Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (6)

Шеста глава

Какво се случи в Потсдам. Нощният разговор. За Хердер — Варминския епископ. Странният въпрос на Калиостро. Какво знам за Кьониг. Тайнствената бележка. Появява се Башка. Намерил ли е Петрушка второто скривалище. Кой е Калиостро. Нощ на фромборкското пристанище. Тайнственият пакет.

— Кажете ми искрено истината: имаме ли в действителност пълно право на тези земи? — неочаквано ме попита Калиостро.

Погледнах го изумен:

— Не допусках, че подобни проблеми могат да занимават един маестро на черната и бяла магия.

Той тъжно поклати глава.

— Какво знаете вие за илюзионистите? Вярно е, че представляваме нещо като международно сдружение или както някои злостно твърдят — международна шайка. Работил съм в унгарски циркове, в чешки, в гръцки, френски, немски. Но собствената ни родина вълнува и нас не по-малко от другите поляци. Дори може би повече от другите, защото при нашата професия се сблъскваме с хора от други страни. Няколко чудесни номера ме научи в Западен Берлин един стар илюзионист — немец. Ето, той е роден някъде около Ростенбург, или сегашния Кентшин…

— И, разбира се, съжалява, че е ликвидирана Източна Прусия — досетих се аз.

— Понякога. Един ден той ме заведе при един много учен професор, който надълго и нашироко ми обясни техните права над тези земи. Той не беше глупав човек. Вече не помня аргументите му, но звучаха убедително. И говореше искрено. А аз не знаех какво да му отговоря.

Вдигнах рамене:

— Не е имало нужда да му отговаряте като учен историк, археолог или етнограф. Решението да се ликвидира така наречената Източна Прусия е взето в Потсдам от 3-те велики държави през 1945 година, веднага след поражението на хитлеристка Германия. Източна Прусия, която винаги е била разсадник на шовинизма и немската експанзия на изток, защото точно тук са били именията на пруските юнкери, онези прославени „прусаци“, които подпомагаха с кадри хитлеровите войски, трябваше да бъде ликвидирана веднъж завинаги. Беше признато правото на полския народ върху западната част на Източна Прусия, а източната част на старата Прусия заедно с Крулевец влезе в състава на Съветския съюз. Решението на трите велики държави отиде още по-далече: беше разрешено да се пресели оттук населението от немски произход на запад, та никога повече от пруската крепост на завоевателност и милитаризъм да не се надигнат орди срещу света.

Замълчах и изпих голяма глътка силен чай.

Седяхме на брега на Висленския залив, близо до градския плаж във Фромборк. Точно тук, малко настрани от града, реших да разположа първия си бивак. Калиостро разпъна моята палатка, наду взетия на заем от мене дюшек и разгъна две одеяла. Неговите животни, нахранени и уморени от пътуването, спяха в палатката в специално приготвени кутии, които Калиостро носеше със себе си.

Свечеряваше се. На газовия котлон си приготвихме вечеря от моите запаси и сега седяхме на пясъка, плискан от вълните на залива, и гледахме над черната глъбина към Висленския провлак.

Зад гърба ни, малко наляво, лежеше Фромборк, озарен от светлини. Някъде отдалече долиташе песен на млади гласове. Сигурно харцерите, които взимаха участие в операция „Фромборк 1001“ бяха организирали някаква вечерна забава. Но тук на брега на залива беше тихо и пусто, само вълните, които заливаха брега, монотонно шумяха.

Откъм водата повяваше лек ветрец и носеше дъха на морето. На небето се появи месецът — приличен на брактеат, с малко изтрита, трудна за разчитане рисунка — очертанията на планините и сухите морета.

