Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (7)

Седма глава

Учените и загадките. Какво е намислил магистър Петрушка. Нови номера на Калиостро. Фромборкското укрепление. Кой се смее на собствените си шеги. Госпожица Ала. Къде е живял Коперник. Тайната на госпожица Ала. Вестникът пие ли вода? Котаракът, който се страхува от мишки.

Не успях да се отърва от компанията на Калиостро. В хижата на ПТТК, която се намираше на високия склон близо до катедралата, имаше голяма навалица, но моята служебна карта от Министерството на културата и изкуството направи впечатление на жената от рецепцията и аз получих стая с две легла. При това положение не можех да кажа „не“ на Калиостро и да го оставя на улицата.

Служителката, която ме взе за някоя учена персона от Отдел музеи и охрана на паметниците, ме уведоми:

— В нашата хижа ще намерите отбрано общество. Сигурно много ваши познати. При нас живеят известни астрономи, историци, археолози. Наближава петстотингодишнината от рождението на Николай Коперник. Целият научен свят гледа сега към Фромборк.

Тя имаше право. В действителност Фромборк е малко градче, което наброява едва две хиляди жители. Интересът към него се дължи преди всичко на личността на Николай Коперник, който тук е извършил гениалните си открития и е написал безсмъртния си труд „За движението на небесните тела“.

В столовата на хижата, където отидохме с Калиостро за закуска, видях около масите много известни учени. Те бяха погълнати от научни проблеми, на което съвсем не се учудвам. Колко много се лъжат онези, които си представят науката като нещо скучно, лишено от романтика. Не само в далечните пампаси, в джунглите на Африка или в Скалистите планини, но и в огромния гъсталак на човешкото познание може да се случи най-чудното и най-драматичното приключение. Учените ми приличат на детективи, само че обект на техните действия по-често са рафтовете на библиотеките и архивите.

Колко тайни за разгадаване крие даже малкият Фромборк, свързан с живота и делото на Николай Коперник. Много неща знаем, но къде например, се намира гробът на Коперник? Или знаем много за делото на Коперник, но на кое място е извършил откритието си, което разтърси света? Къде се е намирала обсерваторията му?

Когато пътувах за Фромборк знаех, че ще се наложи да се докосна до тези загадки. Аз не съм някой учен мъж, не е моя задача да ги разрешавам. Но с уважение и възхищение гледам учените и мисля за удоволствието, което ще получа от разговорите си с тях.

Единствен дисонанс в тази мила атмосфера внесе появата на магистър Петрушка в столовата. Той влезе и като ме видя, за момент просто се вкамени.

Поканих го любезно на масата и го представих на Калиостро, който закусваше заедно с мен.

Петрушка беше дребен, слаб младеж с дълга руса коса и орлов нос. Приличаше на Шопен, носеше очила с дебели стъкла, които обаче не скриваха пронизващия поглед на неговите малки подозрителни очички. И той бе завършил като мен история на изкуството и беше отличен познавач на фламандското изкуство. Но откакто на тавана на една черква бе намерил картина, дело на Рубенс, той си беше въобразил, че има детективски способности.

— Не се бой — казах му аз веднага. — Не съм пристигнал да ти отнема делото Кьониг. Трябва да работя върху пътеводител на Фромборк.

— Знам — измърмори той нелюбезно. — Директорът Марчак ми съобщи това по телефона. Аз съм се заел със съкровищата на Кьониг и аз ще ги довърша.

Със същата подозрителност Петрушка се отнесе и към Калиостро.

— Извинете, а вие кой сте? Защото като ви представяха не чух добре…

— Аз съм Калиостро, маестрото на черната и бялата магия — отговори той гордо.

Петрушка помисли, че му се подиграваме.

— Вие… се занимавате с фокусничество? — избъбри той раздразнено.

— Да — кимна с глава Калиостро.

— Магически номера, фокус-бокус? — не вярваше Петрушка.

— Да — отново кимна Калиостро и добави: — Но съм също и вълшебник. С помощта на вълшебна пръчка мога да откривам скрити съкровища.

Подозрителността на Петрушка достигна зенита си.

— Вълшебна пръчка ли — усъмни се Петрушка. — Пръчка за откриване на съкровища? Значи така, Томаш, щом си пристигнал заедно с този господин, значи намеренията ти не са чисти.

