Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (13)

Тринадесета глава

Освобождаването от капана. Петрушка ме обвинява. Какво е скрито във второто скривалище. Пет златни бокала. Всичко се обръща против мене. Калиостро се преструва на наивен. Директорската обувка и смокът Пьотруш. Закуска с директора. Откъде е наблюдавал Коперник. Прозрение. Невярната девойка.

Не зная колко дълго съм спал. Събуди ме шум от стъпки над главата ми. Някой, даже няколко души вървяха по каменната настилка над подземната крипта. Погледнах фосфоресциращите стрелки на часовника: наближаваше шест часът сутринта. Тук, разбира се, беше все още тъмно като в гроб, защото действително ние се намирахме в гробница.

Събуди се и Зоша.

— Бърр, колко ми е студено — изписка тя и затрепери, разтърсена от студа в каменната крипта.

Чухме как изскърца вратата, после чухме стъпки по стъпалата. Блесна светлина и след миг в криптата влязоха трима души: Петрушка, директорът Марчак и възрастен, прегърбен мъж, който държеше в ръката си дебела запалена свещ.

Те ни забелязаха, че седим до стената на криптата.

Магистър Петрушка каза:

— Нали ви казах, господин директоре? Щом научих от господин клисаря, че е изчезнал ключът на подземието, веднага го заподозрях.

Станах от земята и изпънах изтръпналите си рамене. След нощта, прекарана в неудобна поза, чувствах цялото скеле от кости, на което се крепеше моето тяло.

Към мен се приближи човекът със свещта.

— Защо откраднахте ключа от подземието?

Магистър Петрушка бе изпълнен с раздразнение.

— Чувате ли, господин директоре? Томаш трябва да се занимава тук с пътеводителя и с някаква своя задача, а той търси съкровища. И то с какви методи? Чрез кражба.

Директорът Марчак ме гледаше, заплашително смръщил чело.

— Дайте обяснение, Томаш.

Прозинах се, опипвайки изтръпналите си кости.

— Не съм крал ключа — заявих аз. — Във Фромборк, господин директоре, действат Валдемар Батура и неговата шайка. Снощи се натъкнах на Батура. Тръгнах след него, за да открия неговото скривалище. Той с хитрост ме доведе тук в подземието и след това затвори зад мене вратата. И ето ме тук.

— Какво бърбори той? — възмути се Петрушка. — Че нали вие сам видяхте, господин директоре, че вратата беше отворена и ключът стърчеше от нея.

— Отворена ли беше? — учудих се аз. — Значи, преди да дойдете вие, Батура е отворил вратата.

Петрушка посочи към Тойфелсбилд на стената и към длетото и чука на земята.

— Томаш вече е успял да се добере до скривалището.

— Не — възразих аз. — Даже не съм го докосвал. Когато влязохме тук, длетото и чукът лежаха на земята, а около каменното изображение личеше тази червена линия. Това момиченце е свидетел — посочих аз Зоша.

Директорът Марчак се разчувства при вида на треперещото от студ момиче. Погали я по главата и рече:

— Как не ви е срам да вземате със себе си деца при нощните си похождения. Боже, как е замръзнала.

— Моля ви се — бързо рече Зоша, — това се случи без да искаме. Господин Томаш съвсем не искаше да стане така. Някой ни заключи в подземието. Господин Томаш казва самата истина.

Петрушка отново започна гневно да ръкомаха.

— Не вярвам! — крещеше той. — Не вярвам на нито една дума. Такива млади девойчета знаят чудесно да лъжат. Самият аз, когато ходех на училище, лъжех като циганин.

Директорът Марчак не изказа мнението си, защото, като всеки ръководител, беше предпазлив човек и не вземаше необмислени решения.

— По-добре да се заемем със скривалището на Кьониг — предложи той. — Защото за това съм пристигнал. Значи това е Тойфелсбилд — добави той, като гледаше каменното лице на дявола.

