Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (28)

28

Ривър Норт в Чикаго е аналог на Сохо на Източното крайбрежие и Венис Бийч на Западното. Не е кой знае какъв отговор, но какво пък толкова. Това все пак е Средният запад.

Преди двайсет години районът бил задръстен от порутени хотели и складове. Днес складовете са превърнати в картинни галерии, а евтините хотели в жилищни сгради с апартаменти от над един милион долара. Тротоарите са широки и чисти, по тях се движат рекламни агенти в костюми на „Тед Бейкър“ и кожени куфарчета в ръце. Жените са приятна гледка. Млади, някъде между двайсет и трийсет, те носят джинси с ниска талия и сребърни обеци по голите пъпове. С мобилни телефони до ухото, те се тълпят в модерните заведения от вида на „Мартини Ранч“ и чакат да бъдат забелязани от някой инвестиционен банкер, който ще им предложи мезонет в Уинетка, няколко дечурлига и неограничена сметка в кънтри клуб „Норт Шор“. Ако това не се случи, жените от Ривър Норт се напиват и започват да танцуват по масите в заведения като „Грозна като смъртта“, търсейки други забавления. Които понякога им предлагат мъже като мен.

В сърцето на Ривър Норт се гуши скромно заведение от червени тухли и голяма стъклена витрина в бяла дограма. Над входа му свети гола крушка, под която с черни букви е изписано името „Мистър Биф“. За неопитното око то изглежда почти като заведение за сандвичи, но вътре е съвсем различно. Коренно различно състояние на духа.

Вляво е барът, зад който трима-четирима бармани си крещят на различни езици. В противоположния край са клиентите — различни типове мъже от Средния запад.

Тип №1: голямо шкембе, увиснало над протрит кожен колан, джинси „Ранглър“, ботуши „Ред Уинг“, голяма връзка ключове, закачена отстрани на колана.

Тип №2: голямо шкембе, увиснало над колан от изкуствена кожа, евтин костюм от „Менс Уеърхаус“, напукани обувки „Флоршайм“ и мобилен телефон в калъфче на колана.

Тип №3: голямо шкембе, увиснало над колан за пари, копринен панталон „Томи Бахама“, сандали „Коул Хаан“ и програма за конни надбягвания в джоба на сакото.

И така нататък.

Различните типове мъже от Средния запад са тук всеки ден, подредени на опашка покрай стената. Тя е украсена с фотографии на известни личности като Лено, Летърман и Синатра. Но мъжете от Средния запад не обръщат внимание на познатите лица, които ги гледат от стената. Те са тук, за да отдадат почит на истинската звезда на шоуто: негово величество Бифтека.

Месото се реже на тънки ивици от специалния шиш, след което се увива в мека италианска питка. По желание на клиента се добавя лютив или сладък сос, увива се в бяла хартия и се плъзга по тезгяха. А лютивият или сладкият сос се приготвя, разбира се, от чушки.

Докато чакате, получавате безплатно възможно най-пиперливите коментари на сексуална тема. Те ви се предлагат от редовните клиенти, чиято средна възраст е някъде около 107 години. Подредени на високите столчета край витрината като публика от галерията в театър, те по цял ден не мърдат оттам. Всеки ден. Пият кафе и говорят за секса, който не са практикували от времето, когато Христос е бил най-обикновен дърводелец. Иначе са симпатични, живописни. Много перуки, много вериги по вратовете, постоянно опипване на гениталиите. Но има и по-лоши неща, когато си на 107. Например да си мъртъв.

Появих се в „Мистър Биф“ с десет минути закъснение. Поръчах си сандвич със сладък сос, а после се насочих към Мастърс, който седеше в ъгъла под голям плакат на филма „Глутница кучета“. От устата му стърчеше клечка за зъби, пред него имаше чиния с пържени картофки и бутилка кока-кола.

— Извинявай, че закъснях — рекох.

Мастърс ме стрелна с поглед и изсумтя.

— Когато идвам тук, неизбежно си задавам въпроса защо изобщо се храня на други места. Задръж за малко, отивам да си взема още един сандвич.

Пет минути по-късно се настанихме един срещу друг. Аз за първи обяд, а Мастърс за втори.

— Искаш да говорим за досието — рекох.

Мастърс хвана сандвича с две ръце, отхапа и ме погледна между свитите си рамене. Лош поглед, точно както трябваше да бъде. След това глътна петдесет грама кока-кола, оригна се и изръмжа:

— Къде е?

Измъкнах сноп хартия от вътрешния джоб на якето си.

— По телефона споменах, че тя ми го изпрати по куриер.

— Това копия ли са?

— Аха. Направих един комплект и за мен.

Ново оригване. Този път доста по-смекчено. Последва шумно засмукване, тъй като сламката му беше стигнала дъното на чашата.

— Така и си помислих — обяви той.

— Тук има и копие от разписката на „Федерал Експрес“ — добавих.

— Спокойно, Кели. Не те обвинявам в убийството на Мълбъри. Както не те заподозрях и в убийството на Гибънс. Вече ти казах, инициативата беше изцяло на окръжния прокурор.

Мастърс разстла документите на масата и бързо ги огледа.

— Полицейски доклад, медицински прегледи — промърмори той. — Не виждам нищо особено.

Аз мълчах и чаках.

— Само днес ми възложиха пет нови случая на убийство. Тройно в Уест Сайд и една майка, която нахранила двете си дечица с препарат за отпушване на канали.

— Прекрасно.

— Аха. Казано с други думи, изобщо нямам време за тая гадост.

Мастърс смачка опаковката на сандвича си и я хвърли в кошчето за боклук на метър от масата. После сгъна копията и ги пъхна в задния джоб.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — попита той.

— Разбира се.

— Гибънс се е оказал на погрешното място в погрешното време там долу, на кея. Обрали са го и са му пуснали някой и друг куршум, за по-сигурно.

— Портфейлът му е бил непокътнат — възразих аз.

— Някой е проникнал с взлом в къщата на хазяйката му.

— И този някой си е носел „Тейзър“, пригоден да убива?

— Случва се — промърмори Мастърс. — Особено на самотни жени.

— А между двете събития няма връзка, така ли?

— Не виждам.

— Май сам не си вярваш.

— Покажи ми такава връзка, и ще те изслушам.

Мастърс стана да си върви.

— Мога да те обвиня поне в шест нарушения, да знаеш — заяви той. — Като започна с възпрепятстване на правосъдието и незаконно проникване на местопрестъпление.

— Но няма да го направиш, нали?

— Бъди сигурен, че ще го направя, ако продължаваш да ми се пречкаш.

Кимнах, сякаш му повярвах, и си помислих за плика, който оставих на Никол.

— Когато пак откриеш труп, включи телефона и ми се обади — продължи той. — Предупредих на бара, че ти плащаш. Не забравяй да го направиш, преди да си тръгнеш.

Мастърс излезе, а аз захапах сандвича си. Колко ли е излапало това ченге?