Свих рамене.

— Господин Калиостро просто се пошегува — обясних аз притеснен. — Нима вярваш, че с помощта на вълшебна пръчка могат да се открият съкровища?

Магистър Петрушка се замисли, което ясно личеше по дълбоката бръчка, която проряза челото му.

— Вълшебна пръчка? — разсъждаваше той на глас. — Кой знае дали нещо такова не би се оказало полезно.

— На вашите услуги съм — охотно изрази готовността си Калиостро.

Но магистър Петрушка само размаха ръце.

— Не, не. Нямам нужда от помощници. Впрочем аз не ви вярвам. На нищо не вярвам. Даже не вярвам, че сте маестро на черната и бялата магия.

— Как така? — обиди се Калиостро и повиши тон, като с това привлече вниманието на учените мъже в столовата. — Чувствам се обиден и искам удовлетворение. Знаете ли за какво ви считам? За човек, който има бръмбари в главата, който мисли само за забави и дансинги, балове и котильони. Ето, моля, какви мисли имате в главата си.

И пред очите на учените мъже Калиостро скочи от мястото си, хвана Петрушка с лявата ръка за носа, а с дясната от носа му започна да изтегля дълга хартиена серпантина. Той я теглеше и теглеше, стори ми се, че минават часове, а всъщност беше само за миг. Серпантината беше дълга няколко метра. На всички присъстващи даже дъхът спря от изумление.

Най-после серпантината падна на пода, зави се като змия. Но магистър Петрушка още не беше успял да си поеме дъх както трябва, а Калиостро вече го хвана за ухото. И заклевам се — пред моите очи и пред очите на останалите — от ухото на Петрушка се изсипаха цветни конфети.

— Имате мишки в главата — извика високо Калиостро.

И от другото ухо на Петрушка измъкна бяла мишка.

Учените мъже в столовата прихнаха от смях.

Аз с ужас си помислих: „Ако Калиостро след миг измъкне от корема на Петрушка смока, а другата мишка от устата му, повече от сигурно е, че ще ни откажат стаята в хижата…“.

Но Калиостро сякаш разбра каква опасност ни заплашва. Като хвана мишката за опашката, той я изнесе пред очите на всички от столовата в градината и се престори, че я пуща там.

Петрушка седеше на стола като парализиран.

— Това… това… това е ужасно — заекна той.

Ох, тази негова изумена и едновременно ужасена физиономия. И този нов взрив смях, който се изтръгна от гърдите на закусващите учени.

Внезапно на Петрушка му мина парализата. Той скочи от стола и избяга от столовата. В същото време от градината се върна маестро Калиостро. Той гордо влезе в залата и седна изпъчен на моята маса.

Не бих казал, че се чувствах добре. Очите на всички бяха обърнати към нас. „Аз съм също така компрометиран“ — помислих си. Успокояваше ме единствено това, че учените ни гледаха със симпатия, тъй като те са хора не лишени от чувство за хумор.

Набързо заплатих сметката, а на келнерката дадох солиден бакшиш, като посочих разсипаните по пода конфети и серпантината.

В коридора заявих на Калиостро:

— Ако още веднъж направите своите номера с мишките и змията, ще се разделим. Дойде ми до гуша. Започва да ми омръзва, защото се повтаряте.

— А, така ли? — смути се маестрото. — Добре. Ще се постарая да се поправя.

Оставих го в хижата и отидох да видя катедралата.

На възвишението, където сега се издига монументална сграда заобиколена с отбранителни стени, някога се е намирала малка крепост. Хълмът и крепостта получил като дарение първият епископ на Вармия, Анзелм, и в дървената черквичка, построена на хълма, той пренесъл от Бранево варминския капитул, защото поради честите въстания на прусите там непрекъснато го заплашвала опасност.

През хиляда триста двадесет и девета година започнал строежът на крепостта и каменната черква. Мястото било удобно, хълмът бил със стръмни, отвесни склонове, заобикаляли го долове. А когато били изградени мощни отбранителни стени, изкопани дълбоки ровове, над които се прехвърляли висящи мостове, катедралата се превърнала в солидна крепост.

От кого е трябвало да се отбраняват епископът и варминския капитул? От историята знаем, че варминската епархия е била като държава в държавата на кръстоносците, на една трета от територията на тази епархия епископът е имал не само духовна, а и светска власт, бил е самостоятелен княз.

