Анастас Павлов
Капитанът (2)

1. Майска вечер

Черни коне препускаха по небето на Тракия. Развяваха гриви, удряха копита о ниските хълмове. Блясваха искри. И тътен се спускаше надолу-надолу, разнасяше дъх на колендро по цялата земя. Не спираха своя бяг конете. Настигнаха бялата черта на залеза и я стъпкаха. Денят свърши изведнъж и тъмното отряза половината комин на тухларната фабрика.

По крайната уличка на града притичваше сянка. Не можеше да се различи що за човек е. Лампите я скъсяваха, удължаваха я, хвърляха я по стените и по сребърните локви. Когато приближи зейналата врата на тухларната, сянката тихо премина от другата страна на улицата. Прилепи се до дървената ограда на някаква къща. Тръгна крадешком. До дрезината и налягалите като биволи вагонетки не пое дъх.

Последната улична лампа втренчи в нея калаеното си око. Сянката ситнеше по траверсите на теснолинейката. Стана смешно дълга и тънка. Главата ѝ заприлича на пипон, на кюнец, вля се в тъмното и изчезна.

Вече нямаше къщи, нямаше лампи, нямаше град.

Стъпките ѝ затупаха по вълнолома — тревожни и бързи. Изтрополиха по дървен мост. Настъпиха сухо клонче, подскочиха. Спуснаха се към брега и спряха.

— Капитане!

Върху бавната и тежка вода на устието едва личеше силуетът на кораб. Сянката се взираше в неясните очертания, направи крачка към реката. Брегът отдолу се раздвижи като гръб на заспало животно — в тая дъждовна пролет реката беше прииждала няколко пъти. Сянката се върна на твърдото.

— Капитане!

Вятърът разшумя шавара — стрелнаха острите езици на листата. Най-голямата жаба изквака. Най-пискливата олелейка ѝ отвърна изпод тъмната шапка на бряста.

— Хей, има ли някой на кораба?

Никой, никой!…

— Закъснял си. Корабът замина!

— Капитане, но аз…

— Кой аз си ти, дявол да го вземе!

— Аз, старшият моряк Иван Кирилов Кирилов.

— Защо закъсня?

— Мама ме изпрати за хляб…

— Ха-ха-ха!

— Имаше опашка… После, докато се измъкна…

— Ха-ха-ха-ха!

Олелейката млъкна, вятърът спря. Като истински морски вълк се ха-ха-смееше този дрезгав капитан.

— Мичмане, хей, Мичмане! Чуваш ли го? Какво да го правим този старши моряк?

Капитана плесна с ръце и оная, най-голямата, или друга жаба скочи във водата.

— Старши моряко, понижен си в юнга! Пази се! Ще хвърля мостчето.

Една дъска шляпна в тинята. Белият сноп на електрическо фенерче я освети. Бившият старши моряк, а вече юнга, мина предпазливо като въжеиграч и стъпи щастлив и нещастен на борда. Беше деветгодишно момче, нисичко, с големи черни очи. Когато не трябваше така дисциплинирано да казва и трите си имена, наричаше се просто Ването. А и корабът почти не беше кораб — стар плоскодънен каик лежеше върху ленивата вода, завързан със здрава тел за устоите на дървеното мостче. Все пак не приличаше на своите братя, които още се срещаха по Голямата река. На носа си имаше кормило от старо каруцарско колело, а в средната седалка беше забита мачта — един прът, които много приличаше на тези прътове, с които жените си подпират въжетата за простиране на пране. Дори ако попитате Мичмана, той ще ви каже, че това е наистина така и че прилича на точно определен прът, с които само преди месец си служеше майка му. В задната част на каика момчетата бяха изплели от върбови клони нещо като нищо, на което му викаха каютата.

На каика имаше тайно скривалище. Едно бичме от ребрата му можеше да се вади и тогава се виждаше, че то е с дълбока кухина. В нея бяха скрити няколко стъклени топчета, оловни тежести, кукички за риба и няколко метра найлоново влакно, навито на пръчица. Сама Капитана и Мичмана знаеха тайното скривалище. Освен тях знаеше и още едно момче, Торпи, което един път случайно ги видя. Под най-страшна клетва Торпи довери тайната на Пейчо, а Пейчо закле Пашата. Пашата мълча дълго време — цяла седмица. Накрая тайната му натежа толкова много, че той загуби апетита си и тогава под най-най-страшна клетва я довери на Торпи. Така че в края на краищата Торпи я знаеше два пъти.

Капитана изтегли дъската и я сложи на пригодено за нея място в каика. После бавно, сякаш е смъртно уморен, отпусна се на седалката. Малкият мълчаливо и с почит към печалното настроение на Капитана седна до него. Обхвана с пръсти мачтата, облегна буза на ръката си. Почака малко с надежда, че големият ще заговори… умисли се и потъна в своите си тежки грижи. Юнга! Заради този хляб и голямата опашка. Заради тия разни баби с торби и мрежи, които уж искат непременно да купят топъл хляб. Ването ги ненавиждаше. Сякаш от сутринта те кукват на малки столчета пред фурната, плетат дълги вълнени чорапи, говорят си за ченета и ревматизъм. И щом фурнаджията започне да вади хляба, пререждат го… Аз, бабиното… Ох, на бабка доброто момченце… Краката ми са отекли, чеденце… Юнга, добре де, юнга! Неправдата насълзи очите му. Ването подсмръкна и се огледа.

