Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub (2015)
Издание:
Автор: Анастас Павлов
Заглавие: Капитанът
Издание: първо
Издател: Народна младеж
Град на издателя: София
Година на издаване: 1967
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 15.VI.1967 г.
Редактор: Иванка Филипова
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Димитър Цветков
Художник: Любен Диманов
Коректор: Мери Керанкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1864
История
- — Добавяне
7. При болния капитан
— Тогава тя каза: срамота е, че сте пионери и, хоп, излезе — рече Пашата и лапна една сладка.
— Не, бе! — махна с ръка Мичмана. — Тя каза: срамувам се, че сте мои пионери.
— Ама защо тя ще се срамува?
И както се чудеше, лапна още една сладка.
Моряците бяха при болния Капитан и един през друг му разказваха за сутрешното събитие в училището.
— А ти друг път не ни излагай! — беше смъмрен Пейчо.
— Аз…
— Няма защо да се оправдаваш — прекъсна го Капитана. — Бил си на реката — излизай!
— Ама да!
И още една от сладките изчезна.
На вратата се почука — тихо, боязливо. Чичо Пей беше най-близо — стана и отвори. Отдръпна се изненадан. В стаята влезе Пирата и застана като наказан до вратата.
— Научихме, че си болен.
— Влезте! Заповядайте! — усмихна се ласкаво Капитана. Пирата пристъпи неловко. Зад него се чу едно „хайде вътре!“ и Тарльо така бутна Чушката, че той се спря едва в средата на стаята.
— О, мистър Чушкинс, по-полека! Така ли се влиза в чужда къща?
— Какво да правиш? — свенливо повдигна рамене Чушката — Див народ — къде е виждал културно общество.
Стаята отесня. Моряците станаха да направят място на неочакваните гости. Мичмана и Пейчо седнаха на кревата, а Ването — направо на пъстрата домашна черга.
— Може ли и аз на това кресло, молим? — попита Чушката и смъкна Тарльо със себе си.
Пашата трябваше да седне на един стол с Торпи.
Това го отдалечи от чинията със сладките. Мукавената кутия му пречеше да ги вижда и от тях остана само сладкият им мирис.
Когато всички се настаниха, замълчаха. Тарльо го напуши смях.
— Какво мълчите като в час по рисуване?
Пейчо предаде няколко чертички по морза и замалко не изцвъртя. Чушката погледна укорително към Тарльо и хмъкна сериозен.
— Как си? Имаш ли температура? — изкърти някак си той.
— Малко. Как можах да настина! В каква по-студена вода съм се къпал.
— Потен си бил — рече Пирата.
И замълчаха отново.
— Слагаха ли ти вендузи? — отново подхвана Чушката.
— Вендузите е нищо! — отсече Торпи. — Аз един път, бам, лягам и баба, прас, синап — страшна работа!
— Синап ли? — Мичмана се усмихна. — Като малък ме заболя крак и ме натъркаха с коприва. Жили, но аз — нищо, голяма работа, търпя.
След копривата всичко щеше да бледнее. Тарльо напразно се напрягаше да измисли нещо по-страшно. Като не можа, въздъхна тежко.
— Върви ти, Капитане! Аз, нещастникът, тая година не съм отсъствувал нито един ден.
— Чувах за някакви произшествия вчера… — продължи благовъзпитано Чушката.
— Мен замалко не ме биха — честно си призна Пирата. — Добре че в къщи имаше гости. Сетне на татко му размина.
— Мен пък нищо — рече Тарльо и нито едно око не му мигна.
— И мен — побърза Пашата.
— Момичетата са ни изпортили — вметна Мичмана.
— Те откъде ще знаят? — попита Петлето.
— Няма откъде. Румяна видяла Пашата, когато майка му го търкала с таралежи.
— Паша, вярно ли?
Пашата се изчерви.
— Румяна каза, че си приличал на вдигач на тежести.
Не беше казала, но всички повярваха. Тарльо държеше с ръце корема си и не смееше да погледне към никого. Чичо Пей се ухили и тихо-тихичко започна да цвърти.
— Паша, каква е тая работа? Румяна само тебе пита за задачите?
— Тя живее до нас — отговори Пашата.
— А-а-а-а!… — заизвиваха момчетата.
Спряха изведнъж, защото в стаята влезе леля Софка, Капитановата майка, с цяла купа топли сладки. Пашата услужливо премести мукавената кутия, за да направи място за купата. Сладките изглежда току-що бяха извадени от фурната. Като лъхна от тях, зави му се свят. Бяха масленки: бели, рохкави, посипани с пудра захар и ситно счукани орехи. Само по-препечените розовееха. Те са били в средата на тавата — Пашата ги разбираше тия работи.
— Заповядайте! Хапнете си! — покани ги леля Софка. — Боянчо, кани гостите си!
