Анастас Павлов
Капитанът (10)

9. Много неща в един ден

Има едни празни дни — нищо не се случва нито с теб, нито около теб. В училище не те вдигат на дъската, нито от място. Все едно че не си там. Излезеш следобед — на улицата няма никой. Филмът в киното не е интересен, мотаеш се насам, мотаеш се натам, идва вечерта. Лягаш и няма за какво да мислиш. Това са напълно загубени дни от живота — никога след това не си ги спомняш.

Но този ден беше точно обратен. Случиха се толкова много неща и така го препълниха, че вечерта главите на всички момчета бръмчеха. До късно не можаха да заспят. Петлето се опита да преброи всичките неща, ала ту забравяше някое, ту объркваше реда им, ту за нещо не можеше да реши: нещо ли е или не е нещо. Идваха велики събития! Тая вечер само Пейчо беше тъжен и имаше защо, а Чушката беше постигнат от голямо нещастие.

Тоя ден ги разпуснаха. Екипажът едва изчака последния звънец. През вратата всички излетяха като снаряди и само Пашата — като гюлле. Ването от ранна утрин ги очакваше вън на двора. Радваше се и подскачаше повече от тях — сега вече по цял ден ще са заедно. Момчетата тръгнаха веднага.

Елена и момичетата се спряха на стълбището. Край тях се развиваше пъстрата черга на децата и покриваше целия двор.

— Какви момчета! — възмути се Румяна. — Даже довиждане не ни казаха.

Елена стоеше до нея и се полюляваше от блъсканицата. По-рано Капитана често намираше начин да се откъсне от другите, да я изпрати, да си поговорят по пътя. Сега се е променил. Бои се да погледне към нея…

— Хайде, момичета! — дръпна ги Лиляна. На нея ѝ беше все едно.

Струята изтече. Вратите останаха широко отворени, спокойни.

— Ще ходим ли при дружинната? — попита Росица.

В коридора беше съвсем тихо. Стъпките им се чуваха от единия до другия край. Милото училище беше вече в лятна ваканция. Лиляна хвана под ръка Елена и почти я теглеше след себе си.

Дружинната ги посрещна усмихната.

— Другарко дружинна, ще правим театър за малките.

Разтвориха списание, показаха ѝ пиесата.

— Хубава ли е?

— Вие сами или и момчетата ще участвуват?

— Сами.

— Те по цял ден са с бате си Димо, машинистът от тухларната — нацупи се Румяна.

— Така ли?

Дружинната взе списанието, за да прикрие вълнението си.

— И какво?

— Кроят нещо, но крият от нас — отговори ѝ Елена.

— Много хубава пиеска сте избрали. Коя ще играе слънцето?

— Аз — скромно се представи Маргарита.

— Ще ви поканим на премиерата, другарко.

— Непременно ще дойда.

Момчетата вървяха по улицата и топката на виковете им се търкаляше далече пред тях. Бързаха, подтичваха, преплитаха се и разговорът им се объркваше по невероятен начин.

— Е-е-е, осем метра! Знаеш ли колко е осем метра?

— Капитане, следобед ще идем ли на риба?

— Пейчо, написа ли писмото?

— Капитане, нали, бе?

— Готово е.

— Стой тука! Оттука до дирека. Един, два, три…

— Двайсет души, ама щом се качи Пашата, и бам — на дъното!

— Под навеса има тезгях.

— Ама, Торпи, не е честно.

— Набрах червеи, като ония под камъните.

— А инструменти?

— Не може, Ване!

— Татко има цял сандък.

— Първо — писмото, второ — инспекцията за пионерски контрол…

— Их, бе, нали ви разпуснаха?

— Не може. Имаме работа. И ти ще трябваш — за перископ.

— За какво?

— Ако затворят училищната работилница, къде ще намерим струг?

— За какво, бе Капитане?

— Голяма работа. Ще намерим.

— Няма да я затварят. Аз питах байчото.

— Кажи за какво?

— За перископ.

Спряха.

— От билки можем да изкараме, не вярваш ли?

— Обядваме и на дигата!

— На дигата!

Най-хубавото на лятото е, че можеш да ходиш бос. Прахът и камъните те парят отдолу, някое и друго трънче се забива, ритваш камък и големият палец те боли, докато забравиш, и пак си е много хубаво да ходиш бос. Джапаш през вадите и Малката река и в никакъв случай не можеш да си забравиш гуменките или обущата. Те си стоят у дома, под закачалката. Едни къси гащета и една фланелка — това е целият летен гардероб.