Магистър Петрушка грабна длетото и чука. С огромно желание той се зае да измъкне каменното изваяние от стената. Това не го затрудни, защото някой, естествено Батура, вече беше го направил преди него. Плочата с барелефа на дявола беше извадена от стената без особени усилия.

И ето — в каменната ниша видяхме четири прекрасни стари миниатюри. Едната, още на пръв поглед, се виждаше, че произхожда от прославеното ателие на Холбайн. В голямо сандъче, увит със стари немски вестници, лежеше сервиз за хранене от севърски порцелан. Скривалището беше пълно с дванадесет художествено изработени барокови сребърни свещници. До тях имаше пет сребърни литургични бокала, доста примитивно изработени. Всички тези предмети, с изключение на бокалите, имаха голяма музейна стойност.

— Е, за щастие нищо не е изчезнало. Съвпада до йота със списъка на Кьониг — констатира зарадваният Петрушка. — Надявам се, господин директоре, че в протокола за отварянето на скривалището ще споменете, че аз съм го открил. Нали аз още вчера ви уведомих по телефона и ви поканих да дойдете. В това време тук се е озовал Томаш. Но не той, а аз първи намерих второто скривалище на Кьониг.

— Така и ще напиша — отвърна директорът Марчак, подготвяйки в бележника си протокола.

Измънках плахо:

— Бокалите би трябвало да бъдат златни и инкрустирани със скъпоценни камъни. А те са сребърни и нямат особена стойност. Такива бокали могат лесно да се намерят в антикварните магазини.

— Как така? — изуми се Петрушка. — Откъде знаеш, че трябва да са златни? Да не би да си ги крил заедно с Кьониг.

— Не. Но смятам, че едва ли някой би пожелал да крие вещи с неголяма стойност. Знаем, че литургичните бокали биват златни, а понякога са инкрустирани и със скъпоценни камъни. Мисля, че разбойник от типа на Кьониг, точно такива предмети е търсил и такива е крил.

— Да, но съвсем не си сигурен — заяви Петрушка. — Искаш просто да омаловажиш моя успех. Жадуваш да посееш съмнение в сърцето на директора. Сигурен ли си за тези бокали, или не?

— Не — отговорих честно аз. — Не съм сигурен. Затова пък зная, че някой е бил преди нас тук и е отварял скривалището. Сигурно не го е направил безкористно.

— Но съвсем не си сигурен — повтори гневно Петрушка. — Това са само твои предположения.

— Спокойно, господа — укроти ни Марчак. — Ако имате някакви претенции или подозрения, моля да ги уредите с мен по-късно. Засега подпишете този протокол.

Той подаде протокола за подпис на клисаря, на мен, на Петрушка, а също и на Зоша Валса. Той също го подписа.

— Много ви моля, господин директоре — намеси се Петрушка, — да отбележите с постскриптум в протокола, че на мястото, където е открито съкровището, намерихме Томаш и това момиченце.

Директорът Марчак нанесе тази поправка. Давах си сметка, че по този начин хитрият замисъл на Батура се реализираше напълно. Намирах се в капан. Всяко изказано от мен подозрение автоматично щеше да се обърне против мен. Не мога да докажа, че длетото и чукът не са мои и че изобщо не съм се докосвал до Дяволския образ.

Хванах за ръката Зоша Валса и излязохме от подземието. Ах, с каква радост посрещнахме ние потоците слънчева светлина, които се разливаха в двора на катедралата.

Денят обещаваше да бъде слънчев, небето беше синьо, без нито едно облаче. В такава утрин човек се изпълва с радост, но аз нямах на какво да се радвам. Това разбра и Зоша Валса, защото ми каза съчувствено:

— В хубава каша се забъркахте.

— Няма съмнение. Нокаутиран съм в третия рунд. По всички спортни правила, аз съм длъжен да напусна ринга.

— Ще го напуснете ли?

