Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (17)

Седемнадесета глава

Тайната на гроба на Коперник. Къде е олтарът? Който търси, той намира. Ултиматум към Петрушка. Молбата на Калиостро. Ала изпълнява моята молба. Синият плик. Кой не обича илюзионистите. Демонстрация на магически фокуси. Осемнадесет сини плика.

Този ден — който, както се оказа после, беше назрял за необикновено драматични събития и донесе окончателната схватка с негодниците — започна съвсем безинтересно.

През нощта валя дъжд, а ситно ръмя чак до късно сутринта. Когато небето се проясни малко, директорът Марчак ме измъкна на разходка по катедралния хълм. Искаше да се запознае с още една фромборкска загадка — тайната на гроба на Николай Коперник.

Най-напред разведох директора из огромната катедрала, като му показах на стените епитафията и мястото на предполагаемия гроб на великия астроном. После излязохме в двора и пак седнахме на пейката под стария дъб. Тук можех да продължа разказа си:

— Както вече знаете, Николай Коперник е починал във Фромборк на двадесет и четвърти май хиляда петстотин четиридесет и трета година. Преданието разказва, че едва на смъртното си ложе, той е взел в ръце донесения от Нюрнберг отпечатан труд „De revolutionibus“, който по-късно предизвика такава революция в мисленето. Но дали хората, които са заобикаляли Коперник, са си давали сметка какъв велик човек умира? Не. Според техните понятия починал е само един от канониците на фромборкския капитул, за което най-добре свидетелства фактът, че не са се постарали даже да отбележат датата на смъртта му. В хрониката на капитула като дата на смъртта му е записан денят на погребението му. Едва когато името на Коперник започнало да става все по-известно, варминският епископ, Кромер, решил да постави паметна плоча на Коперник. Но тридесет и осем години след смъртта на астронома, във Фромборк вече нямало никой, който би могъл да посочи мястото на гроба на Коперник, не съществували и никакви записки за него. Затова епитафията била зазидана на свободното място, впрочем много почетно, защото е на вътрешната стена на светилището между втория и третия олтар. И именно от този момент започват всички недоразумения, защото хората, които много години по-късно проявяват интерес към гроба на великия астроном, били склонни да смятат, че надгробната плоча е поставена на мястото, където е погребан Коперник. Впрочем тази плоча се загубила през хиляда седемстотин тридесет и пета година, когато е бил построен известният параклис на епископ Шембек. Тогава счели, че старата плоча не е достойна за великия астроном и било решено да се постави по-хубава. И както често се случва в живота, за по-хубавата не стигнали парите. По този начин Коперник дълги години не е имал никаква плоча.

— Да, случва се — поклати глава директорът Марчак.

— През това време интересът в света към всичко свързано с Коперник нараствал. През хиляда осемстотин и втора година във Фромборк пристигнали двама представители на Дружеството на приятелите на науката, Тадеуш Чацки и Марчин Молски. Подведени от новата епитафия, поставена на колоната, те забелязали в основата изтрита плоча, която ги навела на мисълта, че това е надгробната плоча на Николай Коперник. Получили разрешение да отворят намиращия се под нея гроб и намерили човешки останки. Но, както се оказало по-късно, това не били костите на Николай Коперник, а на починалия двеста години по-рано епископ Флеминг, един от основателите на Фромборкската катедрала.

— Продължавайте, моля ви, много е интересно.

— Немските учени тръгнали по най-старата следа, тоест решили да вдигнат пода под стената, на която някога била първата епитафия, поставена на Николай Коперник. След сваляне на настилката били намерени няколко стари ковчега, костите им били огледани с помощта на рентгенови лъчи и костните останки закарани в Крулевец, където после били погребани. Експертизата на немските учени, за съжаление никъде не е публикувана, но известно време екскурзоводите в замъка на Крулевец казваха на посетителите, че останките на известния астроном са погребани в Крулевец. Но истината е, че останките на астронома се намират все още във Фромборк. Тъй като при търсенето не е взет под внимание един основен факт: във Фромборк, както се вижда от документите, съществувал обичай всеки от канониците да има свой олтар в катедралата, а след смъртта му бил погребван при същия олтар. С други думи, също както в случая с обсерваторията на Коперник и в този случай трябва да се определи, кой олтар в катедралата е бил на Николай Коперник, тогава ще се знае къде да се търси гробът му.

— Това е много интересно — измърмори директорът.

— За жалост продължавало да липсва документ, който да посочи олтара. Историците като детективи търсят макар и най-малката следа, макар и само намек, само сянката на посоката. И най-после…

— И какво? И какво?