Духовникът е бил заплашен от пруските племена, които макар и разбити от рицарите на ордена, все още не искали да се подчинят на тяхното управление и често вдигали кървави въстания. Епископът бил застрашен и от самите рицари на ордена, за които съществуването на независимо княжество в тяхната държава било като трън в очите. Отбранителната способност на Фромборкската крепост се оказала особено важна по времето, когато по силата на торунския мир, Вармия, наречена Кралска Прусия, станала част от Полша, с което кръстоносците не могли да се помирят и едно след друго правели опити или чрез политически интриги или с оръжие в ръка да я отнемат от Полша.

Едва на фона на тези събития става ясно защо Николай Коперник, определен от капитула за администратор на имуществото на капитула, трябвало да бъде не само добър каноник, не само астроном, но и боец. И тъкмо той и пригодил замъка в Олщин за отбрана срещу кръстоносците.

Но ето и Фромборкската крепост. Високи, червено-кафяви зидове със зъбери, мощни отбранителни кули, порти с тежки решетки.

Слязох по каменните стъпала в дълбокия отбранителен ров, който сега се беше превърнал в стръмна асфалтирана улица. Отминах западната врата и влязох в двора на катедралата откъм южната страна, през главната врата, обградена с красиви полукръгли отбранителни кули. Дворът около църквата е голям, на него днес растат стари вековни дървета, повечето дъбове. Някога край отбранителните стени имало курии, т.е. жилища за канониците, тъй като според черковните предписания всеки каноник във Фромборк, а те са били шестнадесет, трябвало да има по едно жилище вътре в крепостта, а второ извън стените, което на латински звучи така „curia intra muvros“ и „curia extra muvros“. Ясно е, че куриите извън стените са били много по-удобни, заобиколени били с градини и стопански сгради, тъй като според предписанията всеки каноник е бил длъжен да има по три ездитни коня за себе си и за своята лична прислуга.

Защо чак толкова надълго и нашироко говоря за куриите?

Затова, защото те не са случаен предмет в споровете на учените. Много мастило е похабено по този въпрос. Тъй като не става дума за маловажна работа. Къде е живял Коперник? В кулата или във вътрешната курия, или пък в жилище, прилепено към стените? А къде се е намирала външната курия на Коперник? Това също не е дребен проблем, тъй като е свързан с тайната на неговата астрономическа обсерватория.

Но засега да оставим куриите. До наши дни са достигнали само две от тях, в едната са намерени прекрасни късноготически дървени сводове, покрити с полихромия, а също запазил се под мазилката готически портал. Тук, в тези курии, известно време се е намирал музеят на Коперник, преди да бъде пренесен в епископския дворец, разположен в източната част на крепостта. Дворецът е бил унищожен по време на военните действия и сега се реставрира. Той е в готическо бароков стил, строен във вид на подкова. Преди много години е погълнал външната готическа кула, училището на капитула и стария дворец на епископа.

Вътре в крепостта интересна сграда е старият капитул. Той представлява необикновено живописен архитектоничен фрагмент, от който към катедралата води сводеста галерия.

Но всеки, който влезе в двора на Фромборкската катедрала, преди да започне да я разглежда, бива привлечен от вида на двете мощни кули. Първата в югозападния ъгъл — е камбанарията. Долният й етаж е късноготически осмоъгълник бастион със седемметрова дебелина на стените. Наричат я „октагон“. Някога е била построена като помещение за оръдията на крепостта. Значително по-късно, във втората половина на седемнадесетия век, епископ Радженовски построил върху октагона четириъгълна барокова кула, предназначена за камбанария.

А в северозападния ъгъл се намира друга кула, със съвсем различен характер. Висока, здрава, издръжлива, завършва с островръх покрив — позната е струва ми се на всеки човек в Полша от илюстрациите или от репродукциите на художниците. Това е известната кула на Коперник. Според устната традиция, тук е живял Коперник, тук е била неговата лаборатория, от тази кула нощем е гледал към звездите и тук е извършил своето велико откритие.

Зад гърба ми иззад дебелите стени на катедралата долиташе дълбокият звук на фромборкския орган, известен в целия свят. Някой упражняваше фуга от Бах. Стори ми се, че по-добра атмосфера да огледам вътрешността на катедралата, няма да имам.