— Не зная — казах аз на Калиостро — с какви аргументи си е послужил онзи немски професор, който е разговарял с вас за нашите северни земи. Но тези аргументи са винаги едни и същи. Посочват, че векове наред тези земи са били населявани от немци, посочват замъците на кръстоносците, многобройните постройки, издигнати тук от немците, най-после великите личности, произлезли оттук. Най-интересно е, че ние, поляците, изобщо не възразяваме на тези твърдения. Хитлеристите унищожаваха всички полски следи по тези земи, а ние? Моля, заминете за Моранг. На градския площад в старинната сграда на кметството се намира музеят на Хердер, великия немски поет и философ. Не само че не скриваме факта, че Хердер се е родил тук, но се гордеем с него. И това съвсем не противоречи на нашите исторически права върху тези земи. В моранско и в няколко други околии на Мазурите са живели твърде много немци, в други мазурски околии, без да говорим за напълно полската Вармия, са живели повече поляци. Немците не ги наричат поляци, а мазури, сякаш са две различни нации, което, разбира се, винаги е било само смешно и свидетелства за немското лицемерие. Немците са населявали предимно градовете, а малко от тях са живели в западната част на Мазурите. Освен това тук е имало холандски преселници. Но вече в долината на Висла. Обаче основната част на селското население са поляците от Мазовше, така наречените мазури. Освен това тук живеят голям брой литовци и малко от потомците на старите владетели на тези земи — прусите. Ясно е, че в една така диференцирана среда се извършват различни процеси. Така много мазури, поляци по произход, внезапно се превръщат в ревностни разпространители на немското влияние. Ако днес се заинтересувате от многобройните дейци на така наречените „землячества“ в ГФР, ще се убедите с изненада, че повечето от тези хора носят полски фамилии. Случвало се е и обратното. Ще си послужа за пример с прославения деятел на мазурите — Войчех Кентшински. Роден в напълно понемчено семейство, той изобщо не е знаел полски език. Един ден намира документи, от които се вижда, че по произход е поляк. В него се пробужда огромно чувство за връзка с Полша. Стиховете му, писани впрочем на немски, са изпълнени с дух на пламенен полски патриотизъм. Днес неговото име носи град Кентшин, бившият Ростенбург. И така, както казах, тези земи представляват странен народностен конгломерат. Но като държава Източна Прусия е създадена относително не много отдавна. През хиляда седемстотин и първа година тогавашният пруски електор и полски васал, Фредерик I, се коронясал за владетел на Прусия, с което за съжаление се съгласил полският крал Август II, макар че сеймът не признал това съглашение. Полша тогава била вече слаба държава и нямала сили да брани правата си с оръжие. Но Полша е била тук много по-рано. Сред Торунския мир, тоест след поражението на кръстоносния орден през хиляда четиристотин шестдесет и шеста година, под името Кралска Прусия в състава на Полша влезли: Гданското поморие, Хелминската и Михаловската земя, Елблонг, Джежгон, Малборк и Вармия. Останалата част от държавата на кръстоносците станала полски васал, а половин век по-късно получила названието княжество Прусия.

Неочаквано се случи нещо странно. От обгърнатите в мрак крайбрежни храсталаци иззад гърба ми излетя малко камъче и удари Калиостро по коляното. Камъчето се търкулна и изчезна в тревата, но аз забелязах, че за него беше вързана някаква бележка.

Не показах, че съм забелязал камъчето с бележката. Само млъкнах, но след миг продължих да говоря, сякаш нищо не се беше случило. Стори ми се, че Калиостро не ме слуша и в мислите си е някъде далече, или по-скоро много близо, при онова камъче със записката, което лежеше в тревата и можеше да се достигне с ръка. Но той не посягаше, сигурно се страхуваше да не го забележа.

У мен се събуди подозрение. Разказвах на Калиостро историята на Източна Прусия, а едновременно си мислех, че неговите въпроси за тези земи не са просто любопитство на човек, който някога е разговарял с някакъв немски учен, а целяха да изяснят един важен за него въпрос. Въпросът, който го интересуваше, трябваше да бъде замаскиран между многото други, не будещи подозрение.

За миг изпитах желание да оставя чашата с чая, да стана от тревата и да взема камъчето със записката. Обаче си помислих, че Калиостро ще забележи маневрата ми, може да изтича и пръв да вземе бележката, която разбира се, няма да ми даде. Тогава не е ли по-добре да се престоря, че нищо не съм видял? Да се престоря на глупак и същевременно да не изпускам Калиостро от погледа си.

Когато млъкнах, Калиостро запита:

— Обаче, въпреки че тук са живели толкова поляци, след Първата световна война ние загубихме плебисцита. Повечето хора се обявиха за немци.

