късно пристигнах в Седан. Невзрачно градче с километър и половина главна улица, заета от магазини със заковани с дъски врати и прозорци и затрупана с тонове прах. В края й се издигаше пететажен хотел, чиито врати и прозорци също бяха заковани с дъски. Минах през портала и продължих, без да видя жива душа.

Малко по-надолу по улицата зърнах чифт каубойски шапки, които седяха в пикап и чакаха зеления сигнал на светофара. Но светофар нямаше. Просто два черни пътя, които се пресичаха в голяма кална локва. Слязох от колата и тръгнах към тях.

— През лятото е по-красиво. Особено когато избуи царевицата.

Човекът зад волана изрече тези думи, без да извръща глава. В следващия момент си дадох сметка, че двигателят на пикапа не работи. Контактният ключ го нямаше ма таблото.

— Просто си седите и зяпате, а? — подхвърлих аз.

Мъжът на съседната седалка се наведе напред. Почернели остатъци от зъби оформяха усмивката му, а огромният, покрит с циреи нос бе достоен за собствено риалити шоу. В едната си ръка държеше картонена чаша с логото на „Старбъкс“, а в другата — добре изглеждаща кифла с пълнеж.

— Тук си пием кафето. Почти всяка сутрин. Можеш да се присъединиш към нас.

Запитах се къде ли може да се намира седанският „Старбъкс“. Но плановете ми бяха други и трябваше да се съобразявам с тях. Освен това двамата каубои в пикапа знаеха точно къде искам да отида.

Пет минути по-късно поех по тесен черен път и спрях пред една селска къща, която проскърцваше на вятъра. Към нея беше прилепен обор, а по двора щъкаха пилета.

Нарочно затръшнах вратата на колата. Изцвили кон, пердето на прозорчето помръдна. На прага се изправи мъж, надхвърлил петдесет и пет. Издължено лице, твърди черти. Очите му бяха кафяви, с цвета на полята, сред които беше прекарал живота си. Мъжът ме огледа, без да бърза, прехвърли клечката за зъби от едната страна ма устата си в другата и попита:

— С какво мога да ви помогна, сър?

Тези думи бяха изречени без подозрение, но твърдо. Човекът не ме познаваше и не очакваше неприятности. Но ако се появяха такива, той беше готов да се справи с тях.

— Казвам се Майкъл Кели — представих се аз. — Детектив от Чикаго.

Нещо прехвръкна между нас и човекът на прага леко трепна.

— Аз съм Сам Бекър, но вие явно го знаете.

Кимнах. Той отвори вратата и отстъпи назад.

— Добре, влизайте.

Тръгна пред мен към светлината, която идваше от лампа, поставена на кухненската маса. До лампата се виждаха остатъци от самотна закуска. Бекон с яйца и кафе. Сам Бекър разчисти масата и аз седнах.

— Кафе?

Наля ми една чаша и допълни своята, след което ми направи знак да го последвам. Влязохме във всекидневната. Той седна на коженото кресло, а аз — на канапето. Тясното разстояние помежду ни беше почти запълнено от ниска масичка. Стените бяха голи, също като в кухнята. В ъгъла до библиотеката проблесна нещо златно. Снимка в рамка. Бекър проследи погледа ми и отиде да вземе снимката.

— Предполагам, че това ви интересува, след като сте от Чикаго — промърмори той. — Станаха почти десет години. Адски много време.

Остави снимката на масата и аз я взех. Най-вероятно беше снимка от последните класове на гимназията. Шестнайсет, може би седемнайсетгодишна. Хубава девойка, която още не е станала жена. Но нямаше нищо общо с дамата, която познавах като Илейн Ремингтън.

— Това ли е Илейн, Сам? — настойчиво попитах аз. — Нападнатото момиче?

Бръчиците около очите му се втвърдиха.

— Тя беше убита, сър. Нападнаха я ден преди Коледа през 1997 година. Почина няколко седмици по-късно.

Задържах очи върху снимката.

— Искам да ти задам един въпрос, Сам — рекох. — Въпрос, който може би ще те накара да ме изхвърлиш от дома си, а може би и да стреляш по мен. Давам си сметка за това и уважавам чувствата ти. Но трябва да ти го задам, ако искам да си свърша работата. Ти видя ли трупа й?

— Какво, по дяволите…

— Нека ти обясня — бързо вдигнах ръка аз. — Голяма част от архивите в Чикаго са изчезнали. А в тези, с които разполагаме, пише, че жената е била нападната, но не и убита. Не е ясно какво се е случило с нея. Затова питам.