Построена е, както вече споменах през годините хиляда триста двадесет и девета — хиляда триста осемдесет и осма, значи строителството е продължило повече от половин век. Тя е огромна, монументална, от разпространения в Поморието тип трикорабни зали със звездообразен свод. Целият монумент, неговите ажурни върхове и външни кулички — говорят за влиянието на фламандската готика.

В катедралата се влиза през два богато орнаментирани каменни портала. Вътрешността на катедралата е с дължина деветдесет метра. Първото, което поразява влезлия — това е огромният брой олтари, повечето в стил барок и рококо, които изпъкват с необикновената си гравьорска изработка. В левия кораб^[1] и до днес се е запазил старият главен олтар, полиптих^[2] от хиляда петстотин и четвърта година, един от най-ценните експонати на късноготическа резба във Вармия. В по-нови времена е построен главният олтар, вече зидан, в къснобароков стил, подражание на главния олтар на вавелската катедрала. Изработен е от каменоделци от Дембник около Краков, каменните блокове на олтара са плували по Висла чак до Фромборк — още един пример за връзките на Полша с това забутано градче на Висленския залив.

Интересен е и достроеният в петнадесети век готически параклис, наречен „полски“. Във всички времена тук проповедите и литургиите са се извършвали на полски език, на полски изслушвали тук и изповедите. В олтара на параклиса е изображението на покровителя на рицарите, свети Йежи^[3], който е бил на особена почит в Полша. В облеклото на светията правят впечатление полските цветове — бяло и червено. Интересен е и другият параклис, който определено се натрапва на погледа. Построен е значително по-късно и е в дисхармония с цялата катедрала. Това е прекрасната къснобарокова катедрала на епископ Шембек. Отвътре стените и купола й са украсени с полихромия от лидзбарския художник Майер, а прекрасна желязна решетка, дело на майстор от Решло, затваря параклиса.

А около цялата катедрала, по вътрешните й стени, а също и на пода, многобройните епитафии разказват за полските гербове и фамилии. Също тук на колоната, недалече от амвона, се намира и епитафията на Николай Коперник, поставена от капитула през хиляда седемстотин тридесет и пета година.

Дали тук, където е епитафията, под пода на катедралата почиват останките на Николай Коперник, за когото знаем, че е починал във Фромборк и тук е бил погребан?…

Напуснах катедралата изпълнен с разнообразни мисли. Все още чувах фрагменти от изпълняваната на орган фуга на Бах. Звукът на органа се блъскаше в сводовете на катедралата и се спускаше надолу на мощни акорди. Той ме гнетеше и разбъркваше мислите ми.

Но се налагаше да се съсредоточа. Времето за действие беше настъпило и пред мен стояха не малко задачи. Трябваше да изпълня нареждането на директора Марчак и да проведа консултация с учените, за да подготвя материал за пътеводителя на Фромборк. Налагаше се също веднага да се започне борбата с Батура — изглежда той вече знаеше къде е второто скривалище на Кьониг, щом Калиостро бе донесъл пакет, в който вероятно е имало пет бокала.

Седнах на пейката под дъба срещу кулата на Коперник и започнах да съставям в бележника си план за бъдещите си занимания.

Написах:

1. Да се разбера с астрономите и да измъкна от тях отговора, къде в края на краищата се е намирала обсерваторията на Коперник.

2. Да се разбера с историците до къде са стигнали в търсенето на гроба на Коперник.

3. Да се разбера с археолозите. Добре е в пътеводителя да се спомене за състоянието на археологическите разкопки (проучвания).

4. Да се изясни историята с монетите.

А когато написах последната точка даже се засмях. Колко беше лесно да напиша: „Да се изясни историята с монетите“. Хартията е търпелива.

Моят смях над листа хартия примами една девойка с панталон и очила, с фотоапарат, преметнат небрежно през рамо. В ръката си държеше туристическа чанта. Беше млада, може би на около двадесет и три години. Очилата с тъмни рамки превъзходно хармонираха с нейната светла кожа и тъмните къдри на буйните й коси.

Приличаше на туристка, а туристки винаги има много в двора на Фромборкската катедрала.

— Карикатури ли рисувате? — попита ме тя. — Това място подходящо ли е да се рисуват карикатури и сам да се смеете на тях?

