Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (15)

Петнадесета глава

Тайната на картонената кутия. Директорът Марчак и бюрокрацията. Грижи с протокола. За всичко е виновна една свещ. Как се правят магически фокуси? Чудесата с цигарите и млякото. Номерът с вестника. Реквизитът на Калиостро. Какво се крие в кожената торбичка. Моето начинание. Ставам ясновидец.

Почуках на вратата на стаята на директора Марчак и щом чух гръмкото „моля“, влязох вътре и с неописуема гордост поставих на масата кутията с бокалите.

— Най-после ги донесохте — каза свадливо директорът. — Толкова време ви нямаше, че трябваше да освободя конвойния и да се откажа от изпращането на съкровището днес. Влакът за Варшава вече замина.

— Няма значение — усмихнах се аз. — Времето работи в моя полза. Погледнете в тази кутия.

— Защо? Да не би да сте сменил сребърните бокали с глинени? Достатъчно им се нагледах. Всъщност защо ги взехте от мен?

— Погледнете все пак в кутията — помолих аз.

Директорът Марчак внимателно се приближи до поставената на масата кутия.

— А няма ли да изскочи от нея смок или заек? — усъмни се той.

— Не.

— Ох, знам аз, че ще ме погуби излишното доверие, което ви оказвам — въздъхна директорът Марчак и с най-голяма предпазливост отвори кутията.

Очите му се разшириха от изумление. Той запримигва, а после заеквайки каза:

— Но това са златни бокали…

— И са инкрустирани със скъпоценни камъни. Сапфири и опали, скъпоценни литургични бокали, много стара изработка.

Директорът Марчак намръщи чело и събра веждите си в строга чупка.

— Какво значи това, Томаш?

— Нали искахте да получите доказателство, ето ви го. В скривалището е имало златни, а не сребърни бокали.

Директорът тропна с крак.

— Не е вярно. В скривалището имаше сребърни бокали. Така е вписано в протокола.

Но той не можа да се въздържи да не извади бокалите и да ги огледа.

— Прекрасни са. Чудесни са — възхищаваше се той, галейки ги нежно с ръка. — Много стара, прекрасна изработка. А какви чудесни камъни…

Но след миг отново ме погледна строго.

— А къде са нашите сребърни бокали?

— Смених ги със златни — отвърнах аз с невинно изражение.

— Как така? — възмути се директорът. — Кой ви позволи да ги заменяте?

— Мислех, че за нашия отдел така е по-добре. Все пак златото си е злато.

Разказах на директора по какъв начин беше извършена замяната на сребърните бокали със златни. Ясно е, че трябваше да издам тайната на Страната на страшния Ас, да разкажа за Ала и за моето познанство с нея.

Директорът внимателно слушаше. А когато свърших тихо каза:

— Вие знаете ли какво сте извършили в светлината на закона?

— Възвърнах обществената собственост и върнах на крадците тяхната собственост — казах аз.

— Не. Вие сте ги окрали. Извършили сте без тяхното съгласие замяната на златните бокали със сребърни. Това се нарича кражба, Томаш. И аз не мога да приема този факт.

— Защо? Нали златните бокали са от второто скривалище на Кьониг.

— Би трябвало да докажете това. Срещу крадците трябва най-напред да се възбуди следствие. Съдебните и следствените органи трябваше да ни върнат златните бокали, а не вие. В светлината на закона вие сте крадец, разбрахте ли най-после? А аз какво да направя сега — погледна той с отчаяние златните бокали. — Нали в протокола съм записал, че в скривалището на Кьониг са намерени пет сребърни бокала. И как си представяте вие, че аз мога сега да занеса в хранилището на Националния музей пет златни бокала, вместо пет сребърни?

— В такъв случай ще взема златните бокали, ще отида при Валдемар Батура и ще се опитам да уредя въпроса. Ще му дам златните, а той сигурно ще се съгласи да ни върне сребърните бокали.

Взех от масата кутията със златните бокали. Но директорът Марчак скочи от стола като младеж. Грабна кутията и я изтръгна от ръцете ми.

— Как така, не така, Томаш. Не ме смятайте за толкова глупав. Тези златни бокали са съкровище на националната ни култура.

