Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2015)

Издание:

Автор: Анастас Павлов

Заглавие: Капитанът

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1967

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.VI.1967 г.

Редактор: Иванка Филипова

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Димитър Цветков

Художник: Любен Диманов

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1864

История

  1. — Добавяне

20. Пусто и празно

Минаха два мъчително дълги дни.

Малко да му попремине, малко да забрави! И някак си да можеше да върне Ването на борда. Сам ще му е по-леко. За какво му трябваше на това хлапе да подлага хрущялите си на такъв товар? Изключете ме и мене, аз съм с Капитана, а вчера му каза:

— Капитане, хайде да се качим на кораба!

— На кой кораб?

— На този.

— Не виждаш ли, че е каик?

— Ние така, на ужким. Ех, ако не беше станал боят!

На Капитана му преля. Стана.

— Ти защо ходиш с моряшката фланелка? Нали сме изключени?

Тръгна по брега. Малкият се засъблича, както вървеше след него. Стъпи на сух трън. Олюля се на един крак, седна на пясъка. Капитана вървеше напред, сякаш искаше да избяга.

— Капитане!

Не спираше. Ването се отчая.

— Капитане!

И заплака.

Капитана се обърна и се върна бързо.

— Капитане, сърдиш ли ми се?

Остави крака си в ръцете му. Капитана внимателно вадеше трънчетата: едно по едно.

— За това, дето казах ли?

— Не ти се сърдя.

— А защо не говориш с мен?

— Боли ли?

— Не. Малко.

— Защо плачеш тогава?

— Не плача.

Два дена старшият моряк се сдържаше геройски. Не продума нищо, правеше се на весел, преструваше се, че му е много интересно. Капитана знаеше, че вътре в себе си юнгата е верен на кораба така, както е верен нему. Непосилната роля го беше изтощила и сега плачеше всичките сълзи на тия дни.

Да, ако не беше станал боят, ако не беше посегнал… Да можеше да се сдържи, да беше преглътнал, както не можеше и Мичмана. Или да отминеше с пълно презрение белите думи. Щеше ли да бъде честно и достойно? Нямаше ли сетне да се кори, никога да не си прости, че е оставил Елена без защита? Ами ако вместо Елена беше Маргарита? Да! Би защитил всекиго от грубост, от несправедливост, от мръсни уста. Като го цапна, млъкна! Бил се е — да го накажат. Но защо го изключиха? Той защити, а никой не го защити. После му пращат бележка. Объркваше се от въпроси, уморяваше се от мислене, решенията му се преплитаха и изведнъж му ставаше пусто и празно, толкова пусто и празно, че не вярваше в нищо. Завиждаше на Ването — можеше да си подсмърча и реве без срам — той е малък.

Опипа ходилото му. Има ли още трънчета. Няма.

— Ване, искаш ли да се върнеш на кораба?

Юнгата го погледна с най-големите си очи.

— Двамата ли?

Следобедите Капитана прекарваше в стаята си. Лежеше и държеше книга пред себе си. Щом чуеше стъпки, отваряше книгата и се преструваше, че чете. Вечерта след бурята намери в стаята си Фунийково писмо. Не го отвори. От кой можеше да бъде. От Чичо Пей. Смачка го в ръката си. Захвърли го. То се удари о рамката на прозореца и се върна на писалището. Капитана се опитваше да мисли за нещо друго. Наистина отвори книгата. Преброи от едно до двеста и осемдесет — нищо не му помогна. Взе кибрита от кухнята и с извърната глава го изгори. Пламъкът лизна пръстите му, парна ги. Но сега писмото го нямаше — да са ги казали, когато щяха да бъдат полезни.

Фунийковото писмо не беше от Чичо Пей. Той само даде идеята и цевта, от която го изстреляха. Пирата му беше писал: „Капитане, всички сме виновни. Да се сдобрим. Пирата.“

Вечерта след подсмърчането на Ването взе корабния дневник. Искаше му се да напише след трите „най“ едно голямо, върху целия лист, „край“.

Чирко! Щурецът! Обади се.

Тихи стъпки го уплашиха и млъкна. Толкова тихо можеше да ходи само техният котарак и Ването. Видя пръстите му, които се вкопчиха в рамката. Старшият моряк се показа ухилен, като стискаше в устните си някакво картонче. Повдигна се на мускули и седна на перваза.

— Капитане! Имаме покана.

Картонче с цветна рисунка. Позна ръката на Елена — само тя рисуваше така цветя и балерини.

— Ние сме на първия ред.

Посочи му написаните цифри.

— Капитане, нали ще отидем?

— Добре.

Като видя дневника в ръцете му, доби смелост:

— Капитане, дали са го сглобили вече? А?

— Може.

— Аз мога да надзърна?…

— Да не си посмял! Ще помислят, че отиваме да се молим.

— Няма тогава. Утре щяло да има някакъв танц — голяма смешка. Румяна щяла да играе като Пашата. Представяш ли си?