Капитана седеше мрачен, с лакти, забити в коленете.

— Капитане…

Приличаха на братче и батко. Капитана също имаше черни очи и черни коси. Само лицето му, дори в тъмното, беше светло.

— Какво?

Малкият позабави, за да се озърне още един път.

Едва събра смелост да изкаже недоверието си.

— Нали преди малко говореше с Мичмана?

— Че сам ли да си говоря? Какъв екипаж! Доникъде няма да стигнем!

Ването се сви и смали, като че ли беше виновен за всички други. Умълча се пак, макар че много му се искаше да попита какво е онова бялото в каютата и ще идат ли утре на риба, и че Църнето ял бой от баща си, и че е срещнал Елена и тя го е попитала за Капитана… При толкова и още толкова интересни неща трябва да мълчи и да слуша жабите. Юнгата предпазливо извърташе очи и чакаше само едно благосклонно мръдване на Капитана, за да се разговори веднага.

Капитана обаче не помръдваше нито благосклонно, нито иначе. Той мислеше за екипажа. Това не е екипаж! Ването, дето е нищо и никакво хлапе, дойде. Ването, дето не му дадоха да се закълне във вярност, защото не е навършил тринадесет години, дето мисли, че всяка крива пръчка е змия. А Торпи? А Чичо Пей? Къде са? Това, разбира се, не е никакъв екипаж! И Пашата — сигурно се е уплашил да не затъне в тинята. Или майка му, грамадна и строга жена, го е вързала да бели картофи. Надянала му е найлонова престилка, тя е голяма чистница, и Пашата бели картоф след картоф… Но Мичмана, Мичмана! Ей сега, каза ти тръгни, ще те стигна по пътя…

Вятърът донасяше отдалеч откъснати капки от дъжда и малкият ги усети на голите си ръце.

— Ще вали — промълви той, когато четвъртата капка го мацна по носа.

— Нека да вали! Мичман! Пфу, плаши се от дъжд!

— Мичмана се понижава в прост моряк. Гласувай!

Фенерчето цъкна. Ването беше вдигнал ръце и примигваше, съвсем сериозен, срещу светлината.

— Болшинство! — отсече Капитана.

Малкият знаеше, че, и-ха, сега ще стане хубаво и тъкмо ще попита за нещо, което отдавна иска да разбере.

— Капитане, какво е това болшинство?

— Това е, когато всички гласуват за нещо.

— А утре ще отидем ли на риба?

По мостчета се чуха стъпки. Ването погледна, но пред очите му стояха игриви бели кръгчета и не можеше да види нищо. Тръстиките изшумяха.

— Мичман Борис Петров моли разрешение да стъпи на борда!

— Заради закъснение корабният съвет те понижи в прост моряк — отговори му Капитана и подаде фенерчето на Ването. — Свети!

— И-ха!

— Капитане, чакай, не бързай!

Юнгата цъкна копчето. Беше голяма, дълга батерия и светеше силно като фар на мотопедка.

Мичмана премина смело и сигурно по дъската, изтегли я сам и се изправи до Капитана. Беше малко по-нисък от него, с широки гърди, здраво русо момче.

— Нося много важни новини.

Ването беше сложил фенерчето под брадичката си, кокореше очи и правеше най-различни физиономии, като сменяше цветовете. Цък! — червена, цък! — зелена. Сега сигурно е страшно страшен и ако някой от брега го види, сигурно ще го помисли за речен призрак и сигурно… Но вместо някой от брега видя го Капитана.

— Загаси! Батерията е на свършване — смъмри го той (цък!) и с поглед в тъмното продължи с подкупващ глас: — Намерих карта с Острова на съкровищата.

— Ще отплаваме ли? — веднага влезе в играта малкият.

Мичмана изпусна шумно въздух. Когато беше разтревожен и в напрежение, той поемаше дълбоко въздух и сетне го изпускаше изведнъж като спукана гума. Сега беше недоволен, че не го питат за много важните новини. Тогава няма да им ги каже! Ако пиратите го бяха пипнали, можеха и да го ступат. По едно време дори се усъмниха, че някой подслушва, и той трябваше да изпуска гумата почти цяла минута. Но щом не го питат, няма да им каже нищо!

— Капитане, пиратите се уговаряха утре след сбора да ни изпреварят и да превземат кораба.

Такъв си беше Мичмана — верен моряк.

Капитана го погледна, без да каже нито дума. Ването се изправи и впери очи в големите. Сега Капитана ще измисли нещо, което… Нали затова е капитан!

— Ако не успеят да дойдат преди нас, ще ни нападнат с бомби.

— С бомби! И-ха!

Жабите се разкрякаха. Олелейката изплака с бебешкия си глас. Светкавица се спусна и изгасна в реката някъде чак към железния мост: или много по-далече, защото Ването преброи до дванадесет и едва тогава се дотътри приглушен гръм.

— Така ли? — каза Капитана и извади от джоба си голямата капитанска дървена лула. — Ще видим!

— Ще видят тия пирати! — ликуваха очите на юнгата, а ръката му трепкаше върху сребърната батерия и много му се искаше да цъкне изведнъж и да изкара ума на жабите.