— Не. Защото не съм на ринг. Длъжен съм да намеря това, което си е присвоил Батура.

Изтупахме дрехите си от праха на криптата. Благодарих на Зоша за помощта при следенето на Батура. Стиснах й ръката и я помолих да разкаже за нашето нощно приключение на Башка.

— Имате ли някакви нови задачи за нас? — попита тя на тръгване.

— Трябва да се открие лагера или къщата, в която живее Валдемар Батура. Трябва да се убедя дали наистина е подменил златните бокали със сребърни — казах аз.

— Как ще го направите?

— Не зная. Тоест още не зная — добавих аз.

Ние се разделихме. Тя тръгна към харцерския лагер, а аз към своята стая в хижата.

Калиостро беше още в леглото, макар че не спеше вече.

— Боже, колко се безпокоях за вас — каза той. — Нямаше ви цяла нощ.

— Някакъв негодник ме затвори в криптата — обясних аз.

Разказах на Калиостро за нощното приключение, макар да ми беше ясно, че той знае за него толкова добре, колкото и аз, защото може би беше участвал във въвличането ми в капана. Аз обаче исках да го уверя, че все още нищо не зная за ролята, която изпълнява пред мен.

— Загубих — признах аз. — Засегната е честта ми, но по същество съм доволен, съкровищата ще отидат в музея.

— Нищо ли не е изчезнало от скривалището? — запита Калиостро.

— Всичко е наред. Количеството на вещите, намерени в скривалището съвпада със списъка, който е оставил Кьониг.

— Тогава с каква цел са ви устроили този капан? — престори се той на наивен.

— Мисля, че са целили да ме скарат още повече с магистър Петрушка — излъгах аз. Не исках Батура да узнае, че съм надушил за замяната на златните бокали със сребърни.

— Много е възможно — рече Калиостро.

Когато свърших да се бръсна, на вратата почука директорът Марчак.

— Каня ви на закуска — каза той мрачно. — А след това искам да поговоря с вас.

Това прозвуча още по-заплашително.

Представих на директора Калиостро, който все още лежеше в леглото.

— Магистър на черната и бялата магия ли? — поклати глава директорът Марчак, сякаш с този жест ми даваше да разбера, че в положението, в което се намирах, можеше да ме спаси само тайната наука. — Току-що магистър Петрушка ми разказваше, че започвате да ставате чернокнижник.

— Моето познанство с господин Калиостро дължа на вашата секретарка — отговорих аз.

— Как така? — изненада се директорът Марчак. — Запознали сте се с Калиостро благодарение на госпожица Зоша? Никога не съм допускал, че моята канцелария е убежище за фокусници. И ако паметта не ме лъже, цирковият сектор се намира на горния етаж.

В този момент някъде изпод леглото на Калиостро, между кутиите, които бяха там, изпълзя смокът Пьотруш. Директорът Марчак внимателно го погледна, но не даде да се разбере, че е забелязал змията. Той не допускаше мисълта, че из жилището на културни хора могат да се разхождат змии и предположи, че това е илюзия.

— Светът е илюзия — казва своята формула както обикновено Калиостро.

— А, така ли? — учтиво поклати глава директорът Марчак. — Ако става дума за мен, аз имам все по-малко илюзии в живота си.

Смокът продължаваше да пълзи по-нататък, тоест все по-близо до крака на директора Марчак. Сякаш беше го заинтересувала обувката на директора.

— Хъм. Ахъм — покашля се два пъти директорът. Но тези прочути страшни „хъмкания“ на директора, които предизвикваха паника сред служителите от неговия отдел, не направиха никакво впечатление на смока. Той продължи да се движи към директорската обувка.

Директорът Марчак не издържа.

— Какво е това животно? — запита той, като с усилие сдържаше безпокойството си.

Не се обадих, а се престорих, че съм зает да си облека чиста риза. Бях с гръб към директора.

