Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (10)

Десета глава

Аз съм пират. Светлосиният опел. Магистър инженер Кшищоф Зегадло. За любовта към автомобилите. Червеният мустанг. Подигравки с таратайката. Вехтория. Отвличането на стареца. Случка на бензиностанцията. Преследване. Изненадата на Ала. На границата. Фокус-бокуса на Валдемар Батура. Губя втория рунд.

Бях така потресен от поведението на магистър Петрушка, че пред гостилницата във Фромборк едва не се сблъсках с някакъв светлосин опел, който излизаше от страничната уличка. Намирахме се на равностойно кръстовище, където е задължително така нареченото право на десния, тоест предимство имат превозните средства, които идват от дясната страна. Светлосиният опел беше от дясната ми страна и трябваше да му отстъпя да мине. А аз? Мислех за Петрушка и за мошеничествата на Батура, за трудното положение, в което бях изпаднал. Движех се по улицата потънал в тези нерадостни размисли и едва в последния момент забелязах светлосиния опел.

Силно изскърцаха спирачките на моята кола. Изскърцаха спирачките и на опела. Рязко спряхме — само няколко сантиметра деляха предната броня на таратайката от вратата на опела. Какво става обикновено в такива случаи? Разяреният шофьор на опела изскочи от колата и започна да ме ругае.

— Господине, вие знаете ли правилата за движение? Вървете на курсове, защото не знаете да карате. Вие сте шосеен пират. Искате да ме заставите да ви отстъпя предимството.

Беше млад хубав мъж на около тридесет години. Висок, строен, с карирана риза, бронзово загорял. В неговата кола видях Ала. Онази Ала от страшния Ас.

— Имате пълно право — съгласих се аз съкрушен. — Бях се замислил и за малко да стана причина за произшествие.

— Ако някой е влюбен — крещеше ми господинът от опела, — трябва да се разхожда в парка, а не да пътува с кола.

Госпожица Ала слезе от колата и сложи ръка на рамото на разлютения водач.

— Успокой се, Кшишек — каза тя. — Престани да се нервираш. Господинът е мой познат.

Тя ми се усмихна.

Човекът с опела още известно време се сърди и даже измърмори на Ала:

— Хубави познати имаш. По чудо избегнахме произшествието. Вече мислех, че колата ми ще е с разбита врата. Помисли си, Ала, какво можеше да стане…

Той чак се хвана за главата. Ясно, неговата кола щеше да бъде със смачкана врата, а моята със смачкана муцуна.

— Кшишек е откачен на тема коли — обясни Ала. — Непрекъснато я мие, чисти я. Ако сънува, че някой е надраскал каросерията на колата му, събужда се посред нощ целия в пот.

— Е, не преувеличавай — възрази човекът с опела. — Не е престъпление, че се грижа за колата си. Толкова време работих, толкова пари съм платил за нея, не искам сега някой да я разбие. Дори ако той е твой познат.

— Да. Мой познат е — потвърди Ала. — Господинът е музеен деятел.

Човекът с опела ме измери с ироничен поглед от главата до петите.

— А, така ли — каза той и ми протегна ръка. — Инженер Кшищоф Зегадло — представи се той.

— Томаш — отвърнах аз.

Какво правят двама шофьори, когато се помирят след такова стълкновение? Ако бързат, разделят се. А ако имат време — а ние разполагахме със свободно време — спират до тротоара и започват приятелска беседа.

Не мога да кажа, че беседата беше за мене приятна. Инженер Зегадло беше от този тип хора, които безгранично обожават техниката. Неговото преклонение пред техниката приличаше на култ. Всичко, което не е техника, за инженер Зегадло беше безинтересно, дори достойно за презрение. Ако бях представител на Музея на техниката, може би за Зегадло щях да имам някаква стойност. Тъй като обаче аз нямах диплом на инженер, а на историк на изкуството, Зегадло ме считаше едва ли не за тих луд, който посвещава времето си на никому ненужни и маловажни дела.