— Вярно е — съгласих се аз, като се запитах дали това не е въпросът, който очаквах. — Но нека не забравяме, че тогава властта в Прусия беше немска и плебисцитът се провеждаше в атмосфера на немски натиск и терор, а поляците, които искаха да се обявят за Полша, биваха шантажирани и даже унищожавани.

Моля също да не забравяте, че тогава в новообразуваната Полша много съществена роля са играли християндемократите и католическото духовенство, които невинаги са толерантни към хора с друго вероизповедание. В джалдовска околия още преди плебисцита администрацията е била полска и там са живели осемнадесет хиляди мазури евангелисти. Там е имало случаи на дискриминация към тях, което още повече задълбочава недоверието и подозрителността.

Тези случаи на дискриминиране на евангелисти бяха ползвани по-късно от немците в тяхната антиполска пропаганда. Защото немците прилагат тук политика, напълно различна от прилаганата например в Познан. Там е действала Хаката, която е забранявала на поляците даже да говорят на полски. Тук немците не са убеждавали мазурите, че те са немци, или че трябва да станат немци. Само обясняват така: „Пишеш с готически букви като немец, евангелист си като немците. А езикът, на който говориш, също не е полски, а мазурски. Толкова години си живял сред немците, живей и по-нататък, защото като гласуваш за Полша, поляците ще те направят католик, ще пишеш с латински букви и всичко ще трябва да бъде както е при тях“.

Немците позволявали на по-старото поколение да се моли „по мазурски“, разрешавали да издават вестници и да говорят „по мазурски“, а германизацията обхващала само младото поколение. Разчитали, че когато по-старото поколение измре, мазурският проблем от само себе си ще изчезне. Така е било по време на плебисцита и то не е могло да не окаже влияние върху неговото протичане. По-късно, когато вече Хитлер идва на власт, немците рязко променят своята политика. Те пристъпват към брутална германизация.

— А онзи разбойник Кьониг? — внезапно попита Калиостро. — Как мислите, дали произхожда от тези места, или военната вихрушка го е довяла във Фромборк?

— Интересуват ви съкровищата на полковник Кьониг ли? — учудих се аз. Помислих си, че може би точно това е въпросът, който той искаше да прикрие между другото.

— Четох за това във вестниците. Жалко, че не търсите съкровищата. Можеше да ви бъда полезен. Нося със себе си вълшебна пръчка.

За малко не прихнах от смях, като си помислих какво би казал директорът Марчак, ако неочаквано научи, че търся съкровищата с помощта на вълшебна пръчка.

— Кьониг — добави Калиостро — значи крал. Може би той някога да се е наричал Крул^[1], а след това е понемчил фамилното си име на Кьониг?

— Извинете, но какво значение има дали Кьониг е местен човек, или е попаднал във Фромборк случайно?

— Струва ми се, че е много важно. Ако той е бил например жител на Фромборк, значи тук е живяло семейството му и тук той е докарал заграбената от Полша плячка. Тогава навярно продължително и старателно се е подготвял да я укрие. Ако обаче заедно с плячката си се е озовал случайно във Фромборк, като е разчитал, че по такъв път ще се добере до Висленския провлак и оттам с кораб ще избяга в Германия, значи, че е скрил съкровищата си набързо, където и да е, защото не е имал време да подбере подходящи скривалища. А при търсенето това сигурно е важно.

— Така е, честна дума! — извиках аз и погледнах Калиостро с по-голямо уважение.

Разбира се, че този факт имаше съществено значение. Как не бях помислил за това. Калиостро, маестрото на черната и бялата магия се оказа по-ловък от мен в тази работа.

— Значи вие нищо не знаете за този Кьониг? — попита Калиостро.

— За съжаление — въздъхнах аз, — трябва да ви разочаровам, но нямам никаква информация.

Внезапно Калиостро бързо се наведе.

— Някой се промъква насам — прошепна той, гледайки към храстите зад гърба си.

Аз се огледах. Направих го несъзнателно и едва след миг ми хрумна, че той е използвал този момент да вземе бележката. Когато отново се обърнах с лице към Калиостро, той седеше спокойно и неподвижно, но аз бях убеден, че сръчните му пръсти вече са успели да скрият белената в джоба.