— В един стар фолиант, който съдържа бележки за администрацията на капитула, било споменато, че един каноник на име Ян Занау се грижел за олтара при четвъртата колона. В актовете на капитула съществуват шестнадесет списъка, така наречените каноникати с имената на канониците един след друг. И ето, Ян Занау, както се вижда в един от тези списъци, е бил предшественик на Коперник. Астрономът е приел след него олтара и мястото му на пейките. Но щом Ян Занау се е грижел за четвъртия олтар, то това е бил също олтара на Николай Коперник и при тази колона най-вероятно е бил погребан. Да се намерят останките му няма да бъде много трудно, тъй като, както произтича от акта на капитула, астрономът е бил погребан четиридесет и осем години след смъртта на своя предшественик, а едва шестдесет и пет години след смъртта на Коперник около четвъртата колона е станало следващото погребение. Значи в продължение на сто и тринадесет години останките на Николай Коперник са били единствени, погребани при четвъртата колона. Възможностите на съвременната наука ни позволяват да считаме, че ковчега и костите на Коперник могат да се идентифицират. Трябва само да се организира съответен научен екип, да се получи съгласието на черковните власти и да се махне подовата настилка при четвъртата колона… Може би тогава още една загадка на Фромборк ще бъде разрешена^[1].

Свърших разказа си, който възнамерявах да включа в бъдещия пътеводител. Директорът Марчак се замисли. Може би във въображението си той вече организираше екип от учени и намираше средствата, необходими за този вид изследвания. След малко стана от пейката.

— Утре сутринта трябва да се връщам във Варшава. Сигурен ли сте, че до сутринта ще намерим решението на последната загадка на полковник Кьониг?

— Да. Заклевам се — отговорих аз сериозно.

Върнахме се в хижата и влязохме в столовата, защото вече беше време за обяд.

Видяхме Калиостро и магистър Петрушка, които обядваха на една маса. Петрушка ядеше супа, но от време на време хвърляше подозрителни погледи към Калиостро, а по-точно, внимателно наблюдаваше джобовете на маестрото, страхувайки се, че от някой от тях ще се покаже главата на смока.

Като ни видя, Калиостро стана от масата, поклони се ниско, и каза:

— Имам честта да ви поканя днес на голямо представление. Спектакълът ще започне в шест часа вечерта, ще се постарая на него да демонстрирам цялото си умение.

Директорът Марчак, който беше се замислил, замаха с ръце, сякаш гонеше досадна муха.

— Не съм познавач на магическите фокуси. И не ги обичам. Да, не ги обичам — заяви той категорично.

— А вие? — обърна се към мен маестрото.

В главата ми се роди направо дяволски план.

— Ще си помисля — отговорих аз уклончиво.

Седнахме на масата. Директорът се обърна към Петрушка и в гласа му звучеше решителност:

— Утре сутринта се връщам във Варшава. Моля, до утре да намерите третото скривалище на Кьониг.

— Как така? — Петрушка даже отстрани от себе си чинията със супа. — Това е невъзможно. Още не съм на следата на третото скривалище. Вие ми обещахте да ми развържете ръцете и да ми дадете малко време.

Директорът поклати глава.

— Стига сме си играли на криеница. Сигурен съм, че Томаш знае мястото, където се намира третото скривалище. Ако вие, Петрушка, не можете да се справите, Томаш ще ви помогне. Жалко е да си губим времето във Фромборк. Чакат ни нови, сериозни задачи.

Петрушка ме погледна с огромна неприязън.

— Вярно ли е, Томаш, че си решил загадката на третото скривалище? — попита той.

— Да.

— Не, не, не искам да чуя отговора! — завика Петрушка. — Искам сам да намеря скривалището и кълна се, че ще го направя. Оставете ми само време да си помисля. Впрочем, аз не вярвам, че Томаш знае решението. Той има само някои предположения, а това е недостатъчно. Сигурно отново е на лъжлива следа. И заради него вие ми давате ултиматум.

Станах от масата, отидох в стаята си и се върнах в столовата, като носех в ръка затворен син плик. Пликът поставих на масата до чинията на директора Марчак.

— В този плик — казах аз — е решението на третата загадка на полковник Кьониг. В момента, в който вие решите, че е необходимо, моля отворете го и идете в скривалището за съкровището. А ако магистър Петрушка намери третото скривалище, тогава за мен остава удовлетворението, че съм бил на верен път.

Марчак взе плика от масата и го прибра в джоба на сакото си.

— Добре — рече той милостиво. — Петрушка, давам ви възможност. Ако до утре сутринта не намерите скривалището, ще отворя плика и ако действително Томаш е решил задачата, ще закарам съкровището във Варшава. За по-продължителен престой във Фромборк нямаме време. А и вие сте ми нужни във Варшава.

В мълчание свършихме супата си. При второто блюдо Калиостро поднови поканата си. Но директорът само високо се сопна:

— Ах, колко е тежко за един артист, когато някой не желае да гледа резултатите от неговата работа — въздъхна тъжно Калиостро.

