Анастас Павлов
Капитанът (5)

4. В плен на пиратите

— Хитрец!

Белия Петьо застрашително тръгна към Ването. Бедният юнга беше попаднал в плен на пиратите.

— Казвай къде е дъската!

— Не знам.

— Не знаеш ли? Сега ще ти смачкам носа!

Ването се наобядва рано и отиде при устието. Седна на дигата и зачака моряците. Небето беше чисто и майски синьо. Миришеше на зелена трева и на влага. Изкопчиите от тухларната фабрика нарамиха търнокопите си и тръгнаха нагоре по теснолинейката.

Малкият изтича по дигата — след малко бате Димо, машинистът, ще мине с дрезинката и вагонетките. Влакчето е малко като голяма играчка.

— Бате Димо-о-о! Ще ме повозиш ли?

— Друг път, Ване.

— Добре.

Бате Димо е много добър и го е возил няколко пъти.

Ването се върна на устието. Тук беше най-интересно. Събра сухи клечки. Пускаше ги във водата и ги проследяваше, докъдето можеше да ги вижда. Малката река течеше още мътна от вчерашните дъждове. При вливането ѝ с Голямата река клечките се спираха, събираха се накуп, въртяха се. Там, точно под дебелата надвесена върба, беше скритият водовъртеж. Някога, казваха, той повлякъл скитник циганин. Откраднал, според едни — диня, според други — кокошка, но стопанинът го усетил и погнал. А може би и нищо не е бил откраднал и е побягнал от страх да не го обвинят. Нагазил в реката, водата увила краката му като изстискано пране. На другия ден го изхвърлила в корените на острова. Децата знаеха и се пазеха от страшното място, макар че умееха да плуват.

Ването беше във ваканция от десетина дни — малките ги разпускаха по-рано. Сутрините, докато големите бяха на училище, юнгата или се мотаеше около тухларната и бате си Димо, или събираше червеи за риболов, най-хубави бяха тия под камъните, или пък сядаше, където го заварят мислите за Африка. Африка! Беше гледал един филм. В Африка има…

Кучето на тухларната залая бясно. Ването се изкачи на дигата и изтръпна.

От града, покрай теснолинейката се зададе Църнето с кучето си. То беше най-голямото, което Ването беше виждал. Чиста вълча порода и се казваше, кой знае защо, Чико. Сега Чико тичаше напред, връщаше се, подскачаше радостно чак до рамото на Църнето и пак се втурваше напред. И никак не обръщаше внимание на овчарката от тухларната. Чико беше гордо и умно куче. Църнето го беше научил на много „номера“. Кучето му носеше живарника за риба, изпълняваше всяка заповед. Тарльо казваше, че Църнето имал „тайна“ дума: само да я изрече, и Чико ще прегризе гръкляна на който и да е.

Ването залегна и се смъкна по наклона на дигата. Мина клечешком по мостчето. Бързо се покатери на големия бряст — по ствола имаше каструли, и ако знаеш на коя да сложиш крак и кая да хванеш с ръка, до първия разклон се стигаше като по стълба. От него нагоре вече беше лесно — брястът беше клонат и гъст. Ването се изкачи високо и се прикри в листака.

Църнето сви по дигата. Ходеше особено — като че ли при всяка крачка се надигаше на пръсти. Откакто остана сам с Чико, сякаш придоби неговата походка — гъвкава, животинска, дебнеща. Постоянно се озърташе, с неспокойни очи. Годините му никой не знаеше точно, защото беше оставал, а сетне престана да ходи на училище.

— Защо ми е, няма да ставам професор! — отговаряше той, когато го запитваха, но с това не искаше да издаде прикривана мъка.

По едно време помагаше на баща си, каруцарина Пешо. Минал месец, два — сбили се на товарната гара. Бащата — пиян.

— Крадец! — викал той. — От баща си краде!

Налагал го, както му дойде. Отпърво Църнето само се пазел от ударите. Сетне застанал и ги понасял. И накрая посегнал. Хамалите, които дотогава гледали, се втурнали и го хванали. Някой бръкнал в джоба му, извадил парите и ги дал на бащата. Друг му залепил плесница. Църнето не казал нито дума.

Имаше и други истории, които се разказваха за него, и все такива.

Намериха се с Чико, скитаха заедно, рибареха по реката. Църнето носеше рибата на болнавата си майка — тя беше единственият човек с власт и обич над него.

Чико стигна пръв на устието, заби предните си лапи в самия край на брега. Излая по клечките, които още се въртяха върху тъмния гръб на водата. Издраска по мостчето. Ването спря дъх. Чико обиколи големия бряст и започна да души. Но то беше, за да свърши при дървото оная най-обикновена кучешка работа на три крака. Върна се обратно по мостчето, приклекна при надвесената върба, изплези език.

Църнето не бързаше. Вървеше и гледаше малко смръщен към мътилката. От време на време плюеше на струйки през зъби (само Торпи можеше като него). Седна до кучето и събу старите си гуменки. Огледа внимателно наоколо. И изведнъж заедно със ставането си скочи и се хвана за един от клоните на надвесената върба. Увисна над водовъртежа. Клонът се огъна, краката му се потопиха до прасците във водата.

