Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pan Samochodzik i zagadki Fromborka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Збигнев Ненацки

Заглавие: Господин Автомобил и загадките на Фромборк

Преводач: Елена Пеловска

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: ноември 1980

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Георги Анастасов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1829

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Търси се Дяволското дърво. Какво видя Зоша Валса. По следата на крадеца. Нощ в катедралата. Входът на подземието. Тойфелсбилд, или дяволския образ. Сред ковчези и скелети. Клопката. Второто скривалище на Кьониг.

Целодневните търсения донесоха добри резултати, Башка и Зоша Валса намериха няколко души, които живели във Фромборк още преди войната и по време на пойната. Всички те познаваха семейството на Кьониг и посочиха мястото, където някога се е намирала тяхната къща, унищожена по време на военните действия. Бащата на полковник Кьониг — както излизаше от техните спомени — бил известен в околността майстор зидар, а неговият син направил кариерата си в прославения хитлеристки СС.

Зоша Валса ме заведе в голяма градина, която се простираше близо до старинната водонапорна кула. Там вече ни чакаше Башка.

— Къде е било Дяволското дърво? — запитах аз, като оглеждах градината.

Момчето въздъхна.

— За съжаление, това никой не може да каже. Изглежда тук са расли някакви стари дървета, изпочупени после от артилерийските снаряди.

Дружината на Башка старателно беше събрала тухлите и ги беше извозила с количка. След това целият терен беше подравнен, засят с трева и на две дълги лехи бяха посадени стотици красиви разцъфтели теменужки. Тази градина — доказателство за работливостта на харцерската дружина — бе част от героичните дела в „Операция Фромборк 1001“.

Но сега Башка ту поглеждаше към красивата градинка, ту хвърляше неуверени погледи към мене.

— Ако смятате, че е необходимо — измънка най-после той, — може тук-там да се изкопаят в тази градина дупки и да се потърси скривалището на Кьониг.

„И да унищожим целия ви труд?“ — помислих си аз и поклатих отрицателно глава.

— Не знаем къде е било Дяволското дърво. Търсенията „слепешком“ няма да имат добър резултат. Да оставим тази работа на магистър Петрушка. Той е тук, за да намери скривалищата на Кьониг.

Момчето се зарадва на това решение. Градинката беше много красива и мисълта да се копаят в нея дупки му се струваше ужасна.

— Аз ще си вървя вече — рече той забързано. — Днес в нашия лагер има тържествена проверка. Пристигат ни на гости харцерите от съседната дружина.

Останах в градинката само със Зоша Валса, която като хроникьор на своя отряд разполагаше с много свободно време.

Както обикновено тя не можеше да стои на едно място, завъртя се на един крак, сякаш да ми покаже, че ме кани на танц. Мисълта да танцувам със Зоша валс в градинката, където е расло Дяволското дърво, ми се стори толкова комична, че чак се засмях.

Моето добро настроение засегна момичето.

— Добре е, че не се разстроихте заради второто скривалище, но нали нямате намерение да стоите във Фромборк със скръстени ръце?

— А, ти, разбира се, искаш да изживееш някакво забележително приключение? — сетих се аз.

— Ама разбира се — потвърди тя. — Трябва да разказвам много, като се върна от ваканцията.

— Не се бой. Приключението само ще дойде при вас. С търсене на скривалищата нека се занимава колегата Петрушка, а ние ще се заемем с личността на Валдемар Батура. Този човек прогонва съня от очите ми — казах аз с голяма доза преувеличение, защото до сега спях много добре. — Сигурен съм, че той е замесен в историята с безценните монети, трябва да го разоблича. Моите предвиждания се потвърдиха: Батура е във Фромборк. Само че, по дяволите, къде? Къде е леговището му? Ако имаш малко време, Зоша, огледай се из Фромборк и ако забележиш Батура, съобщи ми. Ще бъда в хижата.

— Прието — отдаде чест тя.

Изтанцува един валс и като ми стисна десницата, се отправи към своя лагер на залива, а аз влязох в павилиона за книги до водонапорната кула. Исках да купя немско-полски речник, защото ми дойде на ум мисълта още веднъж да опитам да разшифровам това „Teufelb“.

Речник нямаше, но ме заинтересуваха албумите с художествени репродукции. Бяха скъпи, не за моя джоб, затова само ги прегледах и веднага тръгнах към хижата.

Помнех за спешното пристигане на директора Марчак и седнах да подредя бележките си, които бях водил докато разговарях с астронома и с историка. Новият пътеводител на Фромборк трябваше да вземе под внимание най-новите изследвания относно Фромборк.

Вече от доста време работех, когато се почука. След миг вратата се открехна и в стаята надникна Зоша Валса.