След боя момичетата вече не отиваха под навеса. Бате Димо изпрати Пирата и Чушката като делегати, но им отговориха, че са заети с генералните репетиции.

Елена се опита да напише писмо до Капитана. Нищо не излезе. Или ставаше много плачливо, или много студено и все не това, което ѝ се искаше да напише. Тогава тя имаше всички надежди в представлението. Капитана щеше да дойде. Заради Ването! Затова им изпрати обща покана. Щяха да се съберат всички — само да се видят и лошото ще се стопи от очите им. Минаха толкова дни. Ще им каже, че тя е виновна.

Няколко часа преди представлението Пирата, Чушката и Торпи дойдоха да им помогнат. Направиха им завесите, коваха, чукаха със замах и без замах и през цялото време внимаваха да не сгазят някое от малчуганчетата, които се омотаваха в чергите и се загубваха в сложните декорации. Наистина щеше да бъде невиждано представление.

Когато приближи часът, звънливата публика започна да идва. Елена намери една дупчица, откъдето можеше спокойно да наблюдава „салона“.

— Елена, кога ще си сложиш крилата? — питаше я тревожно Маргарита, която наистина не приличаше съвсем на слънчоглед.

Двете места на първия ред стояха свободни. Идваха много зрители. Някои си носеха столчета и сядаха, където си искат, местеха се и ядосваха разпоредителите. Майки и бащи се нареждаха прави отстрани. Най-нетърпеливите ръкопляскаха. Маргарита, отчаяна, ѝ сложи крилата, обърна я насила и я начерви силно. Елена я гледаше, без да я вижда. Мъчеше се да си спомни дали каза на Маргарита още с появяването си да извика: „Аз съм слънцето!“, за да не сбъркат някои.

Погледна през процепа. На едното столче седеше Ването, целият извърнат назад. Някакво момиченце застана пред него и много любезно подви едно краче. Ако Елена беше до тях, щеше да чуе следния разговор:

— Свободно ли е мястото?

— Не, заето е. За Капитана.

— Благодаря.

Момиченцето се намести и още един път, още по-мило му се усмихна.

Влезе екипажът, дружинната, бате Димо, Фомича.

Часът настъпи, трябваше да се отвори завесата. Дружинната се озърна.

— Къде ви е Капитана? — попита тя.

Машинистът също се озърташе. Вчера при него беше дошъл Църнето с майка си.

— Капитана ме изпраща — беше излъгало голямото момче.

И без това търсеха човек за помощник, а и Димо вече мислеше другояче за самотните момчета. Директорът малко се смръщи, но Димо гарантира.

— Паша!

Пашата се наведе и Димо му прошепна.

— Иди питай Ването…

— Добре.

Дори Пашата не се нуждаеше от цяло изречение. Върна се.

— Казал, че ще дойде.

И пак се замисли: „Момичета! Театър, завеси, декори, а не се сетили един бюфет, така, малко бонбони, закуски нещо…“

Завесата се отвори. Шумът стихна. Елена се поклони.

— Театър „Шарена черга“ започва свойто представление!

Капитана беше довел Ването близо до театъра.

— Върви, Ване, аз сега ще дойда.

Малкият не пускаше ръката му.

— Нали се разбираме? Върви! Да запазиш местата.

Сега два часа можеше да ходи из целия град, без да се страхува, че някой ще го срещне. Тия няколко дни беше се обърнал на затворник зад решетките на страха.

Тръгна.

Който върви тъжен и без цел, намира старите пътеки, без да иска, минава през милите места. Капитана се зазяпа в афишите на кината. Филмите не бяха интересни.

Вървеше по улиците. Ако градът беше по-голям, на драго сърце би се загубил. Но тук познаваше всяка улица, всяка къща: можеше да познае къде се намира по някоя счупена плоча, по електрическите стълбове, по оградите. Изведнъж разбра, че се е запътил към Пиратови. Зави.

— Так-так-так!

Като изпод земята пред него се изпречи майорът.

— Здравейте, другарю капитан!

Отдаде му чест.

— Добър ден!

— Как, моторът ще ви свърши ли работа?

— Много благодаря!

Майорът сложи пръст на устата си. Край тях минаваха хора.

pusto_i_prazno.png

— Скоро ли ще бъде готов?

Капитана се чудеше как да лъже, без да излъже.

— Вече е към края.

— Може ли да запазя едно място за първото…

Майорът направи вълнообразно движение с ръката си.

— Разбира се.

Корабът го преследваше по целия град. Спря изтръпнал. Още десет крачки и е къщата на бате Димо. Върна се. По тази уличка минаха с мачтата. Ето строежа, вдигнали са още един етаж, където Белия и Тарльо намериха злополучните дъски. Сега накъде? Като че ли до самия него се чуха ръкопляскания — беше приближил къщата на Елена.

Нямаше спокойно място.