— Няма никой — казах аз. — Вие ме измамихте, маестро.

Но мошеничества от този род изглежда не бяха в навиците на Калиостро. Отново чух шум зад гърба си и когато се огледах, забелязах някаква фигура, която се провираше през храстите.

Познах я. Приближаваше се моят приятел Башка, шестнадесетгодишен хлапак в харцерска униформа.

— Не ме подведе моят харцерски нос — засмя се той, като ми подаваше ръка за поздрав. — Досетих се, че ще пристигнете щом получите писмото ми. А когато преди три часа едно от момчетата ми каза, че видяло по улиците на Фромборк много смешна кола, вече знаех, че сте някъде наблизо. Започнах да пресмятам на кое място сте спрели. Разбира се, че в залива. Вие обичате чистия въздух и красивите гледки. А най-хубавото място за бивак е тук — определи той.

Представих на момчето Калиостро.

— Обожавам магическото изкуство! — извика възторжено Башка. — Ще ви поканим на нашия огън, съгласен ли сте? А може и да ни научите на някои номера, нали?

— Наистина — засмях се аз. — Харцерите обожават черната и бялата магия.

Калиостро, доволен от възторга на момчето, го попита с усмивка:

— Ти си харцер, нали?

— Даже е отряден — добавих аз.

— Значи не пиеш алкохол.

— Не — отвърна момчето.

— Цигари също не пушиш, нали?

— Не пуша — отговори той.

— А защо носиш със себе си цигари? — с възмущение запита маестрото.

— Аз? — учуди се Башка. — Нищо подобно не нося.

В този момент Калиостро протегна ръка към момчето, разкопча джоба на харцерската му риза и пред очите ни измъкна оттам цигара.

— Имаш и втора — осведоми ни той.

След това посегна към другия джоб на ризата на Башка и измъкна оттам още две цигари.

Този Калиостро беше изключителен. Как го направи?

Изненаданият Башка ме гледаше така, сякаш аз можех да разреша загадката. Но аз нямах понятие нито от бялата, нито от черната магия.

— Не се огорчавай — усмихна се маестрото на момчето. — Зная, че у тебе нямаше цигари, сътвори ги силата на магията. Гледай сега, цигарите ще се разтопят във въздуха.

Той постави цигарите върху отворената си длан, после сви ръката си в юмрук, вдигна го високо нагоре и духна в ръкава си. След това дръпна ръката си и отвори пръсти. Оказа се, че ръката му е празна, цигарите бяха изчезнали безследно.

Изкашлях се в шепа, изразявайки по този начин признанието си към илюзиониста и неговото изкуство.

Калиостро ни се поклони като след представление.

— Благодаря — рече той. — Що се отнася до представлението за харцерската публика, с удоволствие ще го изпълня. Разбира се, срещу някакво скромно възнаграждение — добави той. — Заплащането ще е малко по-високо, ако поискате да научите този или онзи номер. Аз с най-голямо удоволствие разкривам тайните на черната и бялата магия на публиката.

— Има ли номера, които могат бързо да се научат? — попита момчето.

— Има, разбира се. За съжаление други трябва да се упражняват с години.

Калиостро демонстративно се прозя.

— Е, аз отивам да спя. Ще разрешите ли да ви напусна?

Той се поклони отново. Вмъкна се в палатката и завърза платнището.

Станах от тревата.

— Ще те изпратя, Башка — предложих аз.

Момчето разбра веднага, че искам да поговоря с него насаме. Тръгнахме по пясъчния бряг на Висленския залив към фромборкското пристанище.

— Нашият лагер е на брега на залива, но от другата страна на пристанището, зад железопътната линия — обясни ми Башка. — Лесно ще ни намерите.

— Ако става дума за мен — казах аз — още не зная къде ще се настаня за постоянно. Предпочитам да наема някъде стая. Нали ще трябва често да се срещам с учени, да се движа из града, а се страхувам да оставя бивака в залива на милостта на Калиостро.

— Може в хижата на ПТТК^[2] да има свободни стаи? — замисли се момчето.

Идеята беше добра.