Излезе веднага, защото знаеше, че ако остане, момчетата ще млъкнат и ще се гледат като мишоци.
— Ване! — кимна му Капитана.
Ването стана. В бързината да вземе купата бутна мукавената кутия и тя падна. Капакът се отвори и в краката на юнгата се изсипа тайният флот на Капитана.
— И-ха!
И остави купата отчайващо далече от Пашата. Капитана поруменя. „Как забравих да я скрия!“ Уж е голям, пък на̀.
— Аз така… Нямаше какво да правя сутринта. Ване, искаш ли ги?
— А кутията?
— И кутията.
— И-ха!
— И аз понякога си дялкам лодки — излъга Мичмана, за да раздели смущението с приятеля си.
Ването приклекна. Слагаше ги в кутията с притворени очи, после ще си ги разглежда, сам. И-и, ама тая каква е — торпедка! Капитана се надигна и взе кораба от поличката.
— Вземи и този!
— Истинският?
Юнгата не смееше да посегне.
— Ама все за мене ли, Капитане?
— Все за тебе!
— Ей.
Как ненадейно можеш да станеш богат!
Капитана повдигна очи и ги погледна — всички седяха учудени и смълчани от жеста му. Да им каже ли, ще повярват ли? Пирата е тук, дошъл като приятел завинаги. Ако и той се съгласи, ще се съгласи, разбира се, и какъвто е майстор…
— … с платна, като Колумбовите — довърши някакво изречение Белия Петьо.
— А помните ли, имаше едни на панаира — едва го изчака Тарльо. — Моторнички, вървят със спирт…
— А-а, знам ги — пресече го с ръка Пашата.
Присегна се и взе една сладка.
— Тук имат казанче, оттук излиза една тръбичка показваше им той. — И като ги палнеш: тък-тък-тък…
Моторницата заплува грациозно във въздуха и пусна котва на езика му. Езикът я притисна към небцето — само така се ядат масленки. Чичо Пей се просна на кревата и зарита с крака — и без това още го беше смях за вдигача на тежести. Тарльо се търколи на чергата. Петлето се хвана за корема и се засмя на дълго „и“. Даже и Чушката се засмя гръмогласно, но все пак на „е“. Само Пашата остана леко усмихнат и питаше съвсем искрено:
— Ама защо се смеете? Кажете, бе, не е честно.
Никой нямаше сили да спре. Пашата беше досетливо момче. Сам разбра, че се е случило нещо много смешно. Прихна и той, като прекъсна само два пъти: първия път за една розовичка, а втория — за тази под нея.
— Лежа и си мисля — започна Капитана, когато моряците и пиратите спряха разплакани и изтощени. — Какво сме се хванали за тоя гнил каик на дядо Мичо! Бомбите струват повече от него. А ние можем да си направим кораб.
Гледаше към Пирата.
— Голям. Да плаваме по Голямата река.
Момчетата слушаха, без да разбират точно.
— Съвсем истински ли, Капитане?
— Съвсем. Не играчка. По-голям от каика.
Мичмана беше преглътнал цели четири пъти, без да се обади.
— Па да! Защо не?
— Плавателен? — попита сякаш себе си Петлето.
Пирата повдигна очи — спокойни, сериозни и съгласни.
— А материал? — изрече като насън Белия Петьо.
— Ще го правим у нас, под навеса. Татко ще позволи — рече Пирата.
Решението беше взето. Капитана не прикри радостта си — усмихна се, засия. Измъкна една тетрадка изпод възглавницата си.
— Ще направим помощни бригади към предприятията. Ето им списъка! Ако ни дадат по една-две дъски…
— Ще берем билки! — извика Пашата.
— И-и, дружинната ще се шашне! — завъртя пет пръста Тарльо.
Белия Петьо прегърна Петлето и Чушката и ги наклони към всички.
— Да пазим в тайна, да я изненадаме!
— Тайна!
— Пълна тайна!
— Ще казваме, че правим барака, дървена барака — продължи Белия.
— И, бам, кораб! Екстра!
— И никакви момичета!
— Ще раздрънкат всичко. Браво, Мичмане!
— Особено тая Елена, каквато е камбана.
Мичмана разклати ръката си като железен език.
— И не знаят да плуват, все ще се издавят — изписка Ването, радостен, че участвува в общата атака.
— Браво, Ване!
Гърбът на юнгата пламна от възхищенията им. Белия протегна ръка напред и изрече тайнствено:
— Пълна тайна! Който издаде…
Нещо стегна гърлото му и той не можа да каже нищо страшно.
— Да бъде трижди проклет! — продължи Тарльо.
— Пълна тайна! — повтори Мичмана и положи ръката си върху Петьовата.
— Нито дума, вечен ключ! — каза Торпи.