Предмет на култа на инженер Зегадло бяха също така автомобилите. Най-малкото петънце върху каросерията беше едва ли не петно върху честта му, всяко драсване на лака на колата той усещаше болезнено, сякаш неговото собствено тяло беше одраскано. А аз за малко не ударих прекрасния светлосин опел тъкмо на този човек. Сега сигурно разбрахте същността на работата?

С най-голямо удоволствие инженер Зегадло разговаряше за автомобили. За своите и чуждите, за техните недостатъци и преимущества, за техните свойства и специфичните им нужди. Струва ми се, че ако някой му покажеше картина на Ван Гог и красив таунус, само таунусът би успял да го заинтересува, макар че картината на Ван Гог струва на световния пазар колкото сто, а може би и повече таунуса.

Иначе инженер Зегадло беше красив тридесетгодишен мъж и присъствието на госпожица Ала в неговия опел беше обяснимо. Ала май също имаше нещо общо с техниката, щом седеше тогава в страшния Ас. Обаче аз видях с какъв голям интерес тя разглеждаше старините на Фромборк. Аз лично не понасям умствената ограниченост в която и да е област. Не обичам хуманистите, които не считат, че е достойно за вниманието им да знаят по какво се различава четиритактовият двигател от двутактовия, нито автоинженерите, с които не може да се разговаря за философските системи. Въпреки голямата специализация, която се изисква в съвременния свят, аз не вярвам, че един човек, който се специализира в една определена област, би могъл да добива в нея големи успехи, ако не следи внимателно останалите проблеми на заобикалящия го свят. Бил съм във вилата на един голям съветски физик в Дубно, до Москва, и при него видях прекрасна колекция съвременни картини. Този физик беседва с мене за тези картини с любов и разбиране. Познавам един писател, който умее да прави чудесни мебели и владее струга също така добре, както и перото.

Зегадло беше типичен ограничен технократ.

Госпожица Ала беше друга. Може би затова, когато той започна да говори за автомобили, на лицето й се появи израз на лека досада и даже смущение.

А така се случи, че там, където паркирахме колите си, т.е. близо до хотела във Фромборк, точно до ръба на тротоара беше спрял прекрасен червен форд мустанг.

Беше кола тип купе. Каросерията му беше изглежда проектирана от изключително талантлив дизайнер, и макар че колата всъщност стоеше неподвижна, изглеждаше сякаш вече полита напред. При това изглеждаше необикновено лека и подвижна и на шосе вероятно развиваше замайваща скорост и превъзходно вземаше завоите. Къде ще се сравнява с тежкия силует на опела, да не говорим пък за моята таратайка, прилична на разкрачена жаба.

— Това е кола — заяви инженер Зегадло, гледайки с най-голямо възхищение червения мустанг.

Тези думи бяха казани с такъв тон, с какъвто — представям си — Пилат Понтийски е казал при вида на Христос известното „Ecce homo“, или „Това е човекът“. Струва ми се, че инженер Зегадло се възхищаваше от червения мустанг повече, отколкото от красотата на госпожица Ала. Мисля, че тя също го забеляза, защото каза с леко подигравателен глас:

— Автомобилът е направен от хора и няма нужда да се пада пред него на колене. Смятам, че хората са по-интересни от колите.

Инженер Зегадло замаха възмутено с ръце.

— Ах, Ала, ти даже не можеш да си представиш какво възхитително чувство може да изпита човек, като кара такава прекрасна кола.

— Да — съгласих се аз с ирония — навярно е по-приятно, отколкото да държиш под ръка хубава девойка.

Инженер Зегадло ме стрелна подозрително с очи. Може би моята ирония достигна до съзнанието му. Отговори заядливо:

— Вие трудно ще разберете думите ми, понеже се задоволявате да карате тази отвратителна развалина — посочи той моята уродлива таратайка.

— Това не е съвсем лоша кола — забелязах аз.

— Вие това кола ли наричате? Не си правете шега.

