Анастас Павлов
Капитанът (11)

10. Договор за взаимопомощ

Директорът на Ремзавода внимателно тресна телефона. Внимателно, за да не го счупи, и тресна, защото само който не работи, не се ядосва. Секретарката му беше готова да си излезе. Той я спря.

— Това пък какво е? Взе листа от ръцете ѝ.

— Договор за взаимопомощ, хм, хм. Главата ми е пламнала от работа! Какво е това чудо?

— Те чакат отвън, до вратата.

— Обадиха ли се от Пловдив?

— Не са още.

— Ей, несериозно предприятие!

Посегна към телефона.

— Уж директорът им щеше да идва, хм. До вратата ли, казваш? Нека влязат! Чакай! Да се усмихна един-два пъти, да не ти уплаша. Пионер да си на тия времена!

— Момчетата влязоха едно по едно и всяко едно казваше с лек поклон „добър ден!“. Конвейерът им се придвижваше по стената — с бели ризи, с червени връзки, измити и сресани, с обувки, и то лъснати, — бяха толкова важни, че си забравиха прякорите.

— Сядайте, заповядайте! — покани ги директорът и пошепна на секретарката: — Почерпи ги!

В такива случаи наблюдавай Чушката и няма да сбъркаш. Той знае как да се държи в общество. Ако каже „благодаря“, и ти казвай „благодаря“, ако нагази на килима, и ти…

— Благодаря, моля — каза Чушката.

— Благодаря, моля… Благодаря, моля… — като ехо, тихо и високо премина по редицата.

Момчетата насядаха по меките кресла. Докато директорът четеше и измънкваше на глас някоя и друга дума, те се споглеждаха с мигновени погледи, следяха всяка бръчица на лицето му и гадаеха със свити сърца.

— Три сандъка… казан… Добре ви работи разузнаването.

Ването гордо вдигна едни вежди към Капитана и Пирата.

В това време секретарката им поднасяше шоколадови бонбони.

— Заповядай!

— Благодаря!

От старание за благоприличие Пашата посегна, без да погледне, и взе само празна хартийка, но геройски не посегна втори път.

— Благодаря! — каза той и с едно лъжливо движение лапна нищо.

Огледа се предпазливо. Не, не беше честно! Не стига, че остана без бонбон, ами и Тарльо беше видял това и още по-геройски се мъчеше да не гледа към Пашата, за да не изреве от смях. Очите му се напълниха със сълзи и той упорито гледаше в срещуположна точка.

— Така-а. И срещу подреждането искате материал за барака. Дадено!

— Дървена барака — опита се да подчертае Капитана.

— Съгласно! С тия керемиди в двора две бараки ще покриете.

Капитана погледна отчаяно към Белия и Мичмана.

Те обаче седяха невъзмутими като индиански вождове. Ването откровено въздъхна. Директорът усети и разбра вълната на смута.

— Ще наредим нещо и за дървен материал — каза той, — с него сме малко кът, но ще отделим нещичко. Къде ще я построите?

— Долу! — изчерпателно отговори Пейчо и даже допълни: — Там при нас.

На Мичмана му идваше да го шляпне и да го залепи за килима.

Секретарката влезе отново.

— Другарю директор, дойдоха хората от Пловдив.

— Да почакат, сега имам по-важна работа. Хайде да се подписваме, момчета! Да не се отметне някой.

Беше се развеселил.

И както се усмихваше, като завъртя един страшен директорски подпис — врънкулка насам, заврънкулка нататък и накрая — цвък-цвък — удари две точки между неразбираемите букви. След него, по-сериозни от дипломати, се подписваха пионерите. Увлечени от директорския размах, сега всеки прибавяше по две авторитетни точки. Те бяха големи момчета и вече си бяха измислили подписи. Само юнгата се подписа простичко „Ването“, но като цвъкна и той две точки, едната зад „н“ и една в средата на „о-то“, стана същински подпис.

— От утре ще наредя на бай Пешо Пазача: дворът е ваша територия!

Екипажът премина мълчешката по коридорите, още по-мълчешката слезе по едни стълби и още по-мълчешката прекоси през заводския двор, и още, още по-по-по изгледа големия куп червени керемиди.

Минаха десетина крачки по улицата, завиха. Спряха.

— С тая барака, дето я измислихте, ще съберем всичките керемиди на града — подметна Капитана.

— А тайната? — попита Петьо и се наежи.

— Кого ще трогнем с една барака?

— А ти какво? Искаш да бием барабан ли? Вижте ме — аз съм капитан на кораб!

Той се изпъчи и наду, удари се с юмрук по гърдите.

Неочаквано пред него застана Пейчо.

— А материал?

Пейчо не напусна кораба, защото още на следната сутрин Капитана го повика уж да напишат заедно текста на договора. И двамата се държаха така, сякаш не е имало никакво фунийково писмо. Така никой не узна за него.

— Ще се намери!

— Откъде, от синьото небе?

— Ще се намери!

Капитана и Белия стояха толкова близо, че, както ръкомахаха, можеха да се ударят, без да искат, и да започне бой.

— Стига! — намеси се Пирата и застана между тях. — Нали решихме — тайна! И ние сами, и бате Димо, и в устава го написахме…

— Добре — вдигна рамене Капитана.

