Анастас Павлов
Капитанът (17)

16. Морячки

От дълга върлина бяха направили мачтата на бъдещия кораб. Мичмана се опита да я понесе сам. Не, това не беше прът за пране. Момчетата я вдигнаха на рамене. На предния ѝ край — Тарльо, зад него — Пирата, Капитана, Торпи, Петлето, Пашата, Чичо Пей, Мичмана, Белия Петьо и накрая Чушката. Само бате Димо и Ването не участвуваха в носенето. Единият, защото беше много висок, а другият — обратното. Носачите бяха съвсем близко един до друг и за да не се настъпват, вървяха в такт. Тарльо свиркаше с уста като учител по физкултура.

Последният, който повярва, че по Голямата река ще плава пионерски кораб, беше бате Димо. Момчешки мечти, мислеше си той. Кораб — невъзможно е. Не им каза. Така поне няма да се бият с кални бомби. Може би една лодка, не много голяма. Мисли, премисля — трудно е. Барака — да. Ще я сковат някак си. Така лъжата на момчетата беше истината за него.

Бате Димо не можеше да заживее с мечтата им, да я види. Израсна в бедно време и в бедност. Баща му беше неук човек. Безропотен и несмел, цял живот прекара на черна работа. Правеше тухли на ръка и на крака, вадеше пясък от реката, хващаше се за зидар. Каквото спестяха лятото, изяждаха го зимата. Чужди къщи правеха, своя нямаха. Едва когато Димо поотрасна и заработи наравно с него, подслониха се: малка къщичка, варосана, с турски керемиди и дълго време с пръстен под. Димо не помнеше да е играл. Колко кал за тухли беше изгазил! Вечер, като се връщаха, не усещаше краката си. Бяха леки и чужди. Не разказваше за своето детство на момчетата. По-добре е да не знаят това, да живеят със своето време!

След големия удар с дъскорезниците бате Димо си взе отпуската и стана постоянен член на екипажа. В радостните дни няколко пъти му се случи да срещне Катя. Колкото и да отбягваше разговора за бараката, тя винаги го питаше и разпитваше и той трябваше да съчинява. Катя се смееше и след всяко изречение го питаше: „Така ли?“ Един път засече неговата несръчност в лъжите: преди седмица бил ѝ казал, че бараката ще бъде с два прозореца, а сега — с един. Машинистът се смути. Опита се да поправи грешката и се обърка още повече. Един на изток, с източно изложение. Така ли? С източно изложение? Интересно! Като се разделиха, бате Димо три пъти си преговори разговора, за да не се оплете следващия път.

Тарльо спря изведнъж и замисленият Пират си удари носа о алаброса му.

— Стой!

— Какво става? — запита Чушката от другия край.

И тупна Белия по рамото. Белия тупна Мичмана.

— Какво става?

Въпросът стигна до Тарльо. Бяха точно на ъгъла на Пиратовата улица и единствен Тарльо виждаше пресечката. Там, пред вратата на Пиратови, бяха всичките момичета. Тарльо беше досетливо момче.

— Ако питат, ще казвате, че е пилон — каза той на Пирата. — Предавай!

Пирата се обърна и каза на Капитана:

— Ако питат, ще казваме, че е пилон.

Пашата обаче не чу точно шепота на Петлето.

— Питат за някакъв пирон — предаде той на Чичо Пей.

След осем такта крачкограмата се върна пак при него. Чичо Пей го бутна по рамото.

— Какъв пирон?

Пашата бутна Петлето.

— Какъв пирон?

Петлето го изгледа отчаян.

— Ти си пирон!

— Ама не е честно!

Честно или не, вече беше късно за обяснения — редицата се изравни с момичетата. Добре че те не ги попитаха. Разминаха се без дума и без поздрави. Само бате Димо се спря пред вратата и попита Елена:

— Скоро ли ще бъде представлението?

— Скоро.

— Ще ни поканите ли?

— Да.

Бате Димо влезе в двора.