Затворих бележника си и го прибрах в джоба.

— Вярно е. Написах виц — съгласих се аз. — А вие сте дошли в това свято място, за да хванете нещо?

— О, не — засмя се тя свободно. — Исках да ви помоля да ме щракнете с моя апарат. На фона на кулата на Коперник. Сама съм тук, а бих искала да имам снимка.

Носеше червен пуловер, а аз обичам червения цвят. И изобщо беше хубава, със засмяно лице, а аз си падам по такива госпожици.

Затова с готовност скочих от пейката и взех от нея фотоапарата. Тя го нагласи на необходимата светлина и продължителност. Застана под кулата на Коперник, а аз я „щракнах“.

— Много ви благодаря — кимна тя като си вземаше апарата. — Значи увековечена съм на фона на кулата, където е живял и работил Николай Коперник.

— Не се знае — казах аз.

— Не се знае ли? — учуди се тя. — Смятате ли, че снимката е несполучлива?

— Ах, не. Аз казах, че не се знае дали в тази кула е живял и работил Николай Коперник.

— Какво говорите? Виждала съм картината на Ян Матейко, на която се вижда точно Николай Коперник, как седи в кулата и гледа звездите.

— Ян Матейко е взел сюжета на своята картина от устната традиция. А как иначе би си представил народът астронома, освен седнал в кулата и гледащ към звездите? За съжаление народът не знае, че на астронома са му нужни инструменти за неговите изследвания. Можете ли да си представите как е изглеждал например „слънчевия квадрант“, инструмент конструиран от Коперник? Бил е много голям. А как с този квадрант да се побере в своята кула?

— Може би тук е имало някаква тераса?

— Няма никаква следа от нея. Терасата е трябвало да се опира на нещо, а следи от такава подпора не са намерени. Впрочем, неотдавна четох труда на един историк от Мазурския институт, който доказва, че трябва да се отхвърли предположението, че кулата във Фромборк се давала на канониците за жилище. Кулите са им давани със съвсем друга цел. Капитулът се е ръководел повече от грижата чрез личната отговорност на каноника за „неговата“ кула, по силата на нещата да се засили нейната отбранителна способност. Възможността кулите да съчетават в себе си отбранителна и жилищна функция, без да се накърни първата от тях, изглежда съмнителна. Впрочем, когато през хиляда петстотин и двадесета — двадесет и първа година, нападение на кръстоносците унищожило куриите, които се намирали извън крепостта, канониците потърсили за себе си помещения в манастирските постройки на антонитите в градчето, вместо да превърнат кулите в жилища. Но трябва да се каже, че тази кула наистина е принадлежала на Коперник. Той е платил за нея тридесет гривни^[4].

Девойката малко се натъжи като слушаше моите доводи.

— Жалко — въздъхна тя — толкова е романтично: да гледаш кулата и да си представяш, че точно тук е живял Коперник. А вие откъде имате толкова сведения по този въпрос?

— От отдел музеи и охрана на паметниците във Варшава съм — обясних аз. — Тук съм, за да разработя пътеводител на Фромборк.

Докато разговаряхме така, ние се отдалечихме от кулата на Коперник и през главната порта излязохме от крепостта.

— Задължена съм ви много за обясненията — каза девойката. — Каня ви на кафе. Само че къде има тук сладкарница?

Девойката беше много хубава. И нещо в нея ме порази. Нещо много познато.

— Приемам поканата — поклоних се аз. — Но не съм ли ви виждал вече някъде?

Спря се и ме изгледа от главата до петите.

— И вие сте като всички! — учуди се тя.

— Какъв?

— Щом някой мъж иска да се запознае с мене, казва: „Извинете, отнякъде ви познавам“.

— Да, но вие наистина ми се струвате позната.

— Така ви се струва — каза тя. — А сега кажете къде тук има сладкарница?

Знаех само една сладкарница във Фромборк. До пристанището.

Тръгнахме бавно по улиците на градчето.

Денят беше слънчев и щеше да бъде горещ, ако не беше вятърът откъм залива, който донасяше резкия, хладен мирис на море.

Както казах, Фромборк е красиво градче. Оцелелите от пожара на войната къщички са красиво измазани, а някои от тези старинни сгради приличат на куклени къщи. През лятото тук се провежда харцерската „Операция Фромборк 1001“. На всяка крачка срещахме униформени харцер или харцерка, от време на време отминавахме групи харцери, които подреждаха цветните и тревните площи, посадени на мястото на разрушените здания.