Магистър Петрушка съвсем загуби апетита си. Мисълта за ултиматума на директора го парализираше. Представям си как го е гризал червеят на амбицията.

На върха на езика ми беше въпросът за музата му. Исках да го зарадвам със съобщението, че скоро ще го осени вдъхновение. Но се страхувах, че този необикновено амбициозен човек ще приеме думите ми като обидна подигравка.

Върнах се в стаята си, а подир мен след малко влезе Калиостро.

— Томаш — маестрото умолително скръсти ръце, — направете нещо за мене. Директорът Марчак е влиятелна личност в министерството и добър познат на директора на отдел циркове. Вече ви казах за затрудненията, които имам при търсенето на постоянна работа. Ако на директора харесат моите фокуси, може би ще каже някоя дума за мене на своя колега от другия отдел и тогава всичките ми затруднения ще свършат завинаги.

— Добре — съгласих се аз. — Ще се опитам да доведа директора на днешното представление.

Маестрото потри ръце, после ме прегърна, притисна ме и каза:

— Ако съумеете да ми уредите това и да доведете директора Марчак на моето представление, ще ви дам за награда… смока.

— Не, не! — извиках аз отчаяно. — Ще го направя безкористно.

Мисълта да стана притежател на Пьотруш ми се стори толкова ужасна, че бях готов не само да се откажа да подмамя Марчак на представлението на Калиостро, но дори да му забраня да ходи там, ако внезапно поиска да го направи.

Чухме да се чука на вратата и след миг влязоха Зоша Валса и Башка. Донесоха ми покана за харцерския огън вечерта.

Разгледах поканата. Не се споменаваше нито дума за спектакъла на Калиостро. Но именно при този огън щеше да се проведе неговото представление.

— Занесете поканата на директора Марчак — помолих Зоша Валса и момчето, — но не споменавайте, че на огъня ще има демонстрация на магични номера. Директорът Марчак много обича харцерите и сигурно с удоволствие ще дойде на огъня. Много искам той да присъства, само че той не понася илюзионистите.

Двамата веднага отидоха в стаята на директора, а аз оставих Калиостро, изпълнен с надеждата, че ще получи на своето представление директора Марчак и побързах в двора на катедралата.

На пейката под клонестия дъб вече чакаше Ала. Със себе си носеше чанта с доста големи размери.

— Е какво? Какво стана? — попитах аз нетърпеливо.

— Всичко уредих благополучно. Тук е апаратурата, за която ме помолихте — побутна към мен тя тежката чанта.

Почуках на вратата на жилището на клисаря и като посочих черния апарат, който ми донесе в чантата Ала, помолих го за ключа от стражевата кула. Обясних на клисаря, че искам да направя няколко снимки за пътеводителя. След половин час върнах ключа на клисаря и отидохме с Ала на разходка из Фромборк.

Давах си сметка, че вече е последният ден от престоя ми в това красиво градче. Утре заедно с директора Марчак и Петрушка се завръщаме във Варшава.

— Сигурен ли сте, че всички събития ще се развият така, както сте запланували? — запита Ала.

— Нали не може непрекъснато да понасям поражения — засмях се аз. — Щом магистър Петрушка изживява моменти на вдъхновение и аз също мога от време на време да имам някое вярно хрумване.

Не губех надежда. Но ме мъчеше безпокойство. С нетърпение поглеждах часовника си, очаквайки да настъпи вечерта, която щеше да ни донесе последната битка с Валдемар Батура.

Досега той раздаваше картите, като за себе си задържаше най-добрите. Днес ролите се смениха. Но сигурно ли беше?

Дали ще постъпи така, както исках аз? А може би в резултат на явната замяна на бокалите в него ще се събуди недоверието? Може би няма да се остави да го вкарам в поставения от мен капан.

Аз премислях: „Валдемар Батура, даже недоверчив и изпълнен с подозрения, трябва да приеме картите, които му подавах. Защото няма избор. На Петрушка му остава време само до утре. Значи ако Батура иска да го изпревари, трябва да тича към третото скривалище. А когато тичаш, е мъчно да гледаш внимателно под краката си и може лесно да попаднеш в капана“.

Небето над Фромборк се проясни, облаците се оттеглиха на север и още известно време висяха над Висленския провлак. Показа се слънцето — силно, горещо, августовско.

Ала каза, че Асът вече е заминал със специален камион.

— А ние ще се видим ли пак някога? — запитах я аз.

— Това зависи от нас, нали? — отговори тя.