— Пътува по шосето също като другите автомобили — казах аз. — А че не е красива, това е вече друга работа. Каросерията е направена от моя вуйчо, доморасъл изобретател. Иначе този автомобил ми е много полезен.

— Полезен ли? — подхвана инженер Зегадло. — За какво го употребявате? Сигурно като циркова кола да превозва фокусниците по панаирите.

— Бил съм с него даже в чужбина — казах аз.

— Какво? — възмути се Зегадло. — И сигурно на тази грозотия са били прикрепени буквите PL^[1], за да знае всеки, че сте от Полша? Господине, вие компрометирате нашата страна, нашата техника. Какво ще си помислят за нас чужденците?

— Не всичко, което блести, е злато — философски отбелязах аз. — Във Франция даже се намери човек, който искаше да купи моята таратайка и беше готов да заплати за нея не малка сума.

— Досещам се за какво му е била. Сигурно е искал да я предаде в музея на чудатостите. Чувал съм, че в чужбина има и такива музеи.

— Моята таратайка си има много достойнства, макар да не отричам, че има и известни недостатъци… — започнах да обяснявам аз.

— Господине, тя се състои само от недостатъци. Тя е един голям недостатък. Недостатъчно такт, недостатъчно вкус, недостатъчна скорост, недостатъчно… — Тук инженерът прекъсна, защото преди всичко на него нещо не му достигаше. Не му стигаше фантазията, за да продължава по-нататък обвиненията си срещу моята таратайка.

Госпожица Ала, на която изглежда й стана неприятно, защото считаше, че съм огорчен, каза:

— Нашият Ас също не е красавец…

— Аса ли? — възмути се инженерът. — Асът е върхът на съвременната техника. Красотата при Аса би била безполезна. Ако тази таратайка е… е… — търсеше той в паметта си някакво прозвище и най-после радостно извика: — … това е истинска вехтория!

В този момент от хотела излезе мургавата дама, госпожица Анелка, познатата на магистър Петрушка. Тя се приближи до червения мустанг, отвори вратата, и седна зад волана. Инженер Зегадло следеше с нямо възхищение всяко нейно движение. А когато красивата дама сложи ключа в контакта и двигателят на автомобила заработи почти безшумно, сякаш и сърцето на инженер Зегадло започна да бие с нов радостен ритъм.

— Това се казва кола — прошепна като замаян инженерът.

Червеният мустанг потегли с великолепен старт.

Зави на площада на Фромборк, а след това тръгна в посока към Бранево. След няколко секунди се изгуби от погледа ни.

Щом той изчезна за инженер Зегадло сякаш престана да свети слънцето. Лицето му се натъжи, той наведе глава и каза меланхолично:

— Бих искал да имам такава кола…

Замълча. Госпожица Ала използва момента, за да насочи разговора на друга тема.

— Магистър Петрушка намери ли вече на Дяволската планина скривалището на Кьониг? — заговори ме тя.

Не успях да й отвърна. В същия момент притича някакво момче в харцерска униформа и вдигайки ръка за поздрав запита:

— Вие ли сте господин Томаш?

— Да.

— Башка ни нареди да ви търсим навсякъде и да ви доложим, че червеният мустанг отвлече стареца.

— Как така? — извиках аз.

— Нищо не знам за тази работа — отвърна момчето. — Башка просто ни нареди да ви намерим и да предадем това известие.

Думите на момчето чу и инженер Зегадло. Не знаеше за какво става дума, но разбра, че някой някого е отвлякъл, а това значи, че трябва да се побърза на помощ. А може би едновременно искаше да покаже пред Ала предприемчивостта си и достойнствата на своя опел.

Той гръмко извика:

— Някой някого е отвлякъл? На конете. Ще догоним червения мустанг. Качвайте се в моята кола, а пък аз ще настигна бандитите.

Поклатих отрицателно глава.

— Ще тръгна с таратайката. Всъщност аз даже не зная в каква посока е заминал червеният мустанг. Трябва най-напред да поговорим с моите приятели, които охраняваха стареца.