Момчетата седяха всред маргаритките на дигата. Чичо Пей стърчеше прав и четеше писмото.

— Скъпи другарю адмирал! Велики са подвизите на героичния български флот, който денонощно бди и пази любимите родни брегове.

— Бум! — изпука Торпи.

— Така не може — обади се Пашата. — Трябва да се пише: уважаеми другарю адмирал.

— И там, как беше, денонощно бди?…

— Денонощно бди и пази любимите родни брегове.

— Тука му тури едно: и пази като зеницата на очите си!

— Браво, Чушка! — тупна го Мичмана. — Пейчо, пиши! Така е по-хубаво, нали?

— Зеницата я имам по-надолу.

— Голяма работа! Може и два пъти, що?

— Чакайте! Нека прочете докрай — каза Капитана.

— Скъпи другарю адмирал — започна отново Пейчо. — Велики са подвизите…

— Нали го чете това, не сме извеяни.

— Аз ви казвам, трябва: уважаеми. По-възрастно е, а така със скъпи нищо няма да излезе. Адмиралът ще си каже, детска работа.

— Тихо! Карай, Пейчо]

Чичо Пей продължи. Писмото беше дълго две страници. По-нататък имаше „зеницата“ и освен това: „ние, пионерите, бъдещите граждани“, „сините чертози на морската шир“, „ще растем и ще крепнем със стоманени мишци“ („Ей, ама как се сети, бе?“), „прохладния зефир“… Накрая някъде, отрупано и затрупано в прилагателни, се казваше: „С трепетни сърца ще очакваме ден и нощ да ни изпратите планове за нашата лелеяна мечта, скъпи пазители на свещените родни брегове, малък кораб, който като волна птица ще полети по мирната река. Нашата благодарност ще бъде безгранична и ние ще се отплатим за топлите ви грижи с достойни и светли дела.“

— Това е — рече Пейчо и елегантно сгъна листовете. Почака малко за впечатления и седна. Докато чете писмото, много си го хареса.

— Браво, Пейчо!

Другите мълчаха и отбягваха да го гледат в очите.

По време на четенето Тарльо протягаше бос крак, защипваше с пръсти цвета на някоя маргаритка, откъсваше го и се опитваше с пръстите на другия крак да къса едно по едно малките бели листенца. Петлето и Торпи бяха хипнотизирани от нечовешките му усилия. Не че беше интересно, но нали все трябва да се гледа някъде. Пашата дъвчеше стръкче трева. Не я гълташе, дъвчеше си по навик. „Нищо няма да излезе със скъпи!“ — мислеше си той и повече не мислеше и не чуваше. Ването крадешком поглеждаше към реката — водата беше бистра, малките рибки блестяха в камъните край брега. Мъчеше се да се досети на какво му приличат, когато обърнат страна към слънцето.

— Много е… такова — произнесе критическата си бележка Капитана.

— М-м — съгласи се Торпи.

— Какво такова?

Снощи го беше писал до единадесет часа. Сега му се спеше, а от липсата на възторг му стана кисело.

— Ами такова… завързано.

— Не се разбира — намеси се и Белия Петьо. — Граници-мраници, а точно какво искаме, не се разбира.

— Планове за малък кораб. Нали го пише?

— Да, бе, пише го — подкрепи го Мичмана.

Пейчо го погледна и… му се отплати за топлите думи… с безгранична благодарност.

— Пише го, ама е с много финтифлюшки.

— Какви финтифлюшки?

— Все едно да увиеш един бонбон в петдесет станиолчета. (Ването се ухили — точно на станиолчета приличаха рибките.) Един час отвиваш, за секунда го лапваш.

— Какво, какво? — заинтересува се Пашата.

Пейчо беше навел глава. Несъзнателно взе една обезлистена маргаритка и стриваше жълтия ѝ цвят между пръстите си.

— Да-а! — авторитетно се съгласи Чушката. — Много е дълго. — Адмиралът няма да има време да го прочете.

Като че ли и баща му, и дядо му бяха адмирали. С това съдбата на поетичното писмо бе решена. Капитана за всеки случай беше взел тетрадка и молив. Като изписаха и скъсаха половината листове заради „скъпи“ и „уважаеми“ и при пълното мълчание на Пейчо, съчиниха го. Капитана написа отдолу „пионерите от VI ве клас“. Готово!

Тарльо беше приклекнал над него.

— Капитане, я тури още една чертичка! Ние сме вече все едно в VII клас. Шести, адмиралът ще рече, малчугани.

— Браво!

Мичмана тупна Тарльо и той заби нос в тревата.