Калиостро също не пожела да се заинтересува от онова, към което сочеше директорът. Той се изтегна удобно в леглото и каза като разглеждаше тавана:

— Понякога на човек му се струва, че вижда нещо, обаче нищо не вижда, разбира нещо, обаче нищо не разбира. Ако става дума за мене, аз виждам на тавана жълто петно, което прилича на змей. Но аз съм разумен човек и си давам сметка, че това не е змей, а обикновено жълто петно.

— Ахъм — отново заплашително се изкашля директорът Марчак. — Струва ми се, че нещо върви по мене. По гърба ми — добави той.

Обърнах се и погледнах гърба на директора.

— Това е само мишка — успокоих го аз.

— Да не искате да ми внушите, че по мене се разхождат мишки? — рече гневно директорът.

— Светът е илюзия — прозина се Калиостро.

Мишката премина от директорския гръб на директорското рамо.

— Обаче нещо ходи по мене — отново заяви директорът.

— Нали ви казах, че е мишка — отвърнах, докато закопчавах копчетата на ризата си.

— Виждам смок около крака си — каза директорът.

— Възможно е — съгласих се с безразличен глас и започнах да завързвам връзката си.

Мишката се премести от рамото върху ръкава на сакото на директора Марчак.

— Имате право. Това е наистина мишка. — Директорът разглеждаше бялата мишка, която вървеше по ръкава му. — Думите ви ми се сториха невероятни.

— Именно — залових се аз за думите на директора. — Понякога моите думи ви се струват невероятни, а след това се оказва, че все пак аз съм бил прав.

Директорът Марчак се опита да хване мишката за опашката, но тя избяга на масата.

Директорът внимателно стана от стола, като се стараеше да не стъпче смока.

— Най-добре е да вървим на закуска, Томаш. Даже когато бях дете не обичах да ходя в зоологическата градина.

Закуската — ако си послужим с езика на дипломатите — премина в мила и сърдечна атмосфера. Бърборехме за това-онова, като старателно отбягвахме хлъзгавата като змийска кожа тема за скривалищата на Кьониг.

Най-после директорът Марчак не издържа и попита:

— Все още ли смятате, че съм като онзи богат вдовец, който поставил на гроба на жена си кръст с единадесет диаманта?

— Да, господин директоре. При откриването на всяко от скривалищата на Кьониг ставаше малък фокус-бокус. Изчезнали са три необикновено ценни монети, а същевременно нищо не е изчезнало. Изчезнаха пет бокала, но същевременно знаем, че нищо не е изчезнало. Всичко съвпада със списъка в плана на Кьониг.

— Какви доказателства имате за това?

— Нали видяхте чука и длетото и червената черта около Дяволския образ.

— Но същевременно в подземната крипта се натъкнахме не на Валдемар Батура, а на вас, скъпи Томаш.

— Казах ви, че ме подмамиха там и ме затвориха.

— Вратата на подземието беше отворена, ключът беше в ключалката.

— Не ви ли е достатъчно сведението, че Валдемар Батура се намира във Фромборк?

— Той е свободен човек, както ние с вас. Може да се намира където си иска. Впрочем не мога да твърдя, че той по собствена инициатива не търси скривалищата на Кьониг. Той има право. Всеки има право да търси съкровища. Работата е там обаче, как ще постъпи, когато намери скривалището. Докато само търси, не можем да му предявим никакво обвинение. Искам доказателства.

— И ще ги получите — каза аз твърдо.

— А сега ad rem^[1], Томаш. Нека отидем на малка разходка из Фромборк и вие ще ми разкажете какво сте извършили в часовете, заплащани от нашия отдел.

Изтичах до стаята си, за да взема тетрадката с бележките и отидохме на катедралния хълм. Седнахме под клонест дъб и аз му изложих своята идея за новия пътеводител.

