Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (48)

48

Бях уморен, исках да се прибера у дома, но трябваше да проверя още нещо. Оставих Полард да спи и отново потеглих към Кал Сити.

Тя се беше скрила в една от страничните улички. Единствено огънчето от цигарата издаваше присъствието й. Изчаках за момент. Тя се раздвижи, силуетът й придоби по-ясни очертания, сякаш изрязани в мрака на нощта. Беше облечена с джинси и черно кожено яке. Подобно на колежките си, носеше само черна чантичка. Вътре би трябвало да има малко пари, цигари и запас от презервативи. Ако не беше русата й коса, едва ли щях да я забележа. Не боядисана с евтина боя, а естествено руса коса. При първото преминаване на Полард я нямаше тук, а при второто той бе задържал погледа си върху нея. Предполагам, че му бе направила някакъв знак, но той не бе клъвнал. В момента вниманието й отново беше изострено, но този път се насочи към мен. Спрях колата и свалих страничното стъкло.

— Хей.

Несигурността й продължи само секунда. После Илейн Ремингтън смачка фаса с токчето си и тръгна към мен.

— Охо, моят частен детектив! Ти какво, да не би да следиш клиентите си?

— Интересувам се от теб, Илейн.

Тя се засмя и опря длан в бузата си. Едно преднамерено фалшиво движение. Не успях да определя дали е нервна, или е само друсана.

— Поласкана съм.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Какво правят жените в тази част на града, когато са на улицата в четири сутринта?

— Работиш ли?

Фалшивата маска се смени с похотливо изражение.

— Някои му викат работа, мистър Кели. Но за мен то е терапия.

Опря ръце на вратата на колата и се наведе напред. Главата й се приближи към мен, следвана от ароматите. Моите ръце останаха на волана, очите ми гледаха безизразно.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина. Между другото, тук на мое разположение е една цяла тъмна уличка, но си нямам компания.

Сега аз се наведох напред и я подуших. Миришеше хубаво. Не бях сигурен дали сведе клепачите си. Но в момента, в който устните ни се срещнаха, долових лека усмивка на триумф. Долната й устна се плъзна под моята в мига, в който посегнах към чантичката. Край на удоволствията. Вероятно навреме.

— Кели! Какво правиш, да те вземат мътните?

Отворих я. Вътре имаше пакет цигари, червило и няколко долара. Нямаше презервативи.

— Работиш, значи! Дрън-дрън.

Изсипах съдържанието й на седалката до себе си. Най-отдолу мътно проблесна тежък черен пистолет. Вероятно бе същият, който Илейн насочи в мен при първата ни среща.

— Върни ми чантичката!

— Качвай се в колата, Илейн.

Токчето й чука по асфалта в продължение на десетина секунди, после тя заобиколи колата и влезе.

— Голям инат си, Кели! Господи!

Илейн събра вещите си и ги напъха в чантичката, а после свали сенника и започна да се черви.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?

— Почерпи ме едно питие и ще ти разкажа цялата дълга и тъжна история.

— Не, благодаря.

Тя въздъхна, сви рамене и навлажни устните си с език.

— Какво толкова да ти казвам, за бога? Наближавам трийсет, но още изглеждам добре. Затова се обличам като за парти и идвам тук. Правя го един-два пъти в месеца.

Облиза устните си още веднъж, вдигна сенника и намести нещо на гърдите си, за което подозирах, че е надуваем сутиен.

— Наричай го както искаш: бягство, роля, освежаване. От време на време го правя, и толкоз. Не като професионалистка. В смисъл че не се чукам като останалите проститутки.

Гледах право пред себе си и я оставих да говори.

— Какво толкова, Кели? Двайсет и пет долара за уста, десетачка за ръка. Тия неща се правят във всеки бар в града. Купуваш ми вечеря или просто даваш мангизите предварително. Каква е разликата?

— Има голяма разлика.

— Защо мислиш така?

— В този квартал устата може да принадлежи на тринайсетгодишен хлапак, а сериозният клиент като нищо се оказва тип, който е готов да ти пререже гърлото — поясних аз. — Но ти го знаеш много добре. Това ли търсиш? Искаш пак да го преживееш, а?

