Анастас Павлов
Капитанът (12)

11. Материал

Не беше лесно да се събере онова (нали се сещате?). Да беше за няколко дървени меча, за кучешка колиба, ала за цял кораб — не, никак не беше лесно!

В училището имаха дърводелска работилница със стругове и инструменти. Беше в мазето, широка и прохладна. Там беше временният склад на материала. Момчетата го пренасяха късно вечер, когато имаше по-малко любопитни очи. Когато обиколиха всички възможни дарители и дворовете на фабриките заприличаха на аптеки, момчетата и бате Димо се събраха един следобед в мазето.

— Тия са от тютюневата фабрика, тия от канапената, тия от Рекесето… — изреждаше Пирата.

Бате Димо кимаше и се усмихваше.

— И нашите хора ще отпуснат нещо — каза той.

Капитана гледаше събраното и сърцето му се свиваше, замираше. „Жалки, жалки, жалки! — мислеше си той. — От тези дъсчици и летви дори барака няма да излезе!“ Имаше право. От склада на Рекесето им дадоха стари сандъци от яйца. „Екстра подпалки!“ — определи ги тогава Тарльо. Бате Димо приемаше всичко спокойно. „Добре, добре“ — усмихваше се той, каквото и да му кажат. Капитана тайно започна да се съмнява дали бате Димо съзнава какво искат да правят — истински кораб! Подметна му един път, колебливо, боязливо. Машинистът пресече недомлъвките му с едно бързо: „Знам!“.

— Май не си е много — опечали се Петлето.

— Не е — съгласи се бате Димо.

Капитана погледна към Белия Петьо. Белия сведе очи. Действително положението беше отчайващо.

— Бате Димо, какво ще правим с керемидите? — попита Капитана. — Уж договор подписахме, ще се изложим.

— Идете утре! — прегърна го Димо през рамо. Не бойте се, момчета! Един път да дойдат плановете — почваме.

— И с днешната поща ги няма — каза Ването.

Заключиха вратата с дългия железен ключ и излязоха. Белия примъкна Тарльо до себе си и му зашептя нещо право в ухото. Тарльо кимаше и от време на време се почесваше, защото го сърбеше от думите. Капитана се смръщи още повече — беше сигурен, че говорят за него, защото и двамата го поглеждаха и се хилеха.

Слънцето в училищния двор ги ослепи.

— Дружинната! — прошепна предупредително някой.

Тя идваше срещу тях ласкаво усмихната, готова за сдобряване и приятелство. Не беше виждала нито момчетата, нито машиниста от оня ден в градинката, беше ѝ домиляло за тях. Понякога момичетата се сещаха да ѝ кажат по някоя и друга дума.

— Здравейте! Как сте? — поздрави ги тя и подаде ръка на Димо.

Момчетата поздравиха учтиво. Спряха. Тя погали Тарльо по модерния алаброс.

— Капитане, какво ново?

Капитана вдигна рамене:

— Нищо.

Тогава тя се обърна към бате Димо.

— Какво чувам? Правите нещо.

Момчетата стояха мълчаливи.

— Правим — отговори бате Димо. — Проста барака. Барачка. За толкова са ни силите.

От силното слънце ли, от друго ли присви очи към момчетата. С трепкащи ъгли на устните те бавно тръгнаха напред.

— Ти как си?

— Както всякога. Ще имаме физкултурен празник. Дето има една дума, търчим по задачите.

— Да, зная. Моите ще участвуват в плувните.

— Твоите?

Тя се усмихна.

— Е, помагам им по малко. Ей така, колкото да не се удавят… Забравих да ти кажа! Каика го върнахме. Само дето ни се разсърди тогава.

— Аз не се разсърдих за каика. Те ме излъгаха. Умишлено. Съчинили цяла пиеса. Боли ме от хората, които не казват истината. Лъжата е обида, неуважение към човека. На теб ще ти е приятно ли да те измамят?

Тя помълча.

— Нищо. Позабравих вече.

И понеже той не говореше, продължи:

— Какво ще правите с барачката?

— Ще видим. Първо да я направим.

— Знаеш ли, може да стане прекрасно клубче. Летен клуб край реката.

— Рано е още… — мъчеше се да я прекъсне бате Димо, но дружинната се самозапалваше.

— Ако сложите вътре нарове, момчетата ще преспиват или ето, ето, ще ви дам една идея. Направете я сглобяема! Край реката — клуб на младия риболовец, пренасяте я в планината — хижа „Пионер“! Да, да, да! Имам един близък, сега е технически в горското стопанство, чакай, ти го познаваш, Дочо, и той беше в колектива…

— Дочо! Там ли работи? — зарадва се бате Димо.

