Анастас Павлов
Капитанът (18)

17. Капитана

Юнгите идваха само сутрин, почистваха под навеса — помитаха, избърсваха, бордът светна. Надонесоха цветя. Следобед те продължаваха репетициите си за представлението, а вечер се събираха и шиеха разноцветни флагчета за кораба.

Момчетата ги приеха различно. Бате Димо и Пирата се успокоиха, когато разбраха, че дружинната не знае нищо.

— Така ли? — пак го питаше Катя при новата им среща.

— Така, така! — отговаряше смело Димо.

— Та ние също я обичаме. Ако ѝ бяхме казали, щяхме да я лишим от сладостта на изненадата — каза един път Елена на Пирата.

Той им беше благодарен, защото го отменяха в наглеждането на малкото пиратче. Пашата замисляше грандиозен поход за билки. Незлобивото Петле се държеше мило, а Чушката — възпитано и учтиво.

Другите останаха на разстояние, потиснати от съмнението към неоткрития издайник. Разяждаше ги недоверие. Спомниха си най-лошото у всеки. Преценяваха се равнодушно и студено. Затрупаха голямото приятелство с дребни, мълчаливи обвинения. При това, колкото повече мълчаха, толкова повече обвиненията наедряваха, въздухът помътня от тях.

Чичо Пей, старият сътрудник на вестник „Оса“, остана сам. Боеше се да се приближи до момичетата, другите се бояха от него. Чичо Пей? Знаеха, че всичко, което напише, чете на майка си. И си спомняха завързаното писмо.

В групата на най-хладните влизаха Белия, Мичмана, Торпи и Тарльо. За тях все едно, че юнгите ги нямаше. Не се зарадваха на чистотата, не се възхитиха от саксийките. Голяма работа, цветя, само пречат! Бяха убедени във вината на Капитана и на Мичмана му беше много мъчно.

Капитана сам се съмняваше в себе си. Не посмя да попита майка си дали момичетата са влизали в стаята му от страх, че отговорът „да“ ще го съкруши. Не беше казал никому за дневника. Искаше да им го прочете след първото плаване по Голямата река. Да се посмеят на някога казани думи, на забравени случки. Сега всичко се развали, всичко. Нямаше радост. Намисли да сподели с Пирата, той щеше да го разбере. Не, с бате Димо. Не, нямаше с кого! А може би нямаше вина. Можеше да попита Елена. Но ако тя не е чела дневника? Ще му се обиди за цял живот, че е могъл да помисли такова нещо!

Материалът стигна и остана. Частите бяха почти готови и екипажът прати телеграма до морето. Фомича се превърна в някаква легенда за момчетата — представяха си го като вечния моряк от приключенските книги и филми, с широко лице, с гърди, които опъват моряшката блуза. Здрав като корабно въже и черен като Африка. И сигурно е ходил до Африка!

Този път не чакаха дълго — Фомича телеграфира, че пристига.

В училищната работилница Пирата струговаше последните парчета, а другите момчета чакаха, за да ги пренесат под навеса — там щеше да стане сглобяването.

— Ако не е Пирата да майстори, загубени сме — каза тихо Белия, като въртеше едно извито ребро в ръцете си.

Всички разбраха какво искаше да каже.

— Тая Елена обърка всичко — печален се съгласи Мичмана.

— От какво ще се сети? — рече Тарльо. — Видели някои неща… Дрън-дрън! А керемидите? Защо не си е помислила, че ще правим хали?

— Не трябваше да го избираме за Капитан. Много обича да се надува — продължи нападението си Белия. — Аз още тогава, помните ли, като беше болен, трепнах, ама… Книжки, розички… Де да знае човек.

— А сега знаеш ли? — неочаквано за всички попита Петлето.

— Петльо Кукуригу! А кой е казал на бате Димо за дъските? Кажи де! Аз ли? Следобеда го видяхме да отива в тухларната, Мичмана е свидетел, нека каже!

— Вярно, какво да правя.

Мичмана се отчая съвсем и пусна една гума. Как хубаво вървеше всичко, откога не беше пускал гуми. Болеше го от думите. Старото приятелство още стоеше дълбоко в него, а нямаше защита.

— Капитан! — изрече Белия с пълно презрение. — От два дена го няма никакъв. Само да се пери. Сутринта изчезна някъде, сега пак го няма. Къде е?

Пирата свърши и изключи струга. Извади химически молив от джоба си, наплюнчи и изписа едно кръгче на гладкото дърво — тази е последната част. В работилницата стана тихо и разговорът спря — пред Пирата те не смееха да говорят. Натовариха се с части и тръгнаха към борда.

Наистина от два дена Капитана се мяркаше съвсем малко под навеса.

— Имам една работа — казваше тайнствено той и изчезваше.

В същия този следобед той се връщаше към Пиратови, като притичваше по улицата. Би подскачал и викал, но имаше хора. За пръв път от „оня“ ден му беше радостно и леко. Беше облечен в пионерска униформа, с бяла риза, с алената връзка. Като приближи до двора, свали я, подскочи край оградата и я размаха.

— Всички на борда! — подвикна той.

Влезе. Възбуден и задъхан от тичането.