Завиха двигателите на нашите автомобили. Потеглих пръв, а инженер Зегадло и Ала тръгнаха след мен, защото пътя към дома на стареца знаех аз.

Щом навлязох в улица Стара, на платното изскочиха Зоша Валса и Башка. Спрях. Донесението им беше кратко, даваха си сметка, че всяка секунда е необикновено ценна.

— При стареца дойдоха двама мъже, а след това пристигна червеният мустанг, каран от госпожица Анелка, познатата на магистър Петрушка. После един от мъжете изведе от къщата стареца и го пъхна в червения мустанг. Госпожица Анелка седна зад волана и те заминаха.

— Защо смятате, че старецът е отвлечен? — попитах ги аз.

— Ръцете му бяха вързани и той се съпротивляваше. Онзи човек почти насила го напъха в колата. Работата е ясна: Батура не желае ние да получим сведения за Дяволското дърво.

— В каква посока заминаха?

— Към Бранево. Госпожица Анелка каза: „Трябва още да заредим бензин“. Затова мисля, че най-напред са отишли до бензиностанцията на браневското шосе.

Вдигнах рамене.

— С празен резервоар отвличане не се подготвя.

Зегадло беше на друго мнение.

— Какво говорите? Даже престъпник може да забрави да напълни резервоара на автомобила. На конете! Сигурен съм, че ще догоним червения мустанг. Оставете своята стара тенекия, защото тя само ще ни пречи да препускаме с всички сили.

Поклатих отрицателно глава.

— Вашият опел няма да успее да догони мустанга. Сядайте в моята кола — обърнах се аз към Ала.

Гласът ми прозвуча така решително, че Ала седна в таратайката, където веднага се пъхнаха и Зоша Валса с Башка.

Натиснах здраво педала на газта. Таратайката се спусна напред като пришпорен жребец. Понесохме се към бензиностанцията, а светлосиният опел на инженера след миг тръгна подир нас.

От момента на отвличането бяха минали петнадесетина минути, но при бензиностанцията видяхме червения мустанг. Госпожица Анелка вече беше наляла бензин и сега допълваше масло в двигателя. Стори ми се за миг, че червеният мустанг ни чака тук нарочно. Но това впечатление бързо изчезна.

Забелязах, че в мустанга няма никой. Само на задната седалка лежеше някакъв вързоп, покрит с одеяло.

Слязох от таратайката и се запътих към Анелка. Надникнах едновременно през стъклото в колата й. Тогава се случи нещо неочаквано. Някой, скрит под одеялото, се мъчеше да се освободи. Зърнах за момент нечие лице. То беше с буйни мустаци като на стареца. Работата беше ясна: човекът, който бе напъхал стареца в колата, беше слязъл някъде по пътя, а вързаният старец, наместен на задната седалка, бе покрит с одеяло като вързоп. И сега той се опитваше да се освободи.

— За момент, ако обичате — обърнах се аз към Анелка. — Може ли да си разменим няколко думи?

Анелка изглежда се досети, че съм забелязал стареца. Тя светкавично затвори капака на маслото и скочи зад волана на мустанга.

Хванах вратата на колата й, от другата страна дръжката на вратата хвана инженер Зегадло, който беше пристигнал на бензиностанцията през това време. Но червеният мустанг полетя напред и ние трябваше да пуснем вратата, за да не ни събори на земята.

Изсъскаха гумите, мустангът обърна пред бензиностанцията и полетя по пътя за Фромборк, а след това отново, съскайки с гумите си, зави по шосето по посока на елблонгската автострада. Аз полетях след него. А зад мен се носеше магистър Зегадло в своя светлосин апел.

На завоя за Фромборк намалих, защото се намирах в застроен район. От този момент се възползва инженер Зегадло и изскочи напред.

— Ах, тази вехтория! — изохка Ала. — Трябваше да пътуваме с опела. Нима с тази развалина ще настигнете мустанга.