Момчетата тръгнаха отново. Умълчани пак, с клюмнали глави. Тарльо забрави за бонбона-нищо на Пашата и вече не го напушваше смях. Голямата им надежда — Ремзаводът — умря. Какво му струваше на този директор да каже: „Чудесно, момчета! Колко материал искате?“ А той — бонбони.

Капитана нервно хапеше устните си. Тайна! Хубаво, красиво, ала неудобно. Ако не е тайната, няма да им предлагат тухли и керемиди. Ако не е тайната, всякак щяха да вземат от бояджийската фабрика няколко кутии блажна боя. Някой ден ще направят кораба, ще трябва да се боядиса, а боя? Донкиният баща е директор на фабриката! В къщи и на улицата, сутрин и вечер — главата на Капитана се пръскаше от мислене: откъде могат да изкопчат нещо. Вглеждаше се във всеки минувач: кой и с какво може да помогне. Всеки ден могат да дойдат плановете от адмирала, а ръцете им са празни, нищичко нямат. Пък и Мичмана, май много се е присламчил към пиратите и Белия Петьо… Е, да! Нали са заедно против момичетата?

Капитана грешеше като всеки обиден. Не, Мичмана не беше се присламчил към пиратите, към никого. Такъв си беше той — верен на устава. Момчетата си бяха изработили корабен устав, свои правила за обединения екипаж. Сами ги написаха под навеса у Пирата. Да не се обиждат, да не се бият, да пазят свято тайната, да се подчиняват на общите решения. По предложение на Пирата Капитана си остана капитан, а всички останали бяха корабният съвет. Купиха си моряшки фланелки на сини и бели черти, бързо забравиха старото делене на пирати и моряци.

При съчиняването на устава станаха големи разисквания за прякорите — да си викат ли на прякор или на истинско име. В най-разгорещеното Торпи каза:

— Аз няма да викам по прякор никому, но вие ми викайте Торпи. Помните ли как спасих дузпата? Не се ли хвърлих като торпила?

— Вярно, бе! Браво! И на мене ми викайте Мичман — аз така по̀ съм свикнал.

Всеки си остана с прякора, а Ването подсмъркна и ги замоли:

— Ама измислете ми и на мене някой прякор!

Не беше никак лесно.

Юнга — предложи Мичмана.

— Не ща юнга. Нали съм старши моряк?

— Фъстък!

— Пръскач!

— Перко!

— Не, не! Чакайте, измислих! Дрезинко!

Виждаше се обаче, че нито един не подхожда. Големите не се отказваха и от някои предложения на Ването му се доплакваше. Стоеше търпелив и чакаше. Капитана още не беше предложил нищо. Не че нямаше какво. Той знаеше, че само ако произнесе „карамел“, и всички ще приемат. Мълчеше и преценяваше.

— Муньо! — извика Тарльо.

— Браво!

— Какво е това Муньо? — попита обнадежден Ването.

— Ами галено от маймуньо.

— Чакайте! — каза Капитана и всички млъкнаха. — Ти си още малък, Ване, няма как да ти лепнем нещо подходящо. Не бой се — все някой ден ще ти излезе прякор, без да усетиш, като железен зъб.

Така Ването си остана Ване.

След крамолата между Капитана и Белия никой не продума. Мичмана пусна една напрегната гума и се чудеше какво да каже. Непременно трябваше да се каже нещо, да се застреля мълчанието. Когато двама се скарват и замълчават, те си спомнят само най-лошите неща между тях.

Изведнъж Ването затича напред.

— Какво му стана на хлапето? — учуди се Тарльо.

Юнгата сви при първия ъгъл и настигна пощенската раздавачка. Беше я видял в последния момент, тъкмо като завиваше, защото и той ходеше с наведена глава като другите.

— Лельо, лельо! Има ли писмо за бате Димо?

— Няма, миличко.

Познаваше го. Откакто бяха пуснали писмото до адмирала, юнгата пресрещаше раздавачката. Много му се искаше той пръв да види писмото, пръв да изписка вестта. Като им каже, всички ще подскочат ей толкова! И ще стои по-далече от Мичмана.

По-сетне Ването отиваше направо в пощата при разпределителя на писмата.

— Има ли?

— Няма.

— Ама нито едно ли?

— Ц.

— Един ей такъв плик!

Писмо от морето се получи три дена след като Чушката замина.

Здравейте, братя!

Какво става с нещото (нали ме разбирате)? Получихте ли онова, морското? Събрахте ли (нали се сещате)? Тук често минават малки и големи бараки. Запознах се с един баракяк. Умирам да се върна. Ако сте били верни приятели, пишете ми, всеки като напише по една думичка — ето цяло писмо. Ама така малко по-иначе и веднага!

Чушкинс

Момчетата седнаха и му написаха писмо точно така, както беше пожелал. Листът минаваше от ръка на ръка.

Здравей, брате Чушко!

Нещото

Капитана

още

Пирата

е

Петлето

нищо.

Мичмана

Онова

Белия

не

Тарльо

сме.

Пашата

Не

Торпи

събрахме.

Чичо Пей

Край.

Ването