— Преди малко видях Валдемар Батура — осведоми ме тя.

— Къде? — скочих моментално.

— На уличката при катедралата. Стоеше там и сякаш чакаше някого.

Оставих на масата отворената тетрадка с бележките и заедно със Зоша Валса изскочихме от хижата. Озовахме се в градината, от там слязохме по каменните стъпала, които водеха надолу към улицата в подножието на катедралния хълм.

Беше вече късна вечер. Спряхме се на стъпалата и погледнахме надолу, към слабо осветената уличка. В светлината на уличната лампа забелязах силуета на дребен мъж. Да, това беше Валдемар Батура. Облечен беше с кожено сако и пушеше цигара. Сякаш чакаше някого. Може би Калиостро?

Внезапно той погледна нагоре и ни видя в началото на стъпалата. Бързо хвърли на земята цигарата, настъпи я с крак и тръгна по уличката, която на това място, както знаем, се изкачваше по катедралния хълм. Той веднага изчезна от погледа ни, но в нощната тишина ние чувахме отгласа на неговите бързи крачки.

Да проследя къде се крие Батура, да получа възможност да наблюдавам действията му — това беше нещо, за което отдавна мечтаех. Спуснахме се подир него, за да не го загубим от погледа си.

Но когато се намерихме долу, той вече беше на хълма и изчезна зад завоя на осмоъгълната кула в стените, ограждащи крепостта. Ясно беше, че Батура не е с чиста съвест, щом побягна като ни видя.

Изтичахме иззад ъгъла на кулата и го видяхме да се вмъква през главната порта на крепостта. Значи той бе избягал в двора на Фромборкската катедрала. Защо точно натам, а не към града?

Не обърнах внимание на това, а само ускорих крачките си. Стигнахме до портата и се намерихме в двора на катедралата.

Тук беше много тъмно. Месецът грееше над Висленския залив, но мощния масив на готическата катедрала хвърляше сянката си върху южната част на двора.

За момент спряхме безпомощни, като напразно напрягахме зрението си да пронижем гъстия мрак. След това до ушите ни достигна някакво шумолене откъм построения във вид на арка преход между капитула и катедралата. Стори ни се, че някой се движи под арката, като се насочва към северната част на двора, между катедралата и северната страна на укреплението.

Нямах в себе си фенерче, а беше тъмно, както се казва, като в рог. Катедралата беше потънала в мрак, светеха само прозорците на музея, който се помещаваше в двореца на епископа. Светеше също и някаква малка пристройка на крепостната стена, май че у клисаря. Светлината от прозорците осветяваше земята само в радиус от няколко метра, а по-нататък се простираше непрогледна тъмнина. Движехме се през нея почти пипнешком, докато се сгъсти още повече. Намерихме се под прохода на арката.

В северната част на двора беше малко по-светло, защото както казах — месечината светеше над залива и макар че високите отбранителни зидове скриваха неговия блясък, лунната светлина, отразена от стените на катедралата, достигаше до долу и осветяваше леко моравата на двора.

Тази част на крепостта рядко бива посещавана от туристите, защото представлява нещо като тясна уличка между стените и черквата. Тук расте висока трева, през която е утъпкана пътечка. Виждахме уличката почти до края, чак до опрелите се в стената постройки на древната курия. Ако слухът не ни лъжеше и Батура беше влязъл тъкмо тук, то би трябвало да го видим. Даже да беше се движил със скоростта на бърз влак, той не би успял за толкова кратко време да заобиколи огромната сграда.

Но Батура никъде го нямаше.

Тръгнахме напред, като внимателно се оглеждахме на всички страни, и преди всичко внимавахме дали някой не се крие в извивките на стените на крепостта. Такива извивки впрочем тук имаше много и във всяка от тях беше толкова тъмно, че можеше да се скрие човек.

В една от тези чупки в стената открихме желязна странична врата за катедралата. Изглеждаше плътно затворена. Сякаш не бе ползвана много години. Но Батура като че ли потъна в земята. Значи трябваше да го търсим даже там, където на пръв поглед изглеждаше безсмислено да го търсим.

Зоша Валса натисна бравата на вратата и вратата се открехна съвсем лесно, даже безшумно, сякаш пантите й бяха скоро смазани.

Запалих клечка кибрит и ние видяхме тясно коридорче, което водеше право към страничния кораб на катедралата. Влязохме там, клечката изгасна в пръстите ми. И ето че отново ни обгърна безгранична тъмнина.