Аз измърморих:

— Ще видим. Моята таратайка понякога се превръща в много добър автомобил.

Престори се, че се смее, но моята шега май й се стори много глупава.

Шосето за Вежно е тясно, обградено с дървета. Нито мустангът, нито опелът на Зегадло, нито пък моята таратайка не можеха да развият голяма скорост. В такива условия да се изпреварва би било безумие. Затова трите коли летяха една след друга, като изчакваха възможност: мустангът, да се откъсне от нас, опелът да изпревари мустанга и да му прегради пътя. Аз пък, да изпреваря и опела и мустанга.

— Казахте — обърнах се аз към Зоша Валса и момчето, — че двама мъже са влезли в къщата на стареца. След това споменахте, че само един човек е извел стареца от къщата. Какво стана с другия човек?

— Сигурно е останал в къщата на стареца — допусна Зоша Валса.

— Чудно. Много чудно — измърморих аз. — Първият също е изчезнал от мустанга. Тази история с отвличането ми се струва подозрителна.

— Всяко отвличане е подозрително — каза Ала. — Може да са сметнали, че Анелка ще успее сама да откара вързания старец. Двамата мъже имат сигурно някакви други занимания в града.

— Именно. Но какви? — попитах аз.

— Че нали вие сам казахте, те търсят съкровищата на Кьониг. Откараха стареца, за да не можете да се свържете с него и да получите сведения. За тази цел е достатъчна Госпожица Анелка, а те са останали във Фромборк.

— Възможно е — съгласих се аз с известно съмнение. Но време за разговори нямаше. Вече наближавахме елблонгската автострада, червеният мустанг излезе на нейната голяма окръжност и за наше учудване се понесе към съветската граница.

Тук трябва да кажем няколко думи за автострадата, необходими за изясняване на действието.

Немците са проектирали построяването на огромна двупосочна автострада, която да свързва Елблонг с Крулевец. Изпълнили са обаче само отсечка от този проект и то частично. Автострадата има само едно бетонно платно, а строежът на другото е изоставен.

Като всяка автострада, и тази няма нито един кръстопът, а всички пътища, които я пресичат минават или под нея, или над нея през специално построени виадукти и мостове. От страничните пътища се влиза по окръжности, което увеличава видимостта и позволява безопасно да се включиш в движението по автострадата, на която е позволено да се развива неограничена скорост.

Но автострадата Елблонг — Крулевец е днес напълно мъртва, защото с подялбата на Прусия между Полша и Съветския съюз тя загуби своето комуникационно и военно значение. Тя е непотребна в нашата пътна мрежа, защото я пресича държавната граница. Граничните пунктове са на съвсем други места, населението ползва страничните пътища, които са по-удобни, защото свързват селищата.

И ето на това място се намираше червеният мустанг. До границата оставаха още около двадесет километра пуста автострада. Започна истинско надбягване.

Не зная каква е максималната скорост на един мустанг. Но след няколко минути каране по автострадата забелязах, че стрелката за скоростите на таратайката докосна цифрата сто и шестдесет. Това обаче не беше краят. Мустангът летеше все по-бързо и по-бързо. Светлосиният опел започна да изостава назад…

Тогава се случи нещо, което изтръгна от гърдите на Ала радостна въздишка. Докато магистър инженер Зегадло бе толкова изненадан, че за малко да се отклони от автострадата и да се обърне в канавката със своя светлосин опел.

Даже онези сто и шестдесет километра в час предизвикаха недоумението на Ала. Като примижаваше с очи тя недоверчиво гледаше километража на таратайката, защото главата й не побираше, че „вехторията“ развива такава скорост. Но аз още по-силно натиснах педала на газта.

Триста и петдесетте механични коня на автомобила ферари 410 ускориха своя бяг. Триста и петдесетте механични коня се впуснаха в галоп сякаш някой ги шибна с камшик. В дванадесетте цилиндъра по-живо заигра кръвта на автомобила — жълтият високооктанов бензин. Двата карбуратора изтласкваха бензина в цилиндрите.