Ването подаде почти цялата си глава от листака. Църнето висеше само на едната си ръка. С другата бръкна в хралупата на върбата. Измъкна една пръчка и я подаде на Чико:

— Дръж!

Кучето я захапа и внимателно я постави на крачка от брега. Църнето бръкна втори път и извади малка плетена мрежичка — живарника му. Чико беше готов — опънал врат, отворил уста. На мускули, от клон на клон, Църнето се повдигна, възседна върбата и скочи на брега. Пръчката беше готова за риболов: с влакно, с тежина, с плувка от бутилкова тапа. Сложи червей на кукичката. Поколеба се — да хвърли ли тук? Почеса се по главата. Цъкна през зъбите. Не — тук и Голямата река беше много мътна. Пак плю и тръгна надолу по течението.

Едва сега Ването се разтрепери свободно. И от умората да се крепи на неудобните клони, и от страх и почуда. Скривалището на Църнето! Всички го бяха виждали да отива на реката, да се връща с риба, а никога не носеше пръчка. Децата мислеха, че той всеки път си реже пръчка от върбите.

Юнгата слезе от бряста едва когато видя Църнето чак на голия бряг при помпата. Още уплашен, отиде при върбата и тъкмо когато се чудеше как Църнето с един скок е стигнал до клона, две ръце го хванаха здраво отзад. Сърцето му тупна като заешко.

— Пленник! — извика Тарльо и на Ването му олекна, защото помисли, че е хванат от Църнето.

Пленничеството у пиратите не предвещаваше нищо розово, но юнгата не се тревожеше — значи сборът беше свършил, сега ще дойде Капитана и ще го освободи.

Отначало го разпитваха Тарльо и Петлето (даже Петлето го ощипа един път, но ще види той), а другите напразно търсеха дъската по брега на малката река: във върбалаците, в шавара, покрай дигата. Белия Петьо погледна под мостчето и за малко не падна. Ядоса се и дойде при Ването, който мълчеше като древен славянин.

— Ще кажеш ли?

— Няма!

Големият бавно завъртя юмрука си пред самото лице на Ването и нарочно го докосваше леко ту по носа, ту под брадичката. Малкият не мигаше и черното на очите му се търкаляше след застрашителните бели кокалчета.

— Само смей да ме удариш!

— Казвай!

— Ще кажа на бате Димо и ще видиш!

Някъде зад гърба му гърмеше като трактор дрезинката. Още малко — и Юнгата щеше да заплаче. Ама къде се бавят тия моряци?

На преден пост, с меч в ръка, стоеше Чушката.

— Може ли да се минава? — попита Димо.

Чушката му даде път с меча си.

— Благодарско!

— Пират! — извика Белия Петьо. — Този планктон отказва да говори.

— Отказва ли? Чушкинс! — Пирата изсвири. — Улови една змия! Мъчение със змии: първо — в пазвата, второ — в гащите! Тарльо, какво става?

— Нищо. Забутали са я някъде.

Чушката напусна поста си и уж отиде за змии.

Пирата стоеше с ръце на кръста, претърсваше с поглед брега и мислеше трескаво бързо. Ако не намереха дъската до пет-десет минути, моряците ще дойдат и ще им се подиграват. Къде ли са я скрили? На острова? Невъзможно. В пясъците край Голямата река? Не, не — Капитана не е глупав! — при тия дъждове реката може да придойде и да я отнесе… Тогава?…

Забеляза следите, оставени от Църнето. Сложи крак в един по-ясен отпечатък. Не му достигаха два сантиметра. О, как не се сети досега? Щракна радостно с пръсти.

— Търсете следи покрай Голямата река! — заповяда той.

Ването прехапа устни. И направи опит за бягство, но Белия го хвана и духна в лицето му.

— Къде? Да нямаш билет за кино?

— Да сте си взели дъска! Тая е наша.

— Ваша? Я го гледай — буржоа!

— Пира-а-ат, хванах един смок. Може ли смок?

— Следи при тръстиките! — изкрещя Петлето.

Белия се понесе нататък.

Ването изтръпна. Изтръпна и Пирата, при това още повече. Лицето му се изкриви на всички посоки като в развалено огледало. На края на дигата стоеше усмихната сестра му, наперена гимназистка, и държеше за ръка малкото пиратче.

— Мама каза да го гледаш, докато се върне — каза тя и пусна малкото. — Тичай, тичай при батко!

Тригодишното пиратче се ухили и затепа с патешки ход към батко си.

— Стой! Стой! — изрева отчаян Пирата.

На кого?

На сестра си или на Ването, който веднага се възползува от особеното положение и вече беше на безопасно разстояние.

— Ура-а-а! — завикаха откъм тръстиките.

Бяха намерили дъската. Белия се показа близо до дървеното мостче.

— Чушкинс! — завика той. — Дръж Ването!

Чушката тичаше по дигата и махаше дългите си ръце. Ването се спусна надолу и забяга през калните ниви. Ще видят те! Да им вземат дъската… Дето Капитана я видя в придошлата Голяма река. Никой не посмя да се хвърли. Само той.

Чушката не подгони Ването. Той беше видял при тухларната моряците, които идваха почти тичешком.