Момчетата бяха спрели пред навеса, безмълвни, с мачтата на рамо. Под навеса се мъдреше окачен грамаден стенлист.

„Корабостроители.“

Машинистът спря край тях.

— Хубава работа! Кой е направил това?

Никой не отговори.

— Питам ви, някой от вас ли е или не?

Момчетата приклекнаха и мачтата се изтърколи от раменете им.

— Аз два пъти на ден да лъжа заради вас…

Каза го като на себе си.

Така ли? С източно изложение? Интересно! Зазвъня му смехът ѝ. Нищо повече не мразя от лъжата! А-ха, значи с източно изложение? Веселите ѝ очи го гледаха иронично.

— Тайната е издадена! — каза студено Белия Петьо.

Каза и се извърна към Капитана. Димо мереше всички, но срещаше чисти очи. Само Капитана беше свел глава и облизваше устни. Щом видя големите червени букви и ги позна, нещо го жегна дълбоко — всички ще се усъмнят в него.

— Който е, да си каже! — твърдо предложи Мичмана.

— Между нас има издайник — вече ледено произнесе Белия.

— Шило в торба не стои — с треперещ глас произнесе Капитана. — Малко пъти ли сме викали по улицата, разговаряме високо…

— Стенлистът е написан от Елена — пресече го Белия и жестоко посочи с ръка.

Сетне бавно и многозначително повтори Мичмановите думи в лицето на Капитана.

— Който е, да си каже! Аз не съм!

— Аз не съм! — изрече Капитана. — Честна дума!

Погледна към бате Димо, след това — към Пирата, Разбра, че му вярват, успокои се.

Дворната врата се отвори. Влязоха Елена и Донка. Бяха посрещнати от враждебни очи. Не посмяха да пристъпят навътре. Елена не можа да се усмихне.

— Само ние знаем. Видяхме някои неща и се досетихме — каза тя.

Посочи с глава мачтата, проснала се предателски пряко половината двор.

— Тайната не е излязла извън отряда. Няма да казваме на никого, даже ако не ни приемете за морячки.

— Пфу, морячки! — прихна Чичо Пей и си мушна носа в шепите.

Никому не беше до смях — другите го изгледаха с укор.

— Излезте вън и почакайте! — каза им бате Димо.

Елена и Донка държаха ръцете си отзад. Сега те кокетно приклекнаха и оставиха на земята по две кутии блажна боя.

— Какво? Не ни ли искат? — посрещнаха ги отвън другите момичета.

Донка се нацупи.

— Много са важни.

След някое време вратата се отвори и Ването подаде глава.

— Леле, колко сте много! — не можа да сдържи недоволството си той. — Хайде, влизайте! Приети сте за юнги.

Отвори им вратата и докато шестте влизаха, предупреди ги съвсем строго:

— И никакви вестници, това е тайна!

Маргарита посегна да го погали по главата. Ването се отдръпна — какво си представлява тая юнга, може ли да се държи така с един старши моряк?

Когато Капитана се прибираше в къщи, майка му тъкмо излизаше на пазаруване с мрежа в ръка.

— Къде скиташ по цял ден? Търсиха те Лилянка и Елена. Оставиха ти някаква книга.

Капитана побледня. На два скока взе седемте стъпала и влезе. Леля Софка го изгледа с любопитство. „Като чу Елена, как затича!“ — усмихна се тя.

— Боянчо! Боянчо!

Искаше да му заръча привечер да полее градината. Капитана стоеше пред писалището, прехапал устни. Книгата беше под дневника! Те са влизали, пипали са му нещата, чели са… Възможно ли е? Да четат чужд дневник, това е подло, това е най-долното нещо… Все едно да отвориш чуждо писмо, да надникваш в чуждите прозорци, да подслушваш… Не, Елена не може да бъде такава, не може да постъпи така! Може би са дали книгата на майка му, а тя, като е бърсала прах, сложила ги е как да е… Иначе — Белия Петьо е прав, той е издайникът]

Тази вечер за пръв път Капитана не написа нито един ред. Не смееше да докосне тетрадката с нарисуваното корабче.