Представете си изпълнената с мрак огромна зала на светилището. През тесните, високо разположени прозорци струи съвсем слаба лунна светлина и всичко е потънало в почти непрогледен мрак. Ако Батура е влязъл тук — а нямаше съмнение, че е постъпил точно така — да го търсим беше безполезна загуба на време. Тук имаше стотици места, сякаш специално измислени, за да укрият този, който би искал да се скрие. Колони, олтари, чупки в стените, параклиси, дървени тронове, пейки, главния олтар, амвона, страничните кораби, хорът и органа. А аз нямах даже фенерче. Кибритените клечки разкъсваха мрака най-много на разстояние няколко метра. А когато угасваха, тъмнината ставаше още по-плътна.

Стояхме в страничния кораб и се ослушвахме. Може би Батура ще се издаде с нещо и ние ще чуем ехото на стъпките му?

Но във фромборкското светилище беше толкова тихо, че чак звънеше в ушите ни. Струваше ни се, че дишаме страшно шумно.

В тази тъмнина светеше само червената лампа пред главния олтар…

Вече бях решил да напусна катедралата, да затворя желязната вратичка и да остана при нея на пост, а Зоша Валса да изпратя да търси клисаря или енорийския свещеник, за да ги уведоми, че в катедралата се е промъкнал крадец. Но още преди това решение да узрее в мене, почти едновременно със Зоша — забелязахме бледа светлина, която се процеждаше отнякъде в дясно, близо до главния олтар.

Веднага, без да се уговаряме и без да си правим някакви знаци, ние тръгнахме внимателно нататък. Отминахме главния кораб и се убедихме, че светлината се процежда от открехнатата желязна врата в стената. Нима Батура се е скрил в някакво странично помещение? Но защо не е затворил внимателно вратата след себе си?

Зоша Валса я открехна малко по-широко, тя изскърца зловещо, с някакъв мрачен, неприятен звук. Видяхме малка площадка и тесни, извити стъпала, които водеха надолу. Вероятно те се спускаха към подземната крипта на черквата. В малка ниша на площадката гореше угарка от свещ. Нейният блясък осветяваше стъпалата и се процеждаше чак в кораба.

Сърцето ми започна да тупти много бързо. Ние бяхме по следите на някаква необикновена тайна. Стълбище към подземието — можете ли да си представите по-щастлив случай за един търсач на приключения?

Не се колебах нито миг. Стъпих на площадката и взех от нишата горящата свещ. Аз пръв, а след мен Зоша Валса — крачка по крачка заслизахме в подземието по каменните стъпала.

Коридорът със стълбите се пречупваше и ето че светлината на свещта ни позволи да видим една доста голяма крипта с полукръгъл свод. Беше пълна с ковчези. Поставени бяха един до друг, съвсем долепени, тук-таме лежаха един върху друг. Повечето бяха с ясно изразена барокова форма. Един от ковчезите, притиснат от другите, които бяха поставени върху него, се беше счупил и показваше вътрешността си — човешки скелет, озъбил жълти зъби.

В ъгъла на криптата видях полуотворен ковчег, където бяха събрани човешките останки от онези ковчези, които се бяха разпаднали. Там лежаха в безпорядък кости, ребра, черепи и изсъхнали останки на някакъв каноник, с парчета изтляло черно расо.

Под зида лежеше каменна плоча, която се беше откъртила от някаква стена и беше пренесена тук. От плочата ни гледаше издялан скелет и, сочейки към нас с пръст, казваше с надпис:

Ти си такъв, какъвто бях аз. Ще станеш това, което съм аз.

Дъхът ни поклащаше пламъка на свещта, сенките, които хвърлихме танцуваха по стените и свода на криптата, струваше ни се, че някакви черни фигури надничат иззад ковчезите и ни викат при себе си.

— О, боже! Гледайте — простена Зоша Валса и ме хвана за ръката.

Проследих погледа й. Гледаше към едно вградено в стената на криптата ужасно изображение на дявола. Това беше барелеф — чудовищно отвратително лице, нито човек, нито звяр с рога. Този човеко-звяр беше с отворена уста и се усмихваше, показвайки редки остри зъби.

Около барелефа видях червена пукнатина, следи от прясно откъртена мазилка. Очевидно неотдавна някой се е мъчил да извади барелефа от стената. На земята още лежаха чукът и длетото.

— Какво е това? — запита ужасена Зоша.

— Това е Тойфелсбилд — отвърнах аз, — Дяволски образ. Зад тази плоча с изображението на дявола се намира второто скривалище на полковник Кьониг.

— Значи намерихте второто скривалище на Кьониг? — прошепна радостно Зоша.

— Аз? — вдигнах рамене. И с горчивина добавих: — Батура, Зоша, вече е надникнал в него. А аз нарочно съм доведен тука.

— Какво говорите? Веднага ще изтичам при момчетата, при господин Петрушка. Ще намерим съкровищата — говореше възбудено момичето.

