Анастас Павлов
Капитанът (14)

13. Първите прости моряци

Малкият град заспиваше рано. В дългите летни дни хората се прибираха с притъмняването. В повечето дворове имаха летни кухни, готвеха и вечеряха навън. Концертът на чиниите, вилиците и съдините започваше и спираше изведнъж. Малко след това, към десет без нещо, двете кина отваряха вратите си и зрителите излизаха като от дълбоки тунели. Затихнеха ли техните стъпки, рядко се мяркаше човек по улицата. Светлините угасваха и сенките на къщите и дърветата се сливаха.

Чу се свирене на неизвестна птица.

Тарльо се измъкна изпод одеялото. Махна с ръка от прозореца и птицата млъкна. Пипнешком обу гуменките си. Претърколи се през перваза и скочи на здравия си крак. Долу, в тъмното, го чакаше Белия Петьо. На главата си беше нахлузил черно кепе.

— Малко маскировка — прошепна той.

Вървяха на пръсти в сянката на оградата. Тарльо отвори дворната врата, като я повдигна леко, за да не скръцне.

Огледаха улицата — никой!

— Хайде! Смело! — изшътка Белия.

През две преки се строеше нова сграда. Два етажа вече бяха готови. В една от стаите имаше натрупани дъски: бели, гладки, точно такива, дъски мечта.

Белия и Тарльо меко потънаха в куповете тухли и пясък. Спрели дъх, без да прошепнат нито дума, прехвърлиха се през зеещия прозорец на партера. Вътре им стана страшно, сърцата им се разтупаха. Двамата поотделно искаха да се върнат и да се откажат, но никой не посмя да каже думите на страха. Минаха през тясно немазано коридорче. Пред вратата на стаята с дъските се спряха. Белия долепи ухото на вратата — тишина, чуваше само ударите на сърцето си и преглъщането на Тарльо.

Влязоха. Купът дъски белееше срещу тях.

— Виж колко са много! Никой няма да разбере — каза Белия.

В стаята проникваше малко светлина от уличната лампа. Избраха две дъски без никакъв чеп, опитаха ги на тежина. Тарльо облиза пресъхналите си устни.

— Не са много тежки — най-после проговори той.

— А три?

— Шшшт!

По улицата минаваше някой. Кашляше и плюеше. Говореше си нещо неразбрано. Закъснял пияница се прибираше у дома си. Спря под лампата. Момчетата замръзнаха.

Пияницата търсеше нещо по джобовете си. Запя.

— Тоя ще събуди цялата махала.

— Белчо, ако ни срещне някой?…

Извади цигара, запали я с несръчно движение и тръгна.

Трябваше да почакат. Опитаха три дъски — не, тежаха много.

— И две не са малко! Няма материал, а?

Спуснаха ги през прозореца. Безшумно като котки слязоха долу. Сега оставаше най-опасното: щат не щат, да минат под лампата и да пресекат улицата. Сетне щяха да влязат в тъмната уличка на Пиратови, в своя земя. Тарльо подаде глава от купа тухли и огледа. „Какво ще кажем, ако някой ни срещне и попита?…“ Така и не се разбраха с Белия — поне да отговорят еднакво. Дъските го подбутваха и изтикваха на светлото — от задния край Белия беше нетърпелив.

Един човек беше спрял, прилепен до тъмния ствол на близко дърво. Беше забелязал дъските, които като омагьосани сами излязоха от прозореца на сградата. Стоеше и изчакваше. Когато двамата пресичаха улицата, поклати заканително глава и ги проследи с очи.

Улицата утихна, замря.

Мина време и тежки стъпки затракаха по плочника. Един милиционер, строг и бавен, се движеше. Спря, помисли. Зави по улицата на Тарльо.

— Бам, бам, бам!

Не е забелязал копчето на звънеца и чука с юмрук по вратата. Излиза Тарльовият баща.

— Другарю, тука ли живее едно момче с превързан крак?

В първия момент Тарльо се покрива презглава с одеялото. Не, да се скрие под кревата! Не, да бяга!

Тарльо се събуди — беше изпотен, гореше, трепереше. Ослуша се. Някъде далече минаваше нощен влак…

На другия ден изуменият Пират вдигна флага още в ранни зори.