Сам стана и се насочи към остъкления шкаф на далечната стена. Върна се с избеляла кафява папка, пристегната с ластик. Вътре се оказаха останките от един млад живот. Най-отгоре имаше две вестникарски изрезки, съобщаващи за нападението. Локални издания, които бяха останали извън моето разследване. Под тях бяха полицейските доклади, които ми бяха познати. А накрая имаше едно заключение на патолога, което виждах за пръв път. Издадено от някаква болница в окръг Чатагуа, щата Канзас. Смъртта на Илейн Ремингтън беше настъпила вследствие на многобройни прободни рани в гърдите и гърба три седмици след нападението. Приложена беше и една снимка на трупа. На нея се виждаше младо момиче с Т-образно сечение на гръдния кош и корема.

— Това ме кара да мисля, че е мъртва, мистър Кели. Ето защо пазя тази папка. За да помня, ако случайно започна да забравям. Отварям папката и си спомням.

Запалих цигара и поднесох пакета на Бекър. Той си взе една, после допълнихме чашите си. Папката остана да лежи между нас.

— Имам проблем, Сам.

Човекът не беше глупав и вече го беше разбрал. А аз му разказах за Джон Гибънс и за писмото. И за клиентката ми, блондинката на име Илейн Ремингтън. Завърших с деветмилиметровия пистолет, с който, по моите изчисления, са били убити петима души. Сам мълчаливо ме изслуша, после се изправи.

— Ела с мен.

Фермерът вдървено изкачи стълбата, прекоси тъмен коридор и влезе в стая, която преди много време е била спалнята на младо момиче. Пристъпи към полицата и издърпа един годишник. На корицата му пишеше ГИМНАЗИЯ СЕДАН, ВИПУСК 1994. Започна безцелно да го прелиства, сякаш не знаеше какво търси. Аз мълчах и чаках. Най-накрая Бекър откри страницата, която му трябваше, и сложи годишника на леглото.

— Това ли търсиш?

Момичето беше лидер на мажоретките и председател на Клуба на артистите. Избрана за „Най-вероятна кралица на театъра“, чиято най-голяма мечта бе „да живее под светлината на прожекторите“. Усмихнатото й лице беше най-красивото на страницата и лесно се различаваше. Лицето на моята клиентка. Жената, която познавах като Илейн Ремингтън.

— Истинското й име е Мери Бет. Две години по-млада от Илейн.

Седнахме на леглото. Фермерът и аз. С годишника помежду ни. Аз плъзнах пръст по фотографията, а Сам започна да разказва.

— Ремингтън е моминската фамилия на майка им. Открили я мъртва на дъното на някакъв кладенец. Лицето й било смазано с чук, но всички твърдели, че се е препънала и паднала. Когато майка й умряла, Мери Бет била десетгодишна. Може и да ти прозвучи зле, мистър Кели, но това била най-хубавата част от живота на момичето. Баща й я изнасилил, когато навършила дванайсет. Тук, в плевника до къщата. Искал да й бъде първият. А после започнал да я предлага на приятелите си.

Сам помълча известно време.

— Мери Бет избяга от дома си и дойде в Оклахома. Аз бях ерген. Мислех, че никой не може да ме открие, но моята племенница успя да го направи. Разказа ми какво се е случило. Една нощ баща й отново се появил в стаята й, но тя била подготвена. Борила се със зъби и нокти. Той я мушкал с ножа си. И до ден-днешен има белег под ключицата. Мери Бет му върнала услугата и забила вила в гърлото му. Той умрял от загуба на кръв. А момичето си събрало багажа и тръгнало да ме търси.

Уредих нещата с шерифа и Мери Бет се върна в Седан. Аз дойдох с нея и направих всичко възможно да заместя баща й. С течение на времето научих, че е правел същото и с другите си дъщери, след като навършели дванайсет. Нещо като отбелязване на съзряването.

На лицето на Сам се появи тъжна усмивка, той се размърда на леглото.

— Честно казано, не станах добър баща. Ролята на чичо ми прилягаше по-добре. Илейн изгаряше от нетърпение да се махне. Не можех да я обвинявам. Лошите спомени бяха твърде много. Замина веднага след като завърши гимназия. Стигна до Чикаго, където намери смъртта си. Мери Бет я последва. По всичко личи, че ти знаеш повече от мен за тази част от живота й. Поддържах връзки само с най-голямата. Е, само по една картичка за Коледа, но и това е нещо, когато човек започне да остарява.

— Най-голямата?

— Да, третата сестра. Първата, която татенцето оправил. И най-умната. Вероятно и най-упоритата. Завърши един от местните колежи, взе диплома и се махна от Седан. Твърдо решена да се справи. Никога не поиска нищо.

Бекър свали друг годишник и го разгърна. Беше от 1988 г.

— Ето я. Редактор на училищния вестник.

Погледнах най-голямата от трите сестри. Пет минути по-късно вече бях на път за летището. С двата годишника на седалката до мен.