В двора бяха само Елена и Маргарита. Елена беше поразчистила дългия тезгях под навеса и пишеше букви на един дълъг лист. Капитана тръгна неохотно към нея. Откакто ги приеха, той отбягваше да говори с нея, нито дума не бяха разменили и двамата. Елена беше забелязала и не му се натрапваше. Но сега тя му се усмихна и направи крачка към него.

— Капитане, научи ли? Фомича пристига!

Капитана не знаеше. Студът надделя, не се усмихна.

— Къде са другите?

— В училището. Ще пренасят всичко тук.

— А бате Димо?

Ако Маргарита не беше наблизо, щеше да я попита. Не може повече така!

— Не се ли радваш за Фомича?

— Къде е бате Димо?

— Повикаха го от тухларната.

Маргарита дойде с канчета боя и четки.

— Здравей, Капитане! Елена, тези ще ти трябват ли още?

— Не, измий ги, моля те.

Маргарита отиде към дворната чешма. Капитана и Елена останаха сами.

— Пиша лозунг — каза Елена и отбягваше да го погледне в очите. — Добре дошъл, другарю Фомов… Ще го окачим под навеса, ето там, няма да се вижда отвън.

Капитана пристъпи и се облегна на тезгяха.

Лицето ѝ пламна. Тя знаеше, че все някога трябва да говорят за „това“. Очите ѝ се насълзиха, погледна към него.

— Елена, ти чете ли дневника?

Момичето потрепери. Както при докосването, както при отварянето на първата страница.

— Защо криехте от нас, нали и ние сме от същия отряд, защо така… какво ви бяхме направили…

Гласът ѝ се загуби от вълнението и признанието. Капитана посърна. Отвън се чуваше глъчката на приближаващите се други. Той не ги чуваше. Трябва да каже пред всички, каквото ще да стане!

— Елена, защо четеш чужд дневник?

Тя едва продължи с тих, молещ глас:

— Ние не издадохме нищо… не издадохме, нали…

Момчетата влязоха в двора.

— Зная, че не е хубаво, не ми се сърди, моля ти се, не ми се сърди…

Беше си признала. Сега можеше да го гледа. Капитана стоеше съвсем близо до нея и навиваше връзката си на едната ръка.

Белия Петьо вървеше пред всички и носеше на рамо тежък сандък с части. Грубо и безцеремонно той блъсна Елена и стовари сандъка върху лозунга. Елена се олюля и се отдръпна уплашена. Канчето с боята се катурна и джанна по калдъръма.

— Движение! — рече Белия. — Тая маса е за работа, а не за шушу-мушу. Какво, пак тайни ли?

— Отмести сандъка! — извика Капитана.

Едва се владееше.

— Отмести го ти! Да свършиш и ти някаква работа, женски капитане!

— Какво рече?

Капитана пристъпи към него. Белия се правеше, че не го е чул. Изваждаше летвичките от сандъка и шумно ги хвърляше върху тезгяха.

— Движение, рекох!

Капитана посегна и го цапна през устата, от Белия рукна кръв. Хвърли се към него и двамата се вкопчиха един в друг. Елена изписка, разплака се. Хвана Маргарита за ръка и двете изтичаха навън. Другите оставиха, каквото носеха, и застанаха в полукръг около двамата. Капитана и Белия бяха най-силните между тях и никой не смееше да се намеси. Пък и един бой може би щеше да оправи работите.

Пирата влезе малко по-късно. Спусна се веднага.

— Какво правите? Капитане! Капитане! Белчо!

Хвана Белия за рамената, опита се да го откъсне, но той изрева разярен:

— Стой настрана!

Може би бяха еднакво силни. Капитана беше по-висок и водеше битката по-умно. Заклещи главата на Белия с едната си ръка и се опитваше да го повали на земята. Ако искаше, можеше да му избие зъбите, но не го удряше. Белия залиташе, въртеше се смешно и безпомощно. Със свободната си ръка се опитваше да се освободи от хватката на Капитана. Чувствуваше, че губи сили, че е по-слаб. Вбеси се. Изведнъж извърна главата си и захапа ръката, която го стягаше. Капитана го пусна, причерня му от болката. Разярен го удари през лицето. Белия залитна и падна по гръб. От носа му бликна кръв. Капитана натисна гърдите му с коляно и го удари още няколко пъти — юмрук, плесница… Белия закри лицето си с ръце.

— Друг път ще си затваряш мръсната уста!

И от презрение не го удари повече.

Със стиснати зъби, разтреперан, Капитана се изправи. Блузата му беше изцапана с кръв. Връзката му беше паднала наблизо. Наведе се и я взе. Тръгна към дворната чешма да се измие. Замръзна на мястото си.

На вратата стоеше бате Димо и гледаше към тях с тъмен поглед.

— Корабен съвет! — изрече той.

Пресите в тухларната отново бяха се развалили. Повикаха го да ги оправя. Директорът искаше да прекрати отпуската му. „Какво си се захванал с тия дечурлига, тук производството…“ Морякът можеше да дойде всеки момент, а те — юмруци, и кърви!

На всички им стана толкова страшно, че Торпи не посмя да каже своето „бам!“.