Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2015)

Издание:

Автор: Анастас Павлов

Заглавие: Капитанът

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1967

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.VI.1967 г.

Редактор: Иванка Филипова

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Димитър Цветков

Художник: Любен Диманов

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1864

История

  1. — Добавяне

21. Опасна работа

Капитана загуби представа за времето. Находи се, наскита се. Отиде чак до изкопчиите на тухларната. Там работеше Църнето. Стажант-машинист и изкопчия. Чико лежеше на тревата и философски наблюдаваше ударите на търнокопа.

Вече беше време да се прибира. Дали представлението не е свършило? Като че ли маляците по улицата са премного. Забърза. И на един ъгъл изведнъж се сблъска с Елена, Маргарита и Румяна. Те носеха крилете си в ръце и изглеждаха особени със силно начервените си устни и бузи. „Приличаха на големи“, както по-късно му каза Ването.

Спря се.

— Защо не дойде? — попита го със своята тъга Елена.

— Бяхме много смешни — каза му Румяна и свали кърпичката, която държеше пред устата си, за да му покаже червилото.

Румяна и Маргарита отминаха. На улицата останаха само двамата, без да смеят да пристъпят и да се погледнат.

— Сърдиш ли ми се още?

— Не.

— Ти трябваше да им кажеш, че аз съм виновна.

Очите им се срещнаха.

— Не, Елена. Аз не трябваше да го ударя.

— Ти много ли искаш да си при тях?

Той повдигна рамене.

— Не зная.

— Ще отида в къщи да се разгримирам. Искаш ли да се видим след това?

— Ще бъда у Ването.

Момичето пристъпи крачка и му подаде ръка.

Мина през къщи.

— Търсиха те Димо, Стоянчо и онзи, белокосият, Петьо ли се казваше — каза майка му. — Казаха непременно да им се обадиш.

Чувствуваше се в пълна обсада.

Отиде към Ването — в къщи ли е или на борда? Как ли е преминала забавата — само Ването може да му я разкаже. Знаеше, че се залъгва. Всъщност искаше да узнае дали някой от екипажа е говорил със старшия моряк.

Ването беше приклекнал в двора. По земята стояха наредени в боен ред всичките книжни и дървени кораби и лодки от мукавената кутия.

— Жжжжт!

Той придвижи един от корабите напред, за да го изравни с другите. Сега пък носът му се подаде пред редиците и трябваше едно „жжжт!“ на заден ход.

— За среща на пионерския кораб носове наляя-я-во!

В едната си ръка държеше истинския, но малък кораб, с устата си подсвирваше тържествено фалшив марш, а с другата обръщаше носовете.

— Внимание! Буря! Един бал, пет бала! Девет бала! Опасна работа! Жжжжжж! Фиу-у-у! Сто бала!

Разбута и разрита цялата флота. Пионерският кораб се носеше по стобаловите вълни и понеже стобаловите вълни са опасни вълни, момчето се изправяше и приклякаше.

— Жжжжж, жжжж, жът!

Спря. Морето утихна изведнъж.

Ването видя Капитана.

— Играя си — отговори той, без да го питат.

Капитана приклекна до него.

— Капитане, ще ти кажа нещо, ама обещай, че няма да ми се сърдиш.

— Какво?

— Обещай първо!

— Обещавам.

— Аз надзърнах. Знаеш ли колко е голям?

И въпреки обещанието очакваше със страх първото ехо. Капитана не каза нищо. Само взе корабчето.

— Их, Капитане, беше толкова хубаво. По-хубаво от ужким.

Ването го улови за ръка.

— Капитане, помниш ли какво ми обеща, когато Пашата… помниш, нали?

Уж карамелите са твърди бонбони.

Бяха излезли на улицата. Над борда се вееше синият флаг.

— Те вече са го направили. Ще пратят някой друг… Но, ако не искаш, недей. Няма да ти се сърдя. Аз оставам с тебе.

Срещу тях идваше Белия. Като ги видя, намали, сетне тръгна решително. Когато момчетата се сдобряват, те си подават ръце.

— Капитане, извинявай.

Вратата на Пиратови се отвори и в двора бавно влязоха Капитана и Ването, а след тях Белия, който дълго време не забеляза, че от време на време си хапе палеца.

Флагът беше призовал всички. Елена беше дошла и развълнувана им каза за дневника. Пирата тръгна, но Белия го спря.