— Най-после ще се избавя от Калиостро — помислих си аз гласно.

Разказах на Башка как съм попаднал на Калиостро, за нашето пътуване и разговорите ни. Премълчах само за приключението в клисурата, където се срещнахме с тайнствения Ас, защото бях дал клетва да мълча. Затова пък не скрих случая с бележката.

— И точно с такъв човек сега сте заедно? — изуми се момчето.

— Той не знае, че съм забелязал бележката, затова вероятно ще се държи много свободно. Така чрез него може да се изяснят някои работи.

Разказах по ред на момчето за монетите, за Батура, за кръста на богаташа и за разговора с директора Марчак.

— Така че сам разбираш — казах аз, — моята мисия във Фромборк е изключително деликатна. Тайната на безценните монети се преплита с тайната на скривалищата на Кьониг, а тяхното разкриване е възложено на магистър Петрушка, който е много амбициозен и обидчив. Как да разследвам делото с монетите, без да се пресекат пътищата ни с магистър Петрушка, щом двете тайни са тясно свързани помежду си?

— А на мен каква задача ще дадете? — попита момчето.

Какви задачи можех да възложа на момче, заето във Фромборк с харцерски дела? Описах му Валдемар Батура.

— Наблюдавайте — казах аз — дали този човек няма да се появи във Фромборк. А ако го срещнеш, ясно е, че трябва да го следиш.

Башка въздъхна.

— Сам с всичко няма да се справя. От моята дружина също никого не мога да посветя в тази работа, защото всички мои подчинени са много малки. Но знаете ли — той сниши внезапно гласа си и каза сякаш малко засрамено: — тук се запознах с дружина харцерки от Катовице. Чудесни момичета. А и най-чудесната от тях е хроникьорката Зоша. Тя е много интелигентна. Участвала е в математическа олимпиада и е взела първото място.

— Съгласен съм — усмихнах се аз под мустак. — Можеш да я посветиш в нашите дела.

Отминахме фромборкското пристанище. Минахме покрай гарата и отново завихме по брега на залива.

— А какво става при магистър Петрушка? — попитах аз. — Имаш ли връзка с него?

— Той живее в хижата на ПТТК. Но се срещаме рядко. Не може направо да ми каже „не си пъхай носа в делото по съкровищата на Кьониг“, защото ние намерихме документа с плана на скривалищата. От друга страна обаче с неудоволствие ни дава каквито и да е обяснения. С една дума гони ме като досадна муха. Но какво забелязах. Напоследък беше много тъжен и загрижен, направо си личеше, че не знае къде да търси останалите две скривалища. А от вчера внезапно се развесели. Сякаш не ходи из Фромборк, а лети от радост във въздуха. Видях го заедно с една красива дама, която е археолог и я наричат „Глухарчето“!

— А, така ли…

— Вчера заедно с тази дама ходиха към река Бауда. Нямаше ги доста дълго…

— Е, и какво? По-нататък какво стана? — запитах аз заинтересуван.

— Върнаха се след два часа като се караха яростно, но нямам представа за какво. А след това дамата замина за Варшава. Магистър Петрушка я изпрати на гарата, а като се връщаше към хижата си подсвиркваше радостно. Срещна ме и рече: „Как си момче? Зная, че те интересуват съкровищата, но ще ти кажа само, че скоро ще намеря второто скривалище“. А това значи, че той е вече по следата.

— Това е добре — зарадвах се аз. Но нещо ме озадачи. — Казваш, че са отишли към Бауда? — уточних аз.

— Точно така — потвърди той.

Значи са отишли в района, където действа Асът с железните ръце. Нима Петрушка е свързан с тайнствените хора от Аса? А може би Глухарчето е завела Петрушка в крепостта, която също се намира натам? Само че защо на връщане са се карали помежду си? Освен това магистър Петрушка никога не се е интересувал от археология.

Момчето спря.

— Ето и нашият лагер — каза той като посочи десетина палатки, разпънати на широката поляна близо до брега на залива. — Довиждане и утре нали ще се срещнем отново?

— Ще се опитам да се настаня в хижата на ПТТК. Питай там за мене — отговорих аз, стискайки ръка на Башка за довиждане.