Сто и седемдесет. Двеста… Двеста и десет… Двеста и двадесет…

Изпреварих опела с такава лекота, с каквато спускащият се от хълм велосипедист изпреварва човека, който върви пеша. Изпреварих червения мустанг с такава лекота, с каквато велосипедистът изпреварва селска каруца.

— Вашата таратайка — промълви Ала, — тя сигурно… е омагьосана…

Докато изпреварвах мустанга погледнах към госпожица Анелка. Чудно нещо! Не изглеждаше нито учудена, нито изплашена. Даже мога да се закълна, че на лицето й се появи нещо като победоносна усмивка. „Нима тя побеждава?“ — мина ми през ума.

Едва моята таратайка се намери пред мустанга и забелязах червената предупредителна табела с надпис „Гранична зона“, а след миг, защото летяхме с главозамайваща скорост — видях бяло-червената табела с бял орел. Надписът на табелата гласеше „Държавна граница“. Шосето бе преградено от бяло-червена бариера, до която стоеше на пост войник граничар със зелена околожка на фуражката.

Като видя двата автомобила, които летяха с бясна скорост в посока към границата, постовият премести автомата си от рамото на гърдите и с много изразителен жест сложи ръка на спусъка му. Тези два летящи автомобила създаваха впечатление, че собствениците им не желаят да се съобразяват с факта, че съществува граница.

Натиснах спирачките, същото направи и черната дама от мустанга. Засвистяха гумите, моята кола малко се занесе, но успях да спра най-малко на четиридесет метра пред шлагбаума. Когато се огледах назад, видях муцуната на мустанга само на два метра зад таратайката. Изскочих от колата и изтичах при черната дама. Не ме интересуваше нейното красиво лице. Исках да освободя стареца, който беше отвлечен и скрит под одеялото на задната седалка.

Но това, което видях, надмина всички мои очаквания. Почувствах се така, сякаш някой ме е залял с кофа студена вода. Сякаш внезапно посред бял ден, на слънчева светлина видях привидение, което ми се озъби.

Зад кормилото на червения мустанг седеше и се усмихваше госпожица Анелка. А на задната седалка, разположил се удобно, метнал крак върху крак, седеше Валдемар Батура и с невъзмутимо изражение на лицето пушеше цигара. Одеялото, под което беше старецът, лежеше до него старателно сгънато.

На бензиностанцията всички видяхме вързания старец, мустаците му, забелязахме как се мъчеше да се измъкне изпод одеялото. След това нито за миг червеният мустанг не изчезна от погледа ни, вървяхме по петите му. Но по шосето от Фромборк до границата беше станал някакъв изненадващ фокус-бокус и старецът се беше превърнал във Валдемар Батура. Нима този факт не бе достатъчен, за да онемеем?

Докато стояхме до червения мустанг и в нямо мълчание гледахме Валдемар Батура, пристигна светлосиният опел, от който изскочи магистър инженер Зегадло. Вече не го интересуваше червения мустанг, а още по-малко неговите пътници. Интересуваше го единствено моята таратайка.

— Господине! — извика той умолително. — Скъпи господине. Покажете ми какво има под тенекиите си тази развалина… Не съм виждал нищо подобно. Каква скорост! Какво темпо! Каква чудесна машина — почти стенеше той от възхищение, защото обичаше изключително много автомобилите.

Върнах се при таратайката и вдигнах капака й. А инженер Зегадло приклекна и с религиозен екстаз броеше цилиндрите на мотора, с най-голяма нежност докосваше карбураторите, кабелите, които подаваха електроенергия на свещите, галеше динамото, ремъка, радиатора.

В това време Валдемар Батура свали маската си на безразличие. Той излезе от червения мустанг със запалена цигара в устата, направи няколко крачки към мене и каза:

— Знаех си, Томаш, че имаш чудесна кола. Но не допусках, че е толкова бърза. Наистина е великолепна машина. Вече никога няма да рискувам да се състезавам с тебе, нито пък ще се опитам да бягам.