Близо до старинната готическа водоемна кула от петнадесети век се натъкнахме на Калиостро. Имаше много радостна физиономия.

— В комендантството — осведоми ме той — си осигурих две представления за младежите. Представленията ще бъдат съчетани с разучаване на фокуси. Получих аванс. Връщам ви разходите, които досега направихте за мене.

И той ми връчи парите.

— Господинът е илюзионист — обясних аз на девойката, която като чу за фокусите, направи учудена физиономия.

Калиостро възхитено погледна девойката.

— Няма що, бързо действате — констатира той. — Едва ви изтървах от погледа си и вие веднага завързахте такова чудесно познанство.

И вместо да си тръгне по пътя, да се заеме например със зайчето, което стоеше в клетката си в нашата стая, със смока или с мишките (дали нямаше някоя мишка в джоба си), той се залепи за нас.

— За дълго ли сте във Фромборк? — заговори той с девойката.

— Ще остана тук няколко дни — отговори тя.

— И сама ли пристигнахте тук — продължаваше той да се интересува.

— Не, тук съм с колеги и колежки.

Той не ми даваше думата. Изглежда и на него му хареса девойката.

Влязохме в сладкарницата, която се намираше в мрачна дълга барака. Поръчахме две големи кафета за мен и момичето. Калиостро поиска само чаша вода, което както се оказа по-късно не беше случайно.

— Как се казвате? — продължаваше да я разпитва.

— Ала.

— Ала? Много хубаво име — възхити се Калиостро. — Веднага ми припомня безгрижните ученически години и букварът на Фалски, в който на първата страница се намираше името „Ала“. Помня как зубрех: „Ала има котка“.

Аз добавих:

— А по-нататък в буквара четяхме: „Това е Ас“. А още по-нататък: „Това е Аса на Ала“.

Калиостро ме погледна внимателно и едновременно предупредително, сякаш искаше да ми внуши: „Не произнасяй напразно това име“. Не искаше да се сблъска с Аса и неговите железни лапи.

А аз повторих:

— Това е Аса на Ала…

И нещо ме порази. Някаква мисъл, спомен, реминисценция на някакво преживяване. Защо тази девойка ми изглежда позната? Нали никога никъде не съм я виждал, не съм я срещал. Обаче сякаш вече съм я виждал, а може би… съм я чувал? Да. Май че нейният глас долиташе до мен от тайнствения Ас. О, боже, нима е била тя? Тайнствената дама от страшния всъдеход?…

Може би Ала си даваше сметка за моите нарастващи подозрения. Тя се усмихна кокетно на Калиостро и бързо каза:

— А вие наистина ли сте илюзионист? Наистина ли познавате магическото изкуство? Направете някакъв фокус, много ви моля…

— Ах, магическото изкуство изисква голяма концентрация на мисълта — заяви маестрото. — Ще ми разрешите ли малко да се съсредоточа във вестника.

Той измъкна от джоба си илюстрован седмичник, струва ми се „Зверчадло“^[5]. Известно време го прелиства, обръщайки страница след страница. Но никъде не задържа за по-дълго време погледа си.

Приближи се келнерката, която носеше на таблата две чашки кафе и чаша с вода.

— За кого е кафето, а за кого водата? — попита тя.

— За мен и за госпожицата кафе — казах аз.

— Чашата с вода е за моя вестник — каза Калиостро като нави вестника на фуния.

Келнерката се усмихна, като мислеше, че Калиостро си прави глупави шеги.

Но той взе от подноса чашата с вода и я изсипа в навитото „Зверчадло“. Наливаше водата бавно, ясно видяхме как съдържанието на чашата изчезва в навития вестник и нито капка не се изля на пода.

— Е, най-после вестникът малко се напи — каза Калиостро на келнерката и разви вестника, прелиствайки го отново.

Келнерката стоеше като вкаменената жена на библейския Лот.

— Какво направихте? — прошепна тя.

— Как така какво съм направил? — престори се на озадачен маестрото на черната и бялата магия. — По-скоро аз трябва да ви запитам — защо не ми донесохте вода, а само празна чаша?

