Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (46)

46

На мястото на къщата на Грайм зееше дълбок ров, ограден с жълта полицейска лента. Пред нея стояха двама гимназисти и правеха снимки с мобилните си телефони. Смелчаци. Вероятно щяха да ги пратят на всичките си съученици в пансиона.

— Нищо не е останало — констатира Даян.

— Останали са спомените — рекох. — Я да отскочим до къщата на Полард.

Разстоянието беше по-малко от километър, което можеше да се измине за десетина минути пеша. Къщата се оказа двуетажна тухлена постройка, сгушена сред дълга редица от себеподобни. Кварталът беше работнически, изграден още по времето, когато гражданите са наричали открито кмета си „бос“. Паркирах на половин пряка от адреса и изключих мотора.

— Чакай тук — рекох.

Даян не отговори.

Взех фенерчето и тръгнах напред. Вече се мръкваше. Уличните лампи светваха една по една. Къщата на „Уест Уорнър“ 5215 изглеждаше празна, с плътно затворени капаци на прозорците. На звънеца не пишеше нищо, а през остъклената входна врата се виждаше част от антрето. Поех риска да натисна звънеца. Никой не ми отвори.

Насочих фенерчето към входната врата, но не успях да видя някакво име на пощенската кутия. После в лъча попадна купчината поща, разпиляна по пода. Добрата стара пощенска служба на Чикаго. Понякога писмата наистина попадат в кутията, но в повечето случаи не улучват. Два от пликовете бяха адресирани „до обитателя“. Третият — не. Успях да различа само две букви от фамилията на получателя: По… По всичко личеше, че Даниъл Полард все още живее в някогашния квартал на Грайм. Заобиколих къщата. Задният двор беше малък, изцяло покрит с цимент. В дъното имаше празен дървен гараж. Изключих фенерчето и се върнах при колата.

— Мисля, че все още живее тук.

— След десет години?

— Така изглежда. Сигурно харесва квартала. За мен най-важното е, че получава пощата си на този адрес.

— Какво си намислил?

Понечих да отговоря, но в огледалцето ми изведнъж изскочи зелен понтиак. Светлините ми бяха изключени и шофьорът не ме забеляза. Понтиакът зави в алеята на номер 5215 и изчезна зад къщата.

— Това е той! — възбудено рече Даян.

— Май наистина си сбъркала професията си. Трябваше да станеш детектив.

— Стига глупости!

След минута-две в къщата светна. Включих двигателя и подкарах към ъгъла, зад който имаше автобусна спирка.

— Време е да се разделим, Даян.

— Така ли?

— Да. Налага се да проследя тоя тип и трябва да зарежа колата. Пеша е много по-лесно.

— Аз умея да се прикривам, Кели.

Пресегнах се през нея и отворих вратата.

— Няма време за спорове, Даян. Колкото повече се бавя тук, толкова по-дълго къщата остава без наблюдение. Ако в този момент скочи в колата и тръгне нанякъде…

Свих рамене и зачаках. Даян не беше доволна от развоя на събитията, но нямаше избор. Слезе от колата, без да каже нито дума.

— По-късно ще се видим — подхвърлих.

Тя затръшна вратата и тръгна към спирката. Аз включих на скорост и подкарах към къщата на „Уорнър“.