— Постъпих лошо. Ако може, приемете ме за прост моряк.

Сведе очи и не погледна повече. Ването подръпна ръката му.

— Капитане, болшинство!

Бате Димо дойде до него и го прегърна.

— Ех, ти! Имаме едно свободно място — за капитан.

Старшият моряк тичаше към училището. Тичаше и се изсмиваше на глас. И-ха, екстра! Тичаше сериозен! Пак се ухилваше. Пашата каза за плика, ама… Пликът нищо не е!

opasna_rabota.png

В училищния двор дружинната ръководеше една среща по волейбол.

— Другарко дружинна! Другарко дружинна! — тревожно изписка Ването отдалеч.

— Какво има?

— Елате бързо! Там при Голямата река пиратите и моряците… Елате бързо! Опасна работа!

Какво ли се е случило пак?

Затича след него.

— Ване! Ване!

Той не спираше. Обърна се тичешком.

— Опасна работа!

Волейболистите оставиха топката, награбиха дрехите си на ръце и се проточиха след тях.

— Какво става? — питаха хората по улиците.

— Пожар ли, боже? — прекръсти се една баба.

— Щафета, бабо! — обясни ѝ с тон на специалист един младеж и завика: — Давай, малкият! Скъсай ги! Давай!

Ването водеше пъстрата колона. Далеч след него тичаше разтревожената дружинна. Следваха волейболистите, притиснали до гърдите си дрехи и гуменки, които постоянно им падаха, и се връщаха да ги събират. Към тях се присъединяваха дечурлига от всички улици — едни с железни колела с карачки, други с намазани филии, а някои даже без нищо. Те не питаха. Те знаеха! Щом повече от трима души тичат нанякъде, тичай след тях, значи има нещо интересно.

Започнаха да се присъединяват и възрастни. Един помисли, че малкият е направил беля, а другите го гонят. Ването усети намеренията му, изфинтира го и го остави с празни ръце.

— Стой! — извика строгият.

Затича, но след десет крачки се закашля, защото беше пушач, след още десет единият крак го заболя, защото имаше ишиас, а след още пет дружинната и първите волейболисти го задминаха.

При дигата в колоната се вля и Чико. Умно куче, учтиво. То предостави пътеката на хората и ги изпревари по виража на дигата. Единствен Чико застигна Ването, и то чак при дървеното мостче.

Дружинната спря задъха при високия бряст. Там, край брега на реката, беше строен екипажът. Встрани стояха и неловко се поместваха от крак на крак бате Димо, Фомича, майорът, Дочо. Колоната бегачи се събра на кълбо и дигата заприлича на трибуна на стадион.

Върху водите на Голямата река блестеше пионерският кораб, тихият речен вятър трептеше върху цветните флагове.

Капитана направи крачка напред.

— Екипаж, мирно! За рапорт приготви се!

Застана мирно и вдигна ръка.

— Другарко дружинна ръководителка! Екипажът на пионерския кораб „Дружни“ е строен и готов за проверка. Всички са на борда. Рапортува капитан Боян Денев. Рапорт даден!

— Рапорт приет!

Всички стояха мирно. Само Ването се понавеждаше открая, за да може да вижда.

— И-ха, какво ли си мисли сега дружинната?

Пирата изтича и вдигна синия флаг.

— Всички на борда!

Строят се поразбърка. Тарльо вървеше зад Пашата, за да каже при стъпването му на кораба:

— Сега ако не потъне, никога няма да потъне!

А Пашата щеше да му отговори:

— Ама, Тарльо, не е честно!

Дружинната не мислеше нищо. Има такива минути, когато човек не мисли нищо и е много щастлив.

— Каним ви на първото плаване — каза ѝ той.

— Благодаря! — отговори му тя.

Свали своята връзка и му я върза.

На мостчето Чушката галантно ѝ подаде ръка.

— Мичман, пали! — даде заповед Капитана.

— Йест, пали! Бррр, пррр, так-так, пррррр…

Ако не знаеш и ако не го гледаш, ще помислиш, че бял катер тръгва в открито море.

— Браво, Мичмане! Голям номер!

Но не го пална, защото Мичмана дръпна връвчицата. Моторът запали. Винаги е палил безотказно.

Старшият моряк броеше пътниците. Един, два, три, четири… Обърка ги. Ами Пашата — за един ли да го брои или за двама? Един, два, три… Та това е съвсем истински кораб!

Край