— Вие наляхте водата във вестника — отвърна келнерката.

— Във вестника ли? Нали виждате, че във вестника няма нищо — инатеше се Калиостро, като още веднъж прелисти седмичника, сякаш честно търсеше в него водата.

— Вие я изсипахте във вестника… — неуверено твърдеше келнерката.

— Във вестника ли? — Калиостро отново направи учудена физиономия. — В такъв случай да потърсим това, което сте ми донесла.

Той отново сви вестника на руло. След това го изтърси и в чашата се изсипаха пъстри кръгчета конфети.

— Ето какво ми дадохте да пия — заяви той, връчвайки на келнерката чашата, пълна с конфети. — Много ви моля занесете я в бюфета и вместо нея все пак донесете ми чаша вода.

Келнерката гледаше Калиостро като привидение. След това изведнъж се разсмя и отиде в бюфета, сигурно за да разкаже на бюфетчийката за чудноватия посетител и неговия номер с водата.

А Калиостро спокойно прегъна своя вестник и го скри в джоба си. Той гордо погледна към Ала, търсейки да види по лицето й признание за своя магичен талант.

Но Ала — каква изненада — само сви рамене.

— Такива номера не ми допадат — каза тя. — Аз мога по-хубави.

— Какви? — запита обиден Калиостро.

— С мишка — отвърна тя. — С дресирана мишка.

— Какво? — изревах със страшен глас. — Калиостро, номерата с мишките забранявам. По този въпрос вече говорихме.

— Не съм взел никаква мишка — въздъхна със съжаление Калиостро. — Вие нали ми забранихте.

— Вие дресирана мишка ли имате? — заинтересува се Ала.

— Да. Имам две бели мишки. Но мишките не могат да се дресират — каза Калиостро.

— Грешите — презрително отговори Ала. — Може би белите мишки не са достатъчно интелигентни за дресиране. Аз имам сива мишка. Тя прави всичко каквото поискам.

— Вие се шегувате — измърмори Калиостро, сърдит, че на Ала не й харесаха неговите номера.

— Хайде, гледайте — заяви Ала и от джоба на панталона си измъкна за опашката сива мишка.

— Господи! — простенах аз. — Отново мишки?!

Ала я сложи на пода и мишката започна като обезумяла да тича между краката на столовете и масите.

В сладкарницата нямаше много посетители, но тези, които бяха тук, веднага завикаха:

— О, мишка, мишка! Гледайте, мишка!

Бюфетчийката се покатери върху бюфета, келнерката се качи на стол. А мишката като побъркана тичаше по цялата зала.

Ала започна да примамва мишката.

— Ела тук, мила, ела тук, скъпа…

Мишката сякаш чувайки гласа на Ала, се спря, а след това бавно се насочи към нас. Ала я примамваше като куче, мляскаше и подсвиркваше тихичко.

Изведнъж от ъгъла на сладкарницата изскочи огромен котарак.

— Край на вашата мишка — констатирах аз.

— О, котарак! Котаракът веднага ще я хване! — завикаха посетителите.

— Най-после ще се свърши с мишката — извика бюфетчийката върху бюфета.

Котаракът като светкавица се хвърли към мишката. Удари я с лапа и… отдръпна лапата си. Искаше да хване мишката с муцуната си и веднага отдръпна муцуната си.

Мишката изобщо не избяга. Сякаш разгневена от присъствието на котарака, тя се обърна с муцунка към него и още повече се приближи.

След това категорично започна да настъпва срещу котарака. Мишка, която напада котка. Е, това май никой още не е виждал…

Котаракът отново искаше да хване мишката с лапа и още веднъж отдръпна лапата си като попарен. Направи няколко крачки назад като мяукаше от ярост или от страх. А сивата мишка още повече се приближи до него. Допря муцунката си до котешката лапа и… котаракът побягна. Мишката след него. Гонеше котарака през цялата зала, докато бедното коте скочи на масата. Едва тогава мишката го остави на мира и се върна при нашата маса.

Ала я взе от пода и я скри в джоба на панталона си.

— Може ли да я разгледам? — учтиво помоли Калиостро.

— Аз разглеждам ли вашия вестник? — отговори тя с въпрос. — Вие направихте фокус и аз ви показах фокус. Това е всичко. А чий фокус е по-добър, нека някой друг отсъди.