Поклатих тъжно глава.

— Огледай се по-добре да намериш някое удобно място да прекараме нощта. Скоро ще изгори угарката от свещта и тогава ще останем в тъмнина.

— Нали можем да излезем оттук?

— Не, Зоша. Доколкото ми е ясно положението, вратата на криптата е вече затворена. Ние сме в капан.

Тя не ми повярва. Грабна от ръцете ми свещта и изтича нагоре по стълбите. След малко бавно се върна в криптата.

— Прав сте — прошепна тя. — Някой е затворил след нас вратата. И какво?… Какво ще стане сега?

— Струва ми се, че ще ни е най-удобно в оня ъгъл — казах аз.

— И никой ли няма да ни освободи оттук? — страхът й ставаше все по-голям.

— О не. Ще ни освободят. Утре сутринта. Сещам се какво е продължението на тази история — казах аз с безразличие.

— Кой ни затвори тук? Защо?

— Валдемар Батура.

— С каква цел?

— Скоро ще узнаеш това. Ще ти кажа само едно: повтаря се историята със стареца. Той ни прати за зелен хайвер, или по-точно, доведе ни в подземието, право при второто скривалище.

— Точно така. Нали сега можем да надникнем в това скривалище. Тук има чук и длето.

— Но сега свещта ще угасне. А освен това, Зоша, нали точно това му трябва, да погледна в скривалището. Ти си свидетел, че аз изобщо не съм взимал в ръце нито длетото, нито чука, нито съм се опитвал да измъкна от стената Дяволския образ.

— Нищо не разбирам — въздъхна момичето.

— Виждаш ли тази червена черта около каменната плоча? Батура вече е бил тук преди нас и е извадил Дяволския образ от стената. Сигурен съм, че скривалището е ограбено и не искам да имам нищо общо с тази история.

Свалих шлифера си и се отправих към ъгъла на мрачната крипта.

— Не, не там. Там има ковчег и скелети — простена Зоша.

— Тук навсякъде има ковчези и скелети — уверих я аз успокоително. — Не се бой от мъртвите. Те не са опасни и нищо не кроят против нас. Лежат тук от векове и спят вечен сън.

Подгънах шлифера си и го сложих в ъгъла на криптата. Седнах върху него, а до мен приклекна Зоша. Момичето все още ме държеше за ръката.

— Не се ли страхувате? — запита тя най-после, за да преодолее собствения си страх.

— Не, Зоша. Вече ти казах, че не се страхувам от мъртвите.

Свещта бавно догаряше.

kripta.png

Зоша се огледа.

— Тук ли лежи Николай Коперник? — обади се тя.

— Не. Тези ковчези са повече в барокова форма, а Коперник е живял по времето на Ренесанса. Стилът на епохата се е отразил и във формата на ковчезите. Едни са готическите ковчези, други са ренесансовите, още по-различни са бароковите. Например готическите напомнят трапецовидни кутии. А тези, както виждаш, имат полукръгли, плавни издатини.

— Значи наистина не се страхувате?

— Не. А ти?

— Аз ли? — Тя се замисли. — Аз май също не се страхувам. Нали исках да преживея приключение.

— Е, това е истинско приключение.

— Ако разкажа на приятелките си за тази нощ, прекарана в криптата, сред ковчези и скелети, никой няма да ми повярва — размишляваше тя гласно.

Съзнанието, че ще разкаже за своето приключение на приятелките си, като че й придаде смелост. Но моята ръка не изпускаше.

И отново ние дълго гледахме как изчезва горящата свещ, как намалява пламъчето на фитила, а мракът бавно започва да обгръща криптата.

— Не трябва да се страхувам от тъмнината — обади се Зоша. — Баща ми е миньор. Каменовъглените мини са истински лабиринт от тъмни коридори. Миньорите носят със себе си специални лампи, но нали половината си живот прекарват в подземните шахти.

— Те са храбри, нали?

— О да. Нали винаги ги заплашва опасност. А аз съм дъщеря на миньор и трябва да бъда храбра. — С тези думи тя сякаш си даваше смелост.

Внезапно свещта заискри и угасна. Може би дори така беше по-добре, че престанахме да виждаме заобикалящите ни отвсякъде ковчези.

Наоколо цареше пълна тишина, чувах ударите на собственото си сърце. После, когато ни прониза студът на гробницата, свалих сакото си и завих с него момичето.

Зоша облегна главата си на рамото ми и все ме държеше за ръката. Стискаше я здраво, но после ръката й се отпусна. Досетих се, че момичето е заспало.

Дълго не можах да заспя. Може би защото ми беше студено?

А може би внезапно осъзнах всички грешки, които бях допуснал…