Анастас Павлов
Капитанът (19)

18. Болшинство

Белия Петьо държеше главата си назад, с кърпа на носа. Подсмърчаше тихо. Машинистът седна на трикракото столче и се мъчеше да се успокои.

— Ти защо стърчиш? — извика той на Пашата.

Едно кютюче беше празно.

— Къде е Чушката?

— На гарата. Чакат влака с ония — отговори някой.

Пашата се смъкна и седна на една кълка.

— Кой кого удари пръв?

Мълчаха.

— Той ми се подигра…

— Питам кой посегна пръв?

— Аз.

— Е, сега? Какво ще правим?

Въпрос към никого — отговор от никого. Димо чукаше юмрук в отворена длан.

— Побойници не ща! Какво ще стане, ако се сбиете на кораба? Всички ще отидем по дяволите!

— Той ме предизвиква отдавна. Не можах да се сдържа.

— Ще можеш! Нищо че си капитан. Уставът е за всички.

„Пък и философствува отгоре!“

— Предлагам да понижим Капитана в прост моряк за седем дни, а сега да стане и да се извини на Белия Петьо.

— Няма да се извиня! — Гласът на Капитана беше тих, трепереше, но беше твърд. — Той трябва да се извини, а не аз. Той ме обиди, аз, аз само го набих.

— Ще се извиниш ли?

— Няма.

Димо кипна.

— Предлагам Капитана да бъде изключен от корабния състав за неподчинение. Който е съгласен, да вдигне ръка. Гласувайте!

Капитана отвори уста да каже нещо, но наведе глава и замълча. Момчетата, хипнотизирани от яда на Димо, вдигаха ръце. Тарльо, Чичо Пей, Мичмана, опрял я на коляното, за да не видят, че трепери. Белия, вдигнал я съвсем ниско, като светец на икона. Пирата, който търсеше очите на Димо, движеше ръката си, сякаш казва „не“, и накрая оставил я вдигната за миг.

Капитана не ги виждаше. Само виждаше забитата в коляното ръка на Мичмана. Верният стар моряк. Всички са против него.

— Болшинство! — отсъди Димо.

Капитана стана от кютючето, остана за секунда прав, може би нещо ще се промени или всичко не е така. С бавни крачки тръгна към дворната врата.

— Не е болшинство! Аз съм против!

Ването скочи и застана сред всичките.

— Капитане, чакай, бе!

Плачът му идваше с всяка дума.

— Не може кораб без капитан!

— Чудният ти капитан! Дето издаде тайната… — изсмъркна Белия.

— Ти мълчи! — изрева му бате Димо.

Ването се обърна към вратата. Капитана си отиваше безсилен, убит. Отвори вратата и излезе.

— Капитане! Чакай, бе!

По бузите на юнгата потекоха сълзи — чисти и верни.

— А кой измисли кораба? Кой измисли договорите?

Застана пред Пирата и замаха с тънката си ръка.

— А ти, бе? Кой ти спаси братчето? А сега гласуваш…

И заплака без глас.

— А хубаво ли е да се биеш с другаря си? — попита бате Димо.

— Хубаво е, хубаво е! Аз съм с Капитана! Изключете ме и мене — аз съм с Капитана!

Ването тръгна към вратата.

— И това ми било болшинство — изхлипа той.

В задушния час улицата беше пуста и безлюдна. Капитана бавно вървеше по средата.

— Капитане!

Капитана го изчака, без да се обърне. Прегърна го през рамо. Ването хълцаше и вървеше до него. И пак приличаха на батко и малко братче.

Една джипка сви някъде зад тях и спря пред Пиратови.

— Би-биип! Би-биип! — призивно и весело изсвири клаксонът.

Ването поиска да се обърне, но Капитана го притисна до себе си.

— Върви, не се обръщай, Ване! Дойде моторът за кораба.

— Моторът ли?

— Да. Искаш ли утре да отидем за риба?