Казвайки това директорът Марчак сложи ръка върху кутията и каза тържествено:

— Реквизирам ги от името на полските музеи. А що се отнася до протокола — добави той с хитра усмивка, — мисля, че някак ще се измъкнем. В криптата беше тъмно, светлината на свещта беше слаба и може да се е получила грешка. По-добре да си признаем, че сме сгрешили, отколкото да се задълбочаваме повече в тази работа. Няма как, Томаш, сбъркали сме. Стори ни се, че сме намерили сребърни бокали, обаче, както ще добавя към протокола: „При по-близкия оглед се оказа, че сребърните бокали са от злато и украсени със скъпоценни камъни“.

— Как така? — възмутих се аз. — Но това е компрометиране. Какво ще си помислят тези, които ще четат протокола. Че не можем да отличим среброто от златото. Моята слава на експерт по произведенията на изкуството ще бъде накърнена. Протестирам против такъв изход от положението.

Но директорът Марчак изобщо не ме слушаше. Той измъкна от джоба си протокола и направи поправка, която ми заповяда да заверя с подписа си.

— Точно така — потриваше той ръце. — В криптата беше тъмно и затова е станала грешка. Но при следващия оглед сребърните бокали се оказаха златни.

Поставих подписа си на документа потиснат.

— Няма що, Томаш — въздишаше престорено директорът. — Errare humanum est, или да се греши, е човешко. С други думи, сбъркахме, но навреме поправихме грешката си. Но за в бъдеще — кресна ми той заплашително — за в бъдеще, казвам, искам доказателства за вината на крадците. Надявам се също така, че като лоялен гражданин веднага ще отидете в милиционерския участък и ще си признаете, че сте подменили сребърните бокали със златни и ще разкажете обстоятелствата.

— Да. Естествено — съгласих се аз.

През това време той излезе за малко от стаята си и доведе магистър Петрушка.

Златните бокали се намираха в картонената кутия на масата и магистър Петрушка не можеше да ги види и не знаеше за какво го е довел директорът Марчак.

— Седнете, моля — за всеки случай предложи директорът на Петрушка. — И ме изслушайте много внимателно, защото случаят, който ще ви разясня, е от много деликатно естество.

— Разбирам — кимна с глава Петрушка и придоби много сериозно изражение.

А директорът продължи:

— Както знаете, Томаш ме помоли за разрешение по-подробно да изследва петте бокала, намерени в скривалището…

— Не беше необходимо — бързо каза Петрушка. — Аз ги огледах и установих, че не представляват голяма стойност. Обикновени сребърни бокали от края на миналия век.

— Хм — изкашля се заплашително директорът, недоволен от изказването на Петрушка. — Не ме прекъсвайте, само слушайте внимателно. Тъй като работата, ще се изразя така, е от държавно значение. И така, както сам знаете, Томаш взе от мен тези бокали и след старателно проведено научно изследване, констатира за мое и за собствено учудване, че тези бокали са златни, инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Какво-о?! — Петрушка подскочи на мястото си.

— Да, така е — повтори директорът. — Златни са и този факт придава още повече блясък и на вас, като откривател на скривалището на Кьониг.

Директорът Марчак посегна към кутията. Извади петте златни бокала и ги постави на масата под носа на магистър Петрушка. Той ги гледаше шашардисан от учудване.

— Златни са. Наистина… — мърмореше си сам. — И са със скъпоценни камъни…

Най-накрая не издържа и извика пискливо:

— Но това не са същите бокали! Онези бяха сребърни!

Директорът Марчак го погледна заплашително.

— Сребърни ли бяха, казвате? Продължавате ли по-нататък да задълбочавате допуснатата грешка?

— Нищо не разбирам — прошепна магистър Петрушка, стреснат малко от заплашителния тон на директора.

— Ще ви обясня каква е грешката — милостиво каза директорът Марчак. — В криптата гореше само една свещ, нали?

— Да.

— Значи, било е тъмно.

— Да, вярно.

— Можем даже да рискуваме и да твърдим, че в криптата е било почти съвсем тъмно.

— Да, вярно.

— Но при такива условия не е трудно да се сбърка. Ние мислехме, че в криптата сме намерили пет сребърни бокала. Но при по-подробния оглед се оказа, че те са златни и инкрустирани със скъпоценни камъни.

Магистър Петрушка се замисли. След малко той каза:

— Струва ми се, че имате право. Поради тъмнината бокалите ни се сториха сребърни, макар че са били златни.

