Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (21)

21

Свестих се на пода. Осветлението продължаваше да е изключено, къщата тънеше в тишина. Долових далечно скърцане на скорости. Усетих лекия ветрец, който нахлуваше през отворения прозорец. Видях тънък слънчев лъч, отразен от голямото огледало. Надигнах се с цената на известни усилия и направих преглед на пораженията. Изгарянията със сигурност бяха налице. Рамото ме наболяваше от докосването на електрошоковата палка. Но бях жив все пак. Това ми даваше известно предимство пред трупа, който изстиваше на долния етаж. Наплисках лицето си на умивалника и направих малка разходка до прозореца.

Оттук се беше оттеглил моят човек. Вероятно спускайки се по покрива, за да скочи в задния двор. Нямах никаква представа защо ме беше оставил жив. Може би ме беше взел за покойник. Още по-добър беше въпросът какво бе търсил тук.

Спуснах се на долния етаж. Стенният часовник ме осведоми, че вече е късен следобед. Дълго време бях прекарал в безсъзнание. Заобиколих на пръсти половин дузина котки и се върнах във всекидневната. Мълбъри продължаваше да седи в нишата, все така мъртва. Озкар отново се плъзна покрай мен и скочи на бюрото. Хвърли на стопанката си един поглед, после започна да лиже кръвта от лицето й. Прецених, че е крайно време да се махам оттук.

Две преки по-надолу отбих пред магазин от веригата „Уайт Хен“, откъдето излязох с кутийка аспирин, бутилка вода и чаша кафе. След още две преки открих телефонна кабина, от която позвъних на полицията.

На път за дома се замислих за хазяйката с алчните очи. Дали сама не беше поканила смъртта в дома си? После измъкнах от джоба си листче с телефонен номер. Главата ме болеше, но поносимо. В края на този дълъг ден никой не ме чакаше у дома, за да ми приготви вечеря и да превърже раните ми. Това ме наведе на мисълта, че само едно питие може да помогне. Знаех къде да го търся.