— Всички на борда! Всички на борда!

Екипажът дотича за десет минути. Едни не яли, други немити, юнгата с облечена наопаки фланелка, но всички бързи като пожарникари.

— Бог дава, ала в кошара не вкарва — започна мъдро Белия и разказа за „среднощната акция“, както той нарече отмъкването на дъските.

Нито украсяваше, нито почувствува нужда да каже някоя и друга дума за оправдание.

— Що не казахте? Можехме да се снабдим с повечко — искрено съжали Петлето.

— Браво! Дръж се! — почти едновременно с него изрази възторга си Мичмана и докато Тарльо загрее, Мичмана му загря плешката. — Ами да! Ако всеки намери по две дъски, готово!

Пейчо замисляше на ум героичен разказ. Не, по-добре в стихове! Поема! „Среднощна акция“, ей!

— Намери! — рече Капитана с презрение.

Светлото му лице беше потъмняло.

— С крадени дъски ще правим пионерски кораб!

— Ей, Капитане, не го взимай толкова дълбоко! — умолително започна Тарльо. — От държавен строеж сме ги взели, а нашият кораб да не би да е частен? И не сме ги взели безплатно — ей така ми трепереха гащите!

Белия Петьо, навел глава, риеше с крак. „Перчо! — мислено си говореше той. — Ако беше с нас, сега още щеше да заеква!“

— Голяма работа! — обобщи Мичмана. — Стореното — сторено! Дъските са екстра!

— Без чеп! — рече Тарльо.

— Добре — продължи Капитана и гласът му вече не трепереше. — Сега поне съм сигурен: кораб може и да не направим, но дружинната пак ще изненадаме.

Спря. Никой не е с него. И малкият карамел се е ококорил срещу чудните им дъски, мери ги с педичката си колко са дълги. И Пирата. Мълчи. Нали героите на акцията са от неговите! Оставя го сам, да не излезе лош. Който говори, той е лош.

Вярно, Пирата мълчеше, но мрачно. Не поглеждаше към никой.

— Има ли някой да каже още нещо? — попита той.

Белия изтръпна. Отдавна не беше чувал Пирата да говори с главатарски тон. Въпросът не беше от любопитство, имаше страшна закана.

— Няма — измърмориха Чичо Пей и Торпи.

— Капитане, дръж!

Пирата се наведе и подхвана дъските от единия край.

— Как? Защо? — обърка се и машинално се подчини Капитана.

— Да ги скрием! Зад къщата!

Направиха крачка. Пирата се спря пред Тарльо.

— Какво ме гледаш? — озъби му се той. — Дружинната я учудим, я не, но ако бате Димо узнае? Глупаци такива!

Направи още крачка и се обърна.

— Тъкмо всички сме тука — корабен съвет!

— Бам! Хайде на кютюците! — рече Торпи.

В единия ъгъл под навеса имаше нарязани дърва за огрев. Момчетата си избраха по едно кютюче за столче. Всеки си имаше свое кютюче и свое място. Само Пашата не си намери сгодно кютюче. „Тука нито едно не ми е по мярка“ — каза той и си донесе от къщи трикрако столче.

— Предлагам за наказание — завършваше Капитана, като мачкаше в пръстите си малко листче, което кой знае как беше попаднало в ръцете му, — Белия Петьо и Тарльо да бъдат понижени за една седмица в прости моряци, без право да носят фланелки, и ако не върнат дъските още тая вечер, да ги изключим от корабния състав.

Настана мълчание. Мъчително и тежко. Никой не гледаше никого. Мичманът пусна една гума. Беше ги похвалил, пък то какво излезе… Беше първият такъв корабен съвет, първото наказване.

— Лесно е да се мълчи — каза тихо Капитана. Пък може и да греша, кажете нещо.

— Така е по устав — рече Пирата.

Най-малкото наказание беше седем дни. За неподчинение на корабния съвет — изключване.

— Добре де, Капитане, ще ги върнем — измънка примирен Тарльо.

Пейчо забрави за героичната поема. „Добре че не са ги хванали, щяха да ни изложат…“

Белия, без да повдигне глава, с едно движение свали моряшката си фланелка, сви я на топка и тя се загуби в ръцете му.