— Което беше взето предвид в поправката към протокола — бързо добави директорът и пъхна протокола на Петрушка. — Моля да подпишете тук.

Петрушка с размах подписа забележката към протокола. След това въздъхна дълбоко, с огромно облекчение.

— Така — заяви той — всички подозрения, че някой предварително е ограбил нещо от скривалището, отпадат. Признавам си, че мисълта за тези сребърни бокали не ми даваше покой. Защото за какъв дявол полковник Кьониг ще крие в скривалището си сребърни бокали с неголяма стойност? Този въпрос се обясни чрез нашата грешка и по тези причини аз съм много доволен.

Давах си сметка какво мисли по този въпрос дълбоко в душата си магистър Петрушка. За него беше очевидно, че златните бокали са от скривалището на Кьониг и че са били подменени със сребърните, които той намери. Обаче неговото самомнение не допускаше мисълта, че скривалището е било ограбено от Батура, а той самият благодарение на Батура е попаднал на следите на скривалището. Той по-скоро мислеше, че аз съм извършил замяната на златните бокали със сребърни, директорът Марчак ме е притиснал до стената и тогава съм върнал златните бокали. А директорът поради слабостта си към мене иска да замаже цялата история и затова е направил поправка в протокола.

Подобни подозрения ме обиждаха. Но нали играта с Валдемар Батура още не беше завършила. Знаех, че накрая моята честност ще излезе наяве и че магистър Петрушка ще се убеди в нея. Надявах се също, че ще успея да му покажа очевидния факт, че е станал играчка в ръцете на ловкия негодник.

Въпреки това обаче изпитвах чувство на неудоволствие. Излязох от стаята на директора Марчак и тръгнах към милицията.

Прие ме комендантът на участъка, поручик Юджински, четиридесетгодишен човек, слаб и много висок. Дългите му крака стърчаха иззад бюрото.

— Дойдох да си призная, че извърших кражба — заявих аз като увод.

Той ми хвърли един поглед, но въпреки очакванията ми, не показа голяма заинтересуваност.

— Заповядайте, седнете — посочи ми той стола пред бюрото си. — Кого и кога сте окрали?

— Окрадох един крадец. Взех от него откраднатите златни бокали и му оставих сребърните, които са негови.

— А, така… — измърмори поручикът. — С други думи върнали сте му неговата собственост. Това не е наказуемо. Даже е похвално да върнеш на хората тяхната собственост. Между другото ние вършим същото.

— Да, но аз го извърших въпреки волята му.

— Така да. Това променя положението на нещата — констатира той и ме погледна въпросително.

Разказах му за историята с монетите, за скривалищата на Кьониг, за сребърните и златните бокали. Той внимателно ме слушаше и бързо записваше. Накрая казах:

— Директорът Марчак, моят началник, счита, че въпреки добрите намерения, които са ме ръководили, аз съм извършил кражба, като съм взел златните бокали и съм оставил на тяхно място сребърните. С една дума аз съм окрал крадеца и съм дошъл тук, за да призная вината си.

— Хм — замисли се поручикът. След малко рече: — Директорът Марчак има право от негова гледна точка. Но виждате ли, за нас съществува като факт кражбата тогава, когато от една страна стои този, който е откраднал, а от друга страна, частно лице или институция, които са ограбени. Във вашия случай при нас се явява човек, който твърди, че е откраднал. Но съществува ли и този, който е бил окраден?

— Валдемар Батура — отговорих аз.

Той се усмихна.

— Сигурен ли сте, че ако се обърнем към този Батура с въпрос дали са му откраднати златни бокали, той ще потвърди?

— Не. Той е купил сребърните бокали, а златните е откраднал. Да не би да си признае, че е откраднал?

— С други думи липсва вторият елемент. Но крадец не съществува, когато няма ограбени и няма предмет, който е бил обект на кражбата. Щом Батура няма да потвърди, че са му били откраднати златните бокали, вие не сте крадец. И да приключим с тази работа. Съгласен ли сте?

— Да — отдъхнах си аз с видимо облекчение.

— А сега накратко ще ви кажа: лошо сте постъпили. Много лошо. Наистина, сдобили сте се със златните бокали, но същевременно сте унищожили всички следи на извършеното от Батура престъпление. Вашите показания, както и показанията на тази Ала, за това, което сте видели на екрана на телевизионния монитор, не могат да бъдат доказателство в делото за ограбването на второто скривалище.