Не очаквах отговор и не го получих. Тя качи краката си на арматурното табло и се нацупи. Не за дълго.

— Много си сладък, като се ядосаш, Кели.

Не й обърнах внимание.

— Откри ли копелето, което ме нападна?

— Работя по въпроса.

Нямах желание да й казвам за ДНК съвпадението между блузата й и досието на Грайм. Нито пък за възможната връзка с Полард. Още не. Не знаех защо, но ми се струваше рано.

— Моят случай ли те е накарал да се мотаеш тук посред нощ? — попита тя.

— Чуй какво ще ти кажа, Илейн. Папката с веществените доказателства по твоя случай е била унищожена преди две години. Това, което ще открия, вероятно няма да има значение. Окръжната прокуратура дори няма да го погледне.

— Май не разбираш, а?

— Не разбирам почти нищо, което е свързано с теб, Илейн. Защо не ми разкажеш малко повече?

Тя се взря в мрака навън и вътре в себе си. Не мога да кажа какво точно виждаше. Болка. Съжаление. Неосъзнат гняв. Или всичко това заедно.

— В крайна сметка нищо не е ясно, нали? — промълви тя. — Искам да кажа, станалото — станало. Никой не може да го промени: нито прокурор, нито съд. Затова искам да знам. Някакво име или лице. Някой, когото да мразя. Толкова ли е лошо? Повечето хора със сигурност биха го нарекли безумие.

Не казах нищо. След известно време тя запали нова цигара, смъкна стъклото и издуха дима навън. Наруших мълчанието и се върнах към конкретните въпроси.

— Разполагаш ли с някакви документи по делото?

— Какви по-точно?

— Формуляр за постъпване в болницата, полицейски доклад или нещо друго.

— Нямам нищо такова. Когато се свестих, бях в болницата.

— Полицията не те ли разпита?

— Не.

— Не ти ли се стори странно?

— Когато ме пуснаха, бях полужива. Исках да се прибера у дома и нищо повече. У дома в Седан. Не ми пукаше за останалото.

— В онзи момент?

— Аха. Исках да се прибера у дома и да се скрия.

Илейн дръпна яко, хвърли фаса навън и вдигна стъклото.

— Предполагам, че по-късно си се променила — рекох.

— Вероятно. Тук завий наляво.

Завих. Десет минути по-късно спряхме пред един работещ до късно бар на „Дайвърси“, който се казваше „Бел Еър Лаундж“ — хитово заведение на Чикаго отпреди шейсет години. Тук бе идвал да поразпусне Хъмфри Богарт — да се напие или да свали някоя мадама. Днес зад пианото седеше разрошен мъж, който по цяла нощ свиреше парчета на Били Джоел. Около него се трупаха разведени мъже и жени, които изпълняваха съвета на песента да пуснат някой долар в чинийката на пианото, напиваха се и разсъждаваха за всички онези неща, които не бяха преживели и за които се преструваха, че съжаляват. После барът затваряше. Посетителите се пръскаха в нощта, понякога единично, понякога на двойки. Но и тези двойки се разделяха, в повечето случаи след бърз и груб сексуален контакт.

— Не е чак толкова зле — рече Илейн. — Познавам съдържателя. Можем да останем, докогато пожелаем. Какво ще кажеш?

Отново на високи обороти. Приличаше на оголена жица, потрепваща от възбуда, опасна.

— Не, благодаря — рекох.

— Какво ти става, Кели? Не ти ли харесва?

Плъзна се по седалката, доближи се до мен и вдигна глава.

— Или чукаш онази, червенокосата?

— Побъркала си се!

— Значи я чукаш! — засмя се тържествуващо тя.

Отдръпна се от мен и взе чантичката си.

— Хубаво, Кели. Беше ми много интересно. Благодаря за разговора. Пак ще се видим.

Илейн Ремингтън слезе от колата, прекоси пустото платно на Дайвърси авеню и хлътна във входа на заведението. Някакъв старец на бара я дари с похотлива усмивка, което може да се размине безнаказано само в пет часа сутринта в Чикаго. Тя се настани до него и си поръча питие. Старецът плъзна стола си по-наблизо, а аз включих двигателя и поех към дома. Там ме чакаше едно удобно и милостиво празно легло.