Кимнах с глава и се усмихнахме един на друг. Много ми харесваше тази девойка, която бе завършила политехниката и беше вече асистентка на голям учен, и то в каква интересна област. Мен ме увличаха произведенията на изкуството, търсенето на съкровища и изгубени музейни сбирки, историческите загадки и свързаните с тях приключения. А нея — автоматите, електронните механизми. Но аз не чувствах никаква отчужденост спрямо тази девойка, напротив, у нея открих голямо разбиране към моите увлечения.

Тръгнахме на далечна разходка, там, към фромборкските хълмове, откъдето се виждаше внушителната сграда на старата катедрала, която криеше в себе си толкова тайни.

Върнахме се преди шест часа в хижата на ПТТК. Поканих на вечеря Ала. Ядохме четиримата: Ала, директорът Марчак, Петрушка и аз. Магистърът беше замислен, хранеше се разсеяно. Поведението му показваше, че може би вече е на път да разреши загадката на третото скривалище.

Марчак прие поканата на харцерите. Петрушка, когато го попитах ще отиде ли на огъня, изкриви пренебрежително устни и сви рамене. Каза, че се е уговорил с Анелка. Може би той очакваше, че по време на тази среща ще го осени вдъхновение.

Тръгнахме тримата към харцерския лагер близо до пристанището. Там имаше вече много харцерки и харцери, бяха дошли и много гости. Зоша Валса и Башка ни заведоха на почетните места на първия ред.

Няма да ви описвам изпълненията на харцерите и харцерките, защото всеки от вас, драги читатели, е участвал в подобни спектакли. Ще спомена само, че когато харцерът, който водеше програмата, обяви номера на маестро Калиостро, директорът Марчак искаше да стане от мястото си и аз почти насила го принудих да остане.

— Черната и бялата магия ли? — възмути се директорът. — И с такива номера се храни нашата младеж? Не съм съгласен и протестирам.

Успокои се малко, когато Калиостро започна да демонстрира умението си. Маестрото показваше истински чудеса.

Най-напред имаше номер с карти, които той със завързани очи изтегляше от колодата по желание на събралите се. Ако му искаха асо спатия, изваждаше от колодата асо спатия, ако искаха дама пика, изтегляше дама пика. След това ни показа номер с въженце, което разрязваше с помощта на чудотворна магическа пръчица, а после правеше от него неделима цялост. Видяхме как поставяше в кутия на масата бяло зайче, правеше движение с пръчката и зайчето безследно изчезваше. А след миг от същата кутия измъкваше смока, след това мишките, след това отново зайчето. Имахме възможност да видим номера, който се наричаше „тайната на стъкления цилиндър“. Видяхме връвчица, която преминава през стъкло, часовникарски магазин в цилиндъра, пръстена на факира, носна кърпичка, която с нищо не можеше да бъде унищожена. Възхити ни фокусът, който се наричаше „масичке, дай да ям“.

Номерата бяха толкова възхитителни, че даже директорът Марчак забрави своята неприязън към илюзионистите и горещо ръкопляскаше на изпълненията на маестрото. И може би Калиостро би постигнал целта си, тоест директорът Марчак да каже няколко думи за него на своя колега, директора на другия отдел, ако не беше случката, която стана на края на спектакъла на маестрото. Калиостро обяви, че ще покажа на публиката чуден номер с пощенски пликове, и за демонстрирането му покани директора Марчак.

— Аз? Защо пък аз? Поканете някой друг — защитаваше се директорът, когато Калиостро го посочи.

— Защото сте недоверчив. Вие не вярвате в моите вълшебни способности — отговори маестрото.

Харцерската младеж започна да ръкопляска и директорът Марчак ще, не ще, стана от мястото си и се приближи към Калиостро. Маестрото извади от джоба си седем еднакви сини плика.

— Моля — заяви той като посочваше пликовете. — Вие виждате, че в ръцете си имам само седем плика. Тази седем плика слагам в джоба на сакото на директора. Ето така…

И Калиостро пъхна в джоба на сакото на директора седем сини плика.

— Колко плика има в джоба на директора?

— Седем! — извикаха харцерите.

— Осем — каза директорът Марчак, защото си спомни за моя плик с решението на загадката на третото скривалище.

— Нито седем, нито осем — заяви Калиостро, — а седемнадесет.

И помоли директора Марчак да извади пликовете. Марчак бръкна в джоба си и за свое учудване извади от там осемнадесет плика.

— Осемнадесет, а не седемнадесет — поправи го той.

— Извинете, сбъркал съм — съгласи се Калиостро. — Вие имахте в джоба си свой плик.

И той върна на директора един син плик.

Това беше последният номер от спектакъла на маестро Калиостро. След това имаше изпълнения на харцерски игри. Огънят свърши в осем часа вечерта.

Заедно с тълпата гости напуснахме харцерския лагер и отидохме тримата в пристанищната сладкарница. Направих знак на Зоша Валса и Башка, за да тръгнат заедно с нас.

Очертаваше се ново приключение.