— Значи престъпникът ще се измъкне сух от водата? — възмутих се аз.

— О, не — поклати глава поручикът. — Ще се заемем с този субект. Но, за да го арестуваме, трябва да го хванем на местопрестъплението. Как мислите, Батура ще се опита ли да ограби третото скривалище?

— Да. Особено сега, като загуби златните бокали. Впрочем аз вече знам къде е третото скривалище — казах гордо. — Още днес ще информирам за това магистър Петрушка, ще отворим скривалището, ще вземем от него съкровищата и така ще изпреварим Батура.

Поручикът вдигна ръка като милиционер, който спира автомобил.

— Минута, моля. Не се горещете излишно.

— Имате ли някаква идея? — попитах аз.

— Да. Даже няколко. Моля ви, имайте ни доверие и не предприемайте нищо, без да се уговорите с нас. А сега нека пристъпим към подробно обсъждане на въпроса.

Съвещанието трая доста дълго. Когато свършихме, бях вече порядъчно изморен. Върнах се в стаята си в хижата и като не заварих там Калиостро, заех се за разтоварване да изучавам книгата за магическото изкуство.

Защо ме заинтересува тя?

Не, нямах намерение да стана илюзионист. Нали знаех, че магическите трикове трябва да се учат по цели седмици, а понякога и цели години. Обаче исках да узная тайните на Калиостро, струваше ми се, че по този начин ще успея да се предпазя от много изненади в последния рунд с Батура.

Номерът с измъкването на мишките и смока от собствените джобове и от чуждите се основава единствено на сръчността на пръстите и умението да се отвлече вниманието на този, който е обект на номера. Дали всеки, след продължителни упражнения, ще съумее незабелязано за околните да пъхне в джоба на някого мишка или смок? Не, не вярвайте в това. Извършването на такъв вид фокуси изисква специфичен талант. Даже повече: изисква оригинална артистичност. Номерът се основава на това, с необикновено самообладание да отвлечеш вниманието на противника от своите пръсти и движения и като приспиш неговата бдителност да насочиш вниманието му в съвсем друга посока.

Как да се измъкнат няколко цигари от джоба на човек, който не пуши и не носи цигари в себе си? По какъв начин Калиостро намери цигари в джоба на Башка?

Оказа се, че Калиостро е имал в джоба си малка плоска кутийка от вълнообразна ламарина, така направена, че с малкия пръст от нея може една след друга да се измъкват цигари. Този номер също се основава на сръчността и умението да се отвлече вниманието на наблюдателите. Най-напред илюзионистът показва празните си ръце, след това се заема с отварянето на джоба, който е обект на фокуса. През това време трябва да бръкне светкавично в собствения си джоб, да измъкне от там плоската кутийка и да я скрие в ръката си. Слага я между пръстите си. След това номерът вече е лесен. Вниманието на зрителите е насочено към джоба, в който бърка илюзионистът. Като пъха ръка в джоба, илюзионистът едновременно избутва с малкия си пръст цигара от кутийката, а след това я изважда и я демонстрира.

Може дори да се ловят във въздуха вече запалени цигари. Но тогава цигарите в кутийката трябва да са предварително запалени. Илюзионистите го правят обикновено по време на сеанси, когато имат на разположение асистент.

А номерът с водата, която изчезна в списанието?

Списанието е подготвено. Между страниците му е прикрепена найлонова кесийка. Когато илюзионистът прелиства седмичника, никой не е в състояние да забележи торбичката, понеже я облепят две страници на списанието. След това илюзионистът свива на руло седмичника като едновременно разтваря краищата на торбичката. Той налива водата не в списанието, а в торбичката. Изтръсква… конфети, които са в друга торбичка, залепена между страниците на списанието.

Колко прост се оказа номерът с преброяването на монетите. Тайната беше в подноса, на който Калиостро ме караше да изсипвам монетите от торбичката. Подносът имаше двойно дъно с преградки, където се намираха още няколко допълнителни монети. Като изсипваше от подноса парите в торбичката, Калиостро едновременно изсипваше и монетите от преградките. Затова после в торбичката се оказаха повече монети.

Лежах в стаята си на леглото чак до късно следобед и четох за фокусите с магическата пръчка, за фокусите с въженцето, с картите, с показващите се и внезапно изчезващи гълъби и зайчета. Повечето от тези фокуси се основаваха на сръчност, но други изискваха специален реквизит, масички с вдлъбнатини и скрити чекмеджета.