— Мичмане, предупреждавай! Кажи „дръж се!“, па тогава „браво!“

Всички без Пейчо се засмяха, а Мичмана се възхити отново.

— Дръж се! Браво!

Тарльо се сгъна на две и примигна, но Мичмана само леко го пална. Той не обичаше солените шеги.

Капитана прибави една чертичка.

— Така е по-друго — потърка ръце Петлето. — Ами ако, уж случайно, резнеш още една чертичка, а?

— Да, бе, печатна грешка!

Капитана загриза молива. VIII клас — примамно, ще изглежда съвсем сериозно.

— Много става — каза Пирата. — По-добре честната.

Сирената на дрезинката вдигна главите им. Бате Димо им махна с ръка от желязното мостче. Ването скочи.

— Бате Димо-о-о, ще ме повозиш ли?

— Дадено! Идвай!

Юнгата не очакваше такъв отговор. Сърцето го заболя от мъка — защо хубавите неща винаги се случват по две наведнъж? Дрезинката или писмото? При това Капитана се чукна с молива по челото и извика:

— Сетих се!

— Друг път, бате Димо! — неочаквано и за себе си извика Ването.

Капитана написа отдолу с едри букви: „пионерите от VII ве клас и бате Димо, машинист“.

Сложиха Димовия адрес. Така им олекна и от още една грижа — никой нямаше да се докосне до тайната.

В плана за инспекцията също участвуваха всички. Всички без Пейчо. Той си седеше все така, обхванал с ръце коленете си, полюляваше се леко, с тъп поглед във високия бряст. Тухларната фабрика, тютюневата, складовете на рекесето и голямата им надежда — ремонтният завод. „А бояджийската? — мислеше си Пейчо. — Не се сещат.“

— Бояджийската! — извика Торпи.

— От Ремзавода ще ни дадат най-малко десет дъски. Ще видите! — рече Белия.

— Ами ако навсякъде всичко е в ред и няма да им трябва нашата помощ? — разбуди съмнението им Чушката.

— Тогава ни е спукана работата.

Безпокойствието ги вдигна. Бързо на инспекция! Пейчо стана последен и тръгна малко след тях. Пашата го изчака.

— Ама нали стана екстра писмо? — попита го той.

— Да, бе, не — измърмори му поетът.

Тухларната и бояджийската им бяха на пътя. Инспектираха ги набързо. До високия зид на Ремзавода стигнаха с галоп. Белия и Мичмана направиха апашко столче и вдигнаха Ването.

— И-ха! — зарадва се юнгата отгоре. — Разхвърлян е, много е разхвърлян.

— Казвай! — нетърпеливо викаха отдолу. Капитана отвори тетрадката.

— Пиши! В горния ъгъл счупени сандъци.

— Много ли?

— Много. Три. До тях железа.

— Какви?

— Железни. Един ръждясал казан… керемиди…

— Колкото по-зле, толкова по-добре! — формулира Тарльо.

Инспекцията продължи до стъмване и момчетата се прибраха доволни от възрастните: навсякъде имаше бъркотии, навсякъде имаше нужда от помощници.

Разотидоха се. Капитана остана с Пирата и двамата главатари дълго се разхождаха и си говориха.

Когато Капитана се прибра в къщи, намери на писалището някаква фунийка. Някое хлапе сигурно я беше встреляло през прозореца. Той щеше да я хвърли, но забеляза написани удивителни знаци и букви. Разви я и прочете:

„Аз напускам. Няма да ви издам тайната. Не ме търсете повече! Не ви трябвам за нищо. Пейчо.“

Капитана се усмихна. Много чувствителен бил този Чичо Пей. Изглади фунийката с пръсти и я сложи в една грижливо подвързана тетрадка с нарисувано корабче.

— За документ! — каза си той.

А за Чушката в къщи имаше голяма и радостна изненада — баща му каза, че го е записал за летуване в смяната на заводските футболисти.

— Това е награда за шестиците!

— Виждаш ли, като се учиш, мойто момче — погали го майка му. — Нито едно дете не са искали да вземат за първа смяна, но баща ти отишъл чак при директора.

Колената на Чушката се подкосиха и той се свлече на стола.

— Не искам — простена като болен.

— Но нали…

— Не искам!

— Внесох таксата — свършено! — каза сърдито баща му, излезе от стаята и тръшна вратата.

Неблагодарни деца! Чак при директора да отиде, а то да проявява капризи.

Чушката не помнеше баща си да е променял решение и макар да не беше културно и момчешко, не можа да си спре сълзите. „Сега, когато предстоят такива велики събития — нареждаше в себе си той, — да станат без мене…“