Паметникът на ръцете растеше. Всяко момче изричаше по нещо или повтаряше някое предишно заклинание.
Пирата каза:
— Ако не бъда ням, да онемея!
Пейчо:
— Заклевам се във вечна вярност!
Ването със свито сърце си избираше най-хубавата клетва, но като му дойде редът, повтори думите на Пашата, който беше преди него:
— Тайна до тъмен гроб!
Капитана положи ръка последен и каза твърдо и ясно:
— Който издаде, да остане без приятели!
Ръцете потръпнаха.
Навън блестеше майското слънце.
Ването взе купата със сладките и поднесе на всички поред. Тихо остави купата на масата, взе си и той една сладка и седна на чергата до леглото на Капитана. Захапа леко сладката със зъби, хвана с два пръста истинския, но малък кораб, бутна го в кутията и безшумно захлупи капака. Всички мълчаха.
След малко Ването изведнъж се сети:
— А на бате Димо? Ще кажем ли?
— Вярно, бе!
Капитана и Пирата трябваше да се погледнат отново.
— Да кажем. Той ще ни помогне.
— Ами ако не иска?
— Стига, бе, няма да иска! — възмути се юнгата. — Нали играе футбол с нас?
— Ване-е, Ване-е-е!
Ването пребледня. Идваше му да се мушне под кревата.
— Ване-е-е!
— Какво? — извика той от прозореца.
— Хайде да идеш за хляб, мамина душко!
— Ей сега, после — опита се юнгата да отложи поне с някоя и друга сладка минута.
— Бързай, мамина кифличко!…
— Ида! — изрева Ването, за да пресече сладкарската витрина, с която майка му изразяваше нежността си. Обикновено следваха „сладка баклавичко“, „плезирче“ и свършваха с „черно карамелче“.
Обърна се и каза жално:
— Трябва да ида.
Въздъхна.
Взе мукавената кутия и излезе с такива размекнати движения, че всички го съжалиха.
— Това не е живот! — каза Тарльо.
А Пашата съвсем печално изяде една сладка.
Внезапно вратата се отвори. Ването, задъхан и тревожен, сложи пръст на устните си и изшептя:
— Шшт! Женките идват!
Първа влезе Лиляна. Тя беше братовчедка на Капитана и се държеше като у дома си. Лицето на Мичмана доби вид на смачкан лимон. Румяна се усмихна на Пашата, мило и прилично, но Пашата се направи, че не я вижда. Момчетата наставаха. Донка и Росица влязоха ръка за ръка. Маргарита. Елена.
Елена държеше ръцете си отзад и неспокойно стискаше стръкчетата на две розички. Убоде се от шипче и нервно изправи убоденото пръстче. Розите беше донесла Лиляна, но така се случи, че в последния момент те останаха у нея. Не смееше да погледне към Капитана. И защо всички мълчат? И защо Мичмана и Белия Петьо я гледат така неприязнено?
В стаята беше съвсем тихо. Беше намислила какво да каже, а забрави всичко.
— Много ли си болен?
Капитана се усмихна.
— Не, не много.
Като че ли в стаята бяха само те двамата.
Влезе леля Софка.
— Момичета, сядайте! Боянчо, почерпи ли гостите си?
— Момент! — предложи услугите си Торпи.
Посегна към купата и се вкамени — в нея нямаше нищичко.
— Нищо, сега ще донеса.
Мичмана и Белия си прошепнаха нещо.
— Ние ще излезем — рече Мичмана. — Ще поиграем на топчета.
Момчетата се заизнизваха.
— После ще дойдем пак — каза Пирата.
— Какви хубави цветя! — зарадва се майка му, когато се върна. — Кой ти ги донесе, Боянчо?
— Елена — бързо отговори Лиляна.
— Те са от всичките — изчерви се Елена. — От градината на Лилянкини.
— Зная, зная. — Леля Софка я погали по косата. — Сега ще донеса една вазичка.
— Ако не си уморен, Маргарита ще ти каже какво учихме днес.
— Не, не съм — подчини се Капитана.
Елена седна до писалището и се умълча. Беше ѝ толкова радостно, а изведнъж всичко се промени. Знаеше, че момчетата ще са тук, и искаше да им заговори за отряда. Без учител край тях, без дружинната. Да не си мислят, че тя се изтъква. Да им каже, че ѝ е омръзнало да им чете доклади. Да се разберат, да направят нещо, каквото и да е, но нещо. Надяваше се, че Капитана ще ѝ помогне. И Пирата. Всички ги слушат. Защо нито единият, нито другият не направи усилие да спре момчетата? Защо? Тя видя на писалището книгата, която му беше дала преди два дена. И защо Лиляна излъга за розите? Тя не знае ли какво е хубаво и чисто приятелство?