„Интересно — помислих си аз, — има ли Калиостро такъв реквизит?“

Станах от леглото и клекнах при леглото на Калиостро. Измъкнах изпод него една картонена кутия.

И какво открих?

Миниатюрна сгъваема масичка, която имаше чекмедже, скрито под плота. Чекмеджето имаше две преградки, а плотът — вдлъбнатина. Намерих кани с двойно дъно, прозрачни съдове, така направени, че да влизат един в друг. Намерих няколко странни кутийки с двойно дъно, със стенички, които се отваряха чрез натискане на незабележима пружинка.

И тъкмо когато оглеждах една от тези кутийки, натиснах пружинната, двойното дъно неочаквано се отвори и на пода падна велурена торбичка. В нея имаше десет рубина.

Да, десет фалшиви камъка, с каквито е пълно в бижутерийните магазини. Нито един от тях не струва повече от няколкостотин злоти.

А мене чак мравки ме полазиха по гърба. Това бяха рубините, които Батура имаше намерение да постави на мястото на скъпоценните камъни в третото скривалище на Кьониг. Нима Батура знаеше пътя за третото скривалище? А може би просто се е запасил с фалшиви камъни за всеки случай?

Разглеждах фалшивите рубини и бавно се успокоявах. Внезапно тихичко се засмях.

Скрих камъните в торбичката, а торбичката сложих в кутийката. След това старателно напъхах всички кутии под кревата на Калиостро.

Книгата за магическото изкуство скрих под възглавницата си и, подсвирквайки си весело, излязох от стаята.

Времето до вечерта ми беше запълнено с различни занимания. Първо направих посещение на клисаря, и дълго го убеждавах в своята невинност. Струва ми се моите обяснения постигнаха целта си. Даже до такава степен спечелих доверието му, че когато го помолих за ключовете от кулата на Коперник и от другите помещения на Фромборкската крепост, като му обясних молбата си с необходимостта да огледам крепостта във връзка с работата ми над пътеводителя, той ми ги повери.

Отново посетих участъка, после се върнах в стаята си и след малко пак излязох. Върнах ключовете на клисаря и едва тогава отидох на вечеря.

Директорът Марчак се хранеше в компанията на Петрушка, който беше с много умърлушена физиономия. Марчак му разясняваше нещо, което предизвикваше недоволството на магистъра.

— Тъкмо съветвах колегата Петрушка — обясни ми Марчак, когато се реших да се присъединя към тяхната маса — двамата да обедините детективското си умение, за да се приключи по-бързо въпросът с търсенето на скривалищата на полковник Кьониг.

— Аз съм готов — отвърнах.

— Но аз не съм съгласен. Намерих двете скривалища без ничия помощ, ще намеря и третото. Дайте ми само няколко дни време.

Директорът Марчак се намръщи от досада.

— Директорските ми задължения ме зоват във Варшава, а бих искал да бъда при отварянето на третото скривалище. Чувствам, че Томаш е вече на някаква следа…

— Не искам да чувам за никакви следи от Томаш — Петрушка даже си запуши ушите с ръце. — Нима не оправдах доверието ви? Не намерих ли двете скривалища? Дайте ми още малко време и ми развържете ръцете.

— Е, какво да се прави — въздъхна Марчак. — Щом толкова много настоявате.

Дълбоко замислен, гледайки в тавана на столовата, аз казах:

— Струва се, че колегата Петрушка идната нощ ще намери третото скривалище на Кьониг.

— Откъде знаеш, че аз скоро ще направя откритие? — изуми се Петрушка.

— Да не би да сте ясновидец? — погледна ме подозрително директорът Марчак.

— Понякога ме осенява дарбата да предвиждам бъдещето. И ето виждам… — казах аз все още гледайки в тавана — … ето виждам, как магистър Петрушка през следващата нощ открива тайника на полковник Кьониг.

— Не е възможно! — измърмори Петрушка, ядосан от думите ми, които взе за подигравка. — Изобщо не съм на следата на скривалището.

— Но ще бъдеш. Скоро ще попаднеш на следата — заявих аз решително.

И чак до края на вечерята, въпреки че ме засипаха с въпроси, не казах повече нито дума на тази тема.