— От два месеца. Ще пренесете барачката с камионите на дъскорезницата. Четиридесет километра — нищо не е.

— Съвсем нищо не е.

— Като я направите, вярвам, ще ни поканите.

— Разбира се, Катя!

Подадоха си ръце.

— Довиждане!

Машинистът тръгна с големи крачки, като си мислеше за лъжата и за Дочо. Настигна момчетата, които го изчакваха. Ването го хвана за ръката. Закрачиха съпричастни. Беше им малко страшно. Тайната беше станала по-голяма, много голяма — колкото бате Димо.

Рано сутринта на другия ден екипажът нахлу в двора на Ремзавода. Пазачът бай Пешо ги посрещна, като нарочно се чешеше по врата и нарочно смешно си побутваше каскета.

— Какво можете?

— Всичко можем.

Старецът бутна каскета си чак до веждите. „Беля работа!“ — помисли той.

— Я да ви видя ръцете! Дланите! Ц… ц… ц… брей, и тоя, мъничкият, имал мазоли. Кой знае, може и да свършите нещо.

Мазолите направиха в склада на рекесето — бяха пренасяли щайги.

Само след час дворът започна да просветва. Бай Пешо се увлече с децата. Стана му драго — навсякъде чисто, приветливо като в разтребена стая.

— Бай Пешо, къде да сложим този казан?

— Нека си стои там. Тежък е, не можете го вдигна.

— Всичко можем.

Петлето му показа пилешкия си мускул.

— Ще се съберем и ще го вдигнем — каза Пирата и изсвири с уста.

Белия, Пашата и Тарльо тръгнаха към казана. Пашата постоянно си плюеше на ръцете и ги търкаше като стар майстор — ще помислиш, ей сега сам ще вдигне казана и ще го хвърли, където си иска.

— Ама що не го отърколим, а? — попита той.

Другите го изгледаха със съжаление. Мичмана изсвири — къде е Капитана?

Капитана беше при широката дворна врата. Срещу него стоеше Елена.

— Имаш една книга в мене. Трябва да ти я върна — каза Елена.

— Не, не. Ще дойда да си я взема.

Капитана усещаше по гърба си погледите на момчетата. Елена виждаше нетърпението му и се обиждаше — могат пък и да почакат малко.

— Станали сте големи приятели с пиратите?

— Работим.

— И криете от нас?

— Не крием, защо да крием.

Сякаш имаше очи на тила си — той виждаше, че вече всички са се събрали около казана и знаеше всеки как го гледа.

— Ама що, бе, ще го отърколим като нищо.

— Не може, Паша, тая тръба пречи.

— Едни работят, други приказват — чу се гласът на Белия Петьо.

— Викат ме — каза Капитана.

— Капитане, хайде, бе!

Гласът на Мичмана беше пълен с огорчение и мъка.

— Викат ме — повтори Капитана.

— И ние не стоим така. Ще даваме пиеска — продължаваше Елена.

Не искаше да си тръгне първа. Като го викат, нека върви.

— Вдигайте! Хайде: едно, две, три, о-о-о-оп!

Капитана най-после се реши и направи крачка назад за отделяне.

— Ще ви изпратим покани. Нищо че страните от нас. Като че ли сме от друг отряд.

— Едно, две, три, о-о-о-оп!

— Викат ме… Довиждане!

— Довиждане!

Момичето остана мрачно до вратата и изгледа първите му крачки, смутени и преплетени.

Казанът беше тежък и кръгъл, нито да го хванеш отнякъде, нито да го държиш. Момчетата го вдигаха и местеха метър по метър. Беше им трудно и гордо.

— Едно-о…

Тарльо стъпи накриво, ръцете му се подхлъзнаха по кръглото тяло на казана.

— Ей!

— Дръж!

Казанът падна върху крака му. Мичмана и Белия мигновено го повдигнаха малко, колкото Тарльо да измъкне притиснатия крак. Капитана закъсня за секунда.

— Какво стана, бе? — попита Пашата и плю на ръцете си.

Тарльо кривеше лицето си в нещо като геройска усмивка. Събу гуменката си. Палецът на крака му беше премачкан и нокътят изместен.

— Леле!

— Уф! Това не е живот! — пошегува се Тарльо.

Най-много се изплаши бай Пешо.