— Не бързай! Ще се гласува — каза Капитана.

— Хайде, бе! Няма смисъл!

В първия миг, когато ги видя, машинистът искаше да им извика едно грозно „Стой!“. Въздържа го съмнението — само двамата ли са или всичките? Повъртя се малко по улицата, изпуши една цигара. „Тъй си е, право казват хората — иди с деца на баня, да ти изядат сапуна!“ Защо ли се захвана с тая работа — сега какво ще прави. И тия машини на тухларната, поне да имаше по-свободно време. Ето ти педагогия, ето ти Макаренко! Не, утре ще има Сопаренко! Ядоса се, че ги изпусна. Трябваше още сега да ги нашляпа и, по-важното, да върнат дъските. През ума му минаха разправии със строителите, с милицията, с бащи и майки. А Катя? Утре рано трябва да отиде. Ще ги оправи! Диванета такива!

Сутринта видя флага. „О-хо! Дяволи!“

Както бяха под навеса, изправиха се. Машинистът застана пред тях.

— Здравейте, момчета! Нещо ново?

— Нищо — отвърна Петлето.

— Капитане!

— Какво?

— Питам, има ли нещо ново? Гледам, вдигнали сте флага.

Капитана знаеше, че при отговора трябва да го гледа в очите.

— Нищо, бате Димо.

Белия не вдигаше глава и мачкаше нервно фланелката. По голия му гръб мускулчетата трепкаха от сутрешния хлад.

— Ти, какво, слънчеви бани ли правиш?

— А не…

Тарльо, с върнато безгрижие, попита:

— Бате Димо, оправи ли пресите? Ще караме ли пак дрезинката?

— Оправям ги… Преси-мреси…

„Каши като вашата…“ — продължи на ум машинистът. Гледаше ги — невинни овчици. Дали пък не се е припознал снощи?

— Момчета, утре в шест часа сутринта — всички тук! И си вземете храна за цял ден. Ясно ли е?

— Ясно, бате Димо!

— Бате Димо, къде ще ходим? — попита Ването.

— Може и никъде.

На дворната врата се спря.

— Тарльо, ела за малко!

„Ето го! Подскача като щурец! Той беше! А ето и Белия как гузно погледна. Дяволи!“

Бръкна в джобовете си.

— Щях да те пратя до в къщи. Мислех, че съм си забравил ключа, но той бил в мене. И утре да дойдете с по-износени дрехи, не отиваме на бал.

Махна с ръка и излезе.

Момчетата го изчакаха да се отдалечи.

— Няма какво да се сърдите — каза Капитана.

— Не се сърдим — отговори Тарльо.

— Няма смисъл — изцеди Белия.

— Язък ми за треперенето! И довечера — още един път. Това не е живот!

Смъкна фланелката и се потърка с нея по гърдите.

— Ако е край, да отидем да позакусим — въпросително подметна Пашата.

У тях майка му тъкмо беше започнала да пържи мекици. И като ги намаже така, както са топлички, със сладко от вишни…

Разотидоха се мълчешката.

— Белчо, нищо, бе? Една седмица, голяма работа! И аз ще сваля моята.

И с думите си я свали.

— Няма смисъл, ти пък защо — съвсем отчаян издума Белия, но жестът на Мичмана го трогна до сълзи.

— Има-няма, похвалих ви, все едно че съм бил с вас. Нищо, голяма работа!

— Браво, бе Мичмане! Приятел си!

Този път Тарльо му лепна една топла лепенка по голата плешка. Изплющя като камшик на звероукротител.

— Ако искате довечера… да ви помогна…

Белия щеше да каже „Няма смисъл!“, но усети, че ще прозвучи като хленчене.

— Ще я свършим двамата.

Двамата от среднощната акция останаха последни заедно. Вървяха печални. На Тарльо му беше чоглаво. Да им бяха казали: герои сте, но така не може, а то нарекоха ги крадци. Все пак беше доволен — сега поне нямаше да сънува милиция. А Белия, стиснал зъби, не можеше да понесе наказанието. „Капитан! А с кого говореше по телефона от будката? С оная. Защо веднага окачи слушалката, като ме видя? И пребледня — стана бял като… като мене. Нищо де, ще видим тая работа!“