— Събрал съм информация за далечното и близкото минало на Фромборк и цяла Вармия. Обаче смятам, че най-важната част на пътеводителя трябва да бъде посветена на Коперник. Струва ми се, че без да намалим с нещо почитта, с която туристите и полското общество се отнасят към кулата на Коперник, в пътеводителя трябва да бъдат представени и най-новите изследвания в това отношение. Устното предание гласи, че от своята кула Коперник е следил движението на звездите и луната. Съвременните научни изследвания обаче ни убеждават, че Коперник би трябвало да има друга обсерватория.

— Моля продължавайте. Много е интересно — каза директорът.

— Да започнем с фактите, които са установили съвременните учени — казах аз, без да подозирам, че само след миг аз също ще извърша необикновено откритие. Сега обаче аз говорех красноречиво, излагайки сведенията, получени от астрономите и историците.

— Следвайки устната традиция, полските астрономи се опитваха да извършат наблюдения на небето от кулата на Коперник. Построиха даже специална галерия, за да могат да ги извършат. И какво се оказа? Астрономът П. твърди неопровержимо, че — погледнах в бележките си — наблюдения от такъв балкон, от астрономична гледна точка, са пълен абсурд. Всяка крачка на наблюдателя или помощника му би трябвало да променя наклона на уреда, а според едно от кардиналните условия за успешно наблюдение, той трябва да бъде държан в отвесно положение.

— Откъде в такъв случай е наблюдавал небето Коперник?

— Същият астроном твърди, че за наблюдения е подходяща друга кула в тази част от зида, а именно огромният октагон, на който са стояли оръдията. Именно тук, на октагона, около първоначалната камбанария е имало достатъчно място да се разположат астрономическите уреди. Между стената на кулата и външния зид се простирала шест метра плоска и необикновено солидно построена тераса. Впрочем от кулата на Коперник до октагона е имало превъзходен път върху стените и Коперник е могъл лесно да отива да наблюдава.

От пейката, където седяхме, ясно се виждаше плътният силует на осмостенната кула. И тъкмо тогава ме осени. Чак мравки полазиха по гърба ми. Чувствах, че съм на път да разреша необикновената загадка. Още миг — и ще знаем това, което от толкова дълго време не ми дава покой.

Но директорът Марчак прекъсна хода на мислите ми:

— Продължавайте по-нататък. Много е интересно.

Съсредоточих се и продължих да говоря, поглеждайки от време на време в бележника си:

— В търсенето на истинската обсерватория на Коперник помагат свидетелствата на хора, които са почти негови съвременници. Трудът на Коперник „За движението на небесните тела“ е развълнувал умовете на много тогавашни учени. През хиляда петстотин осемдесет и четвърта година, а значи относително скоро след смъртта на Коперник, известният датски астроном Тихо Брахе изпратил във Фромборк своя помощник, някой си Елиаз Кимбер, който с помощта на малко по-усъвършенствани уреди от коперниковите да извърши същите наблюдения и да установи, дали Коперник действително е бил прав. Този Елиаз Кимбер е оставил подробен дневник за своята дейност във Фромборк. Естествено е, този, който иска да провери чуждите наблюдения, да ги извърши от същото място, а още повече ако има условия за това. Но този Кимбер, господин директоре, съвсем не се е качвал на кулата на Коперник, а извършвал своите астрономични наблюдения от градината на каноника Екхард от Кемпно, както пише, „разположена най-близо от запад на тази кула, от която уж Коперник е извършвал своите наблюдения“.

— Интересно — измърмори директорът.