— Искам.

— Можеш ли да станеш рано? На разсъмване?

— Аз спя до прозореца. Щом свирнеш, веднага ще стана.

Пред шашнатите момчета и учудения бате Димо от джипката скочиха един старшина и две млади войничета.

— Давай! Дръж! О-оп, да не го опущите! Къде ще го слагаме?

Среброто на мотора блесна на слънцето. Торпи и Петлето отвориха вратата и поведоха войничетата към навеса.

Далече, в дъното на улицата, още се белееше блузата на Капитана.

— Това е мотор от бракувана военна лодка — обясняваше старшината и му се виждаше малко странно поведението на всички. — Моторът не е за бракуване, работи като часовник. Но вашият Капитан, златно момче, влезе под кожата на майора. Къде е той?

Старшината ги огледа.

— Ха, повикай го де! — каза той на Белия Петьо, който беше най-близо до него. — Я-я, ти на война ли си бил?

Петьо се скри зад Димо.

Войничетата се върнаха.

— Готово ли е, юнаци?

Бате Димо слушаше и не слушаше. Попипа се по джобовете. Извади тефтерчето си и бързо написа:

„Капитане, върни се! Едно извинение не е толкова страшно. Димо.“

Скъса листчето и го даде на Мичмана.

— Бързо! Настигни го и му го дай!

Мичмана отпраши.

„Не е възможно да не се върне…“ — мислеше си бате Димо. Още когато го видя да излиза от двора, машинистът разбра, че нещо не е така, както трябва да бъде, нещо… сам не знаеше какво.

— За какво ви е моторът? — попита старшината и го върна пред вратата на Пиратови.

— Правим нещо. Като го свършим, ще поканим и армията.

— Да не ни забравите?

— Няма.

— А така!

Старшината му подаде ръка — яка и голяма.

— За всеки случай можете да го смажете. Чакай, дай едно момче! Ще ви пратим смазка, чиста работа! Харалампи, Данко, мятайте се, тръгваме. Оп!

Хареса му Петлето.

— Оп!

Мичмана настигна Капитана и Ването.

— Капитане!

— Ще набера пресни домати от градината — говореше Капитана на Ването.

— Капитане!

Мичмана вървеше след тях, като дишаше бързо, уморен от бясното тичане.

Капитана вече имаше твърдост.

— Не говори с мен! Нали знаеш устава: който говори с изключен, ще бъде изключен!

— Ти нали си от болшинството?

Но Ването не беше твърд. Сълзите му още не бяха спрели, а обидата и мъката къдреха гласа му.

— Всички гласуваха…

Звучеше като оправдание.

— Бате Димо ти праща бележка. Ето, вземи! Ето!

Изравни се с тях и подаваше бележката. Капитана я погледна бегло и прочете двата реда. Извинение? Никога!

— Вземи, Капитане! Бате Димо я праща.

— А червеи? — попита Капитана.

— Ще накопая.

— Едри и тлъсти, за сомове… Като ония под камъните. Нали ги знаеш.

— Знам ги.

Ването избърса с ръка сълзите си. Подсмръкна. Мичмана вървеше редом с тях.

— Капитане, що така, бе?… Голяма работа! Нали го натупа?

Откъм Пиратови долетя силно „ура“. Мичмана се обърна.

— Капитане, Фомича!

И побягна обратно.

— Върви, не се обръщай, Ване!

Гласът му пак затрептя.

— Като ония ли, Капитане?… Нали? — опита се да продължи разговора старшият моряк.

По бузите му потекоха сълзите. Страшно много му се искаше да се обърне и да погледне само за малко, за съвсем малко. Всички сега гледат във Фомича и никой няма да види. За да не прегреши, вторачи се право напред.

Не всички гледаха във Фомича. Очите на едно момче останаха в бялото и синьо петънце в края на улицата. „Ех ти, стари пирате — мислеше си то, — защо вдигна ръка, защо замълча?“