Тръгнахме в различни посоки. Аз се връщах отново по брега на залива, а когато наближих постройките, които заобикалят пристанището, пресякох железопътната линия и се намерих на края на града.

Беше вече нощ. По тясната крива улица светеха на рядко лампи, огромният масив на хълма с Фромборкската катедрала бе потънал в мрак. От двете страни на уличката имаше малки смешни къщички, прилични на кибритени кутийки, прозорците вече не светеха.

Уличката водеше към полето и крайбрежните мочурища. Намерих пътеката, която отново ме изведе на брега на морето.

Внезапно се спрях и приклекнах зад високите храсти, които растяха наблизо.

Някой идваше откъм моя бивак. Небето беше осветено от луната, познах веднага силуета на Калиостро. Маестрото на черната и бяла магия отиваше към пристанището. В ръцете си носеше един от своите пакети. Вървеше и се оглеждаше на всички страни, понякога се спираше и отново се оглеждаше. Сигурно се страхуваше да не се натъкне на мен, което — струва ми се — предпочиташе да избегне. Нали направи всичко да ме убеди, че е легнал да спи в палатката.

Изчаках го да мине покрай мен и внимателно тръгнах по следите му.

Да, отиваше към пристанището, но не го отмина както направихме ние с Башка, а през вратичката на оградата излезе на бетонния вълнолом.

Фромборкското пристанище не е голямо. Състои се от широк зидан басейн, където сега се люлееха на вълните няколко яхти и рибарски лодки. От пристанището навътре във водата на залива се издаваше напред дългата ивица на бетонния вълнолом, който пазеше басейна. На края на вълнолома светеше малък фар. Тук пристигаха яхтите и корабите на градското параходство.

Скрих се зад малката будка на билетната каса и видях как Калиостро излезе на бетонната стена на вълнолома. Спря се под фара, запали цигара и изглежда зачака някого, защото постави пакета на земята, при краката си.

Около нас се чуваше само монотонният плисък на вълните, които се удряха във вълнолома и се разбиваха в бетонния му праг. Едва след десет минути чух откъм морето глухото ръмжене на мотор. След това видях светлините на рибарска моторна лодка, която люлеейки се на вълните се приближи към фромборкското пристанище. Още миг и рибарската лодка се долепи до бетонния бряг, видях как някой изскочи от нея и хвърли въжето на дървения кол. От лодката излезе още един, приближи се до Калиостро, поздрави се с него и след това взе от ръцете му пакета…

Значи част от тайната на бележката се изясни. В нея вероятно се съобщаваше на Калиостро къде и в колко часа да чака пристигането на рибарската лодка.

Мина ми през ума, че Калиостро е в сговор в Батура. Кой по-добре от Валдек познава слабостта на секретарката на директора Марчак? Нали Батура беше известно време на щат в нашия отдел.

След разговора ни в „Хоноратка“ той навярно бе стигнал до заключението, че в края на краищата аз ще попадна на следата, която води към Фромборк. Позвънил е на секретарката на Марчак и като научил, че тъкмо подготвят за мен служебна командировка за Фромборк, се е убедил, че съм по следата. След това е последвал втори телефон, кутията с шоколадовите бонбони и Калиостро, който ме очакваше в коридора на Министерството на изкуството и културата.

Разбрах сега защо ми беше лепнал Калиостро. Задачата на маестрото на черната и бялата магия беше да спечели доверието ми и да информира Батура за всичко, което предприемам.

Разбира се, сега можех да изляза иззад будката, неочаквано да се появя пред тях и така да свърша с двойната игра на Калиостро. Но нямаше ли по този начин да загубя повече?

За мен Калиостро беше безвреден, щом знаех за двойната му игра. Даже нещо повече, той можеше да ми бъде полезен, ако задачата му беше да предава на Батура получената от мен информация.

„Така ще го информирам, че на Батура през носа ще му излезе“ — помислих си аз радостно.

Но веднага се загрижих. Какво ли имаше в пакета, който Калиостро донесе на пристанището?

Мислех за тези неща докато гледах двамата мъже, които разговаряха на края на вълнолома, а до мене се люлееше рибарска моторна лодка. Дълго разговаряха. Твърде дълго за моето търпение.