— Брей, момчета! Хайде, стига толкова за днеска! Белия Петьо извади главата си от надвесените и не спря цялата си неприязън към Капитана. Ти, ти си виновен с твоето занасяне пред вратата, говореха сивкавите му очи. Повдигнаха очи и Пирата, и Мичмана, и Торпи, но, смутени, не погледнаха към него.

Тарльо се държеше мъжки. Без ах, без ох. Мичмана и Торпи направиха апашко столче, раненият обви ръце около вратовете им и всички в тръс се понесоха към близката аптека. Там млада аптекарка проми раната му с чудодейните шумящи и щипещи течности, като кислородна вода, спирт и йод, премести обратно нокътя му и го превърза с бинт.

Всички наблюдаваха операцията с голям интерес.

— Боли ли? — попита го по едно време Ването.

— Малко повече от коприва — отговори твърдо и гордо Тарльо.

Чувствуваше се рекордьор.

За голямо учудване на бай Пешо момчетата и бинтованият Тарльо се върнаха и преместиха казана. Този следобед и тази вечер Капитана се намълча за цяла седмица.

Рано се прибра в стаята си, легна и угаси светлината. Лежеше в тъмното, мислеше си и чакаше. Ред по ред шумовете на къщата утихваха. Баща му сгъва вестника, тръгва към стаята, сега ще изскърца онази дъска. Майка му загасва лампата, затваря вратата, отваря я пак — все мисли, че не е затворила чешмата. Още малко и всичко ще утихне, тъмното ще се утаи, ще остане само сънят. Луната ще се вдигне и листата на ябълката ще блеснат калайдисани. Тихата нощ ще се напълни догоре и ще прелее от тайната веселба на жабите и щурците.

От деня на страшната клетва Капитана не смееше да се спре, да заговори с Елена. У нея имаше една негова книга, у него — една нейна. Това остана от цялото им приятелство. Капитана се чувствуваше като затворник зад решетката от железни погледи на момчетата. А Мичмана и Белия бяха ключарите, строги и неподкупни, даже едно свиждане не му разрешаваха. И момчето някак си неусетно се подчини на желанието им, странеше сам и всички се успокоиха. Защото, ако Елена узнае, веднага ще иде да каже на дружинната!… Така мислеха те, другите.

Капитана стана. Безшумно, като сянката си по стената, отиде до писалището и бавно натисна копчето на настолната лампа. Цъкна толкова тихо, че само той чу. Взе тетрадката с нарисуваното корабче. Разлисти я, загледа се в написаните редове, без да ги чете. Ще хвърли тази роза! Ако я намери майка му, ще умре от срам! А Мичмана? Или не — Торпи, Торпи е опасният. Бам, бум и като че ли не знае какво да прави с ръцете си, все бърка, навсякъде бърка. Дай му автоматичен молив, ще цъка, докато го развали! Види ли тетрадка… Ще я хвърли, особено след днес! Тя трябваше да го разбере. Та той нямаше секунда време!

На писалището, грижливо оставена, стоеше малка купчинка. Това бяха нещата му от дочените панталони, сигурно майка му ги е прала. Някакво никакво камъче. Клонче, което много прилича на човек. Не оттук, а оттук. Същински човек, разперил ръце. И шикалка, просто шикалка, и прилича само на шикалка… Ако вземеш камъчето в ръката си и го стоплиш, започва цветен филм. То е от изворите на Малката река — затова е ценно или даже безценно. Шикалката е отпреди година и половина — тогава бяха много по-малки. Трябва да я подари на Ването. Но как да му подари и приключението. Как се объркаха с Мичмана в оная гора. Уж да пресекат… Никой не им повярва. Ето, ето — оттук клончето най-много прилича на човек!

Имаше един щурец, който свиреше точно под прозореца. Силно, оглушително силно! Сигурно беше едър екземпляр. Капитана се изправи тихо, надзърна с половин лице, искаше му се да го види. Въртеше ухото си като антена, очите му станаха големи — не, кой може да види черния син на нощта?

— Ей, къде си?

Щурецът спря за миг и двамата се усмихваха един на друг.

— Чиррр, чиррр!

Капитана присегна и напипа шикалката.

— Чирко, искаш ли шикалка?

Хвърли я съвсем леко — тя подскочи по плочите, а циганинът млъкна.

Капитана измъкна една стара тетрадка, домашни по аритметика от миналата година, бутна розата между листовете, а тетрадката най-отдолу в куп книги.

Неща ненужни и непотребни. Стоят, докато сами не си отидат. Отворени врати към смешни и тъжни случки, към цели дни. Иначе защо ще му е на едно момче изсъхнал розов цвят?