Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (14)

14

Изкачих се по стълбите, прекосих кафяв коридор и влязох в още по-кафява стая. В ъгъла имаше легло със сиви чаршафи. Единственият прозорец беше покрит със скъсано перде. Самотен слънчев лъч минаваше през него и опираше в насрещната стена.

Обърнах се и открих Мълбъри зад гърба си. Ангорският котарак се търкаше в глезените ми.

— Искам малко пространство — рекох.

Хазяйката отстъпи цяла крачка назад. Явно това беше разбирането й за пространство. Ноздрите й леко се разшириха.

— Полицията огледа чекмеджетата — рече тя и посочи напукания скрин до прозореца. — Не взеха нищо, защото ги предупредих, че ще искам разписка за всичко. Искаш ли да видиш формуляра? Разпечатах го на компютъра.

Пристъпих към скрина и издърпах едно-две чекмеджета. Два чифта панталони, няколко ризи.

— Няма ли куфар или сак, мис Мълбъри?

— Не. Той имаше само един костюм — този, който носеше. Скромен човек.

Кимнах.

— И добър — добави тя.

Сякаш се съмнявах в това.

— Някакви други лични вещи? — попитах. — Книги, документи?

Мълбъри подпря брадичката си с длан и поклати глава. После се наведе, вдигна котарака и започна да го гали. Той ме погледна и аз открих, че ми е трудно да отместя очи.

— И тя ме попита същото.

— Детективът?

— Не. Жената, която се появи по-късно.

— Каква жена?

— Онази от телевизията. Червенокосата кучка.

— От Канал шест ли?

— Да. Появи се вчера следобед и огледа нещата му. Също като теб.

— Като мен значи.

— Аха. И тя не взе нищо. Каза ми да не говоря с никой друг.

Седнах на леглото.

— Мамка му.

Ангорецът изсъска, а Мълбъри изви гръб. Или обратното.

— Не ругай пред Озкар. Той не обича да слуша лоши думи от непознати.

Старицата извади дрехите на Гибънс и сложи върху тях нещо, което приличаше на комплект за бръснене. Вещите му бяха готови да бъдат изнесени. Някогашният ми партньор беше умрял сам и вече беше намерил своята дупка в земята. Остатъкът от живота му лежеше тук, в кафявата стая, редом с торба за пазаруване на веригата „Доминик“.

— Не е толкова лошо — прошепна Мълбъри и затвори едното си око. Другото стана още по-голямо зад лупите на очилата й.

— Кое? — попитах.

— Да умреш в самота. Когато загубиш правото си на избор, не е толкова лошо да умреш сам.

— Така ли мислите?

— Да. Остави нещата така, както са. И си върви.

Свих рамене, извадих двайсетачка и я пуснах на леглото. За храна за котките. После подхвърлих да ми се обади, ако открие някакви книги и документи, собственост на Гибънс.

— А на полицията? — попита тя.

Пуснах още една двайсетачка.

— А на червенокосата?

Още две по двайсет се присъединиха към посестримите си.

— Нищо няма да даваш на тази кучка.

Мълбъри се усмихна. Между предните й зъби изскочиха ситни капчици зеленикава слюнка. Побързах да се измъкна от къщата, напомняйки си да си измия зъбите и да ги почистя с конец. Дълго и старателно.