— И така, защо Елиаз Кимбер не се е качил със своите инструменти на кулата, а е наблюдавал от градината на курията на каноника Екхард от Кемпно? Затова защото от кулата не е било възможно да се извършват наблюдения. Защото вероятно и самият Коперник не е постъпвал така. А ако към това прибавим и обяснението, че курията на Екхард е принадлежала по-рано на Коперник, става почти сигурно, че Кимбер е извършвал своите наблюдения от същото място, откъдето Коперник, значи от същата градина. Не само това. Самият Коперник в своя труд „De Revolutionibus“ не кара никого да се катери на кулата, а съветва да се построи за наблюдения „pavimentum“. Но какво е това „pavimentum“ на Коперник? Не е нищо друго, а поставка или плоча, излята от вар, камък и пясък, вдигната на фундамент от тухли и хоросан. Както са изчислили нашите учени, един такъв коперниковски „pavimentum“, би трябвало да има около двадесет квадратни метра. Трудно е да допуснем, че Коперник съветва астрономите да правят нещо, което той не е използвал. Би трябвало да считаме, че в своята градина във външната курия, Коперник си е построил „pavimentum“ и може би оня Елиаз Кимбер, който е извършвал своите наблюдения в градината на курията на Екхард от Кемпно е използвал същата плоча на Коперник. Има още един характерен факт, че по време на нашествието на кръстоносните войски, когато Коперник се е отбранявал в Олщинския замък, войската на кръстоносците, която дошла при Фромборк, унищожила уреда на Коперник. А ние знаем, че кръстоносците не са успели тогава да превземат Фромборкската крепост, а са унищожили само външните курии. Значи уредът на Коперник се е намирал не в крепостта, не на кулата, а във външната курия. Тъкмо там Коперник е извършвал своите измервания.

— А къде се е намирала тази курия?

— Тук е загадката, господин директоре. В играта участват три курии: на свети Станислав, на свети Михал и на свети Петър. Ако приемем, че Коперник е изследвал небето от октагона, то най-близо на запад е разположена курията на свети Петър. Там бяха извършени изследвания, обаче следи от „павиментум“ не са намерени. А ако допуснем, че става дума за курията, разположена най-близо на запад от кулата на Коперник, тогава в играта влиза курията на свети Станислав. Изследванията на историците потвърдиха последната хипотеза. Според намерените напоследък документи, външната канония, която е принадлежала на Коперник, е била курията на свети Станислав. Понастоящем тук се намира хижата на ПТТК, където живея аз заедно с Калиостро, неговия смок, двете мишки и зайчето.

— Зайчето не видях — поклати глава директорът. А след това добави сериозно: — За всичко това ли искате да напишете в пътеводителя? Няма ли да отегчи туристите?

— Мисля, че не — отговорих аз. — Струва ми се, че има смисъл да се обърне внимание, преди всичко на младежта, колко интересни и увлекателни биват научните изследвания, например историческите. Нали изглежда, че няма нищо по-скучно от това да се ровиш в стари книжа. А тук се оказва, че на всяка крачка има загадки. Ако знаехте колко много работата на историка напомня работата на детектива. В начина по който той съпоставя отделните факти и документи с най-различно съдържание, за да може на края да разкрие и обоснове истината: канония на Коперник е била курията на свети Станислав. А сега, господин директоре, ще ви разкажа за състоянието на изследванията, засягащи издирването на гроба на Коперник — събрах аз въздух в гърдите си.

Но директорът ме прекъсна:

— Може би ще отложим тази работа за по-нататък. От известно време на двора около нас се върти някаква млада госпожица, която непрекъснато ни фотографира и ви прави тайнствени знаци. Вие не ги забелязвате, защото сте забили нос в бележника си. Но аз умея да си отварям очите и затова аз съм ви началник, а не обратно.

Огледах се по двора и близо до параклиса на Шембек забелязах Ала. „Предателка“ — помислих си и от злоба заскърцах със зъби.

Директорът Марчак с голямо достойнство се надигна от пейката.

— Както произтича от всичко, не сте си губили времето тук — забеляза той многозначително. — Чувствам се изтощен, защото цяла нощ съм пътувал с влак, а на разсъмване отидох да откриваме второто скривалище на Кьониг. Затова ще си легна малко в курията на свети Станислав, където ми е запазил стая магистър Петрушка. За гроба на Коперник ще ми разкажете малко по-късно.

Като каза това директорът се поклони и с достойнство се отправи към главната порта.