— Къде е старецът? — изръмжах аз. — Отвлякъл си стария Домбровски. Какво направи с него?

Валдемар Батура изкриви устни, изразявайки неудоволствието си.

— Старец ли? Отвличане? Томаш, да не би да си в състояние на алкохолно опиянение? Видял ли си тук някакъв старец?

„Светът е илюзия“ — помислих аз, като си спомних думите на Калиостро.

А Батура продължаваше:

— Отвличане? Пфу, Томаш. Забрави ли, че и аз като тебе, се отвращавам от бруталната сила, ценя ловкостта и интелигентността. Нямам навик да отвличам когото и да било, нито да принуждавам някого насила да върши нещо, което не иска.

— Къде е старецът? — извиках аз заплашително.

Валдемар Батура се усмихна снизходително.

— Зная колко цениш искреността, скъпи Томаш. Затова ще ти кажа истината. Не съм отвлякъл стареца. Просто за награда, че ме осведоми за мястото, където е било Дяволското дърво, аз му предложих двуседмична почивка в един от полските курорти. Дадох му за тази цел пари и му осигурих билет.

Батура погледна часовника си и каза:

— В този момент от пристанището във Фромборк потегля корабът за Криница Морска. Но аз не твърдя, че старецът е заминал с кораба. Преди десетина минути от гарата във Фромборк замина влакът за Гданск, откъдето има връзка за Закопане, за Долни Шльонск, за Мендзидройе и Колобжег. Но аз не казвам, че старецът е заминал в онази посока. След пет минути от Фромборк ще замине влакът за Олщин, откъдето лесно се взима връзка за Бялисток, а после с автобус можеш да се добереш до много красиви местности на Сувалските езера. А Бескидите? Нима забравих за модните сега Бескиди? Кълна ти се, Томаш, че ще намериш стареца в някое курортно място. Но ако този вид търсения ти се струват безсмислени, бъди търпелив и почакай. Заклевам се, че след две седмици старецът, здрав и отпочинал, ще се появи във Фромборк и сигурно с удоволствие ще те осведоми къде е било дървото, наречено Тойфелсбаум. За съжаление нищо повече не мога да направя за тебе.

Бях загубил. Вече за втори път губех в борбата с Валдемар Батура. Той се оказа по-ловък от мен, надхитри ме, а сега стоеше пред мен на шосето и се подиграваше с моето поражение.

— Извинявай, скъпи Томаш — говореше Батура, — че те накарах да пътуваш до това място. Но струва ми се ще признаеш, че не съм те канил. Обаче разбери и моето положение: ти постави постове около къщата на стареца. По какъв начин той би могъл незабелязано да се качи на кораба или да отиде на гарата? Преоблечен като отвлечения старец, аз легнах под одеялото на задната седалка на автомобила. Можех да те поведа след себе си към Елблонг или Малборк. Можех да те мотая и да променям пътя. Но нали те знам, че живееш от скромната си чиновническа заплата, а директорът Марчак няма да ти върне парите за изгорения бензин. Като имах пред вид състоянието на финансите ти, отидохме само до границата. И сега, без да се сърдиш, ще се върнем във Фромборк. Нали така, Томаш?

Като каза това Валдемар Батура се поклони на Ала, на Зоша Валса, на мен и на момчето. Той се качи в червения мустанг, който направи завой и се понесе към Фромборк.

— Имате право — прошепна Башка, — Батура е гениален престъпник.

Колко е горчиво чувството за поражение. Наведох глава и даже възхищението на Зегадло от мотора на таратайката не ме радваше. Победата ми над Зегадло беше нищо в сравнение с победата, която спечели Батура.

Башка и Зоша се опитаха да ми вдъхнат надежда.

— Не се отчайвайте, господин Томаш. Да не би старият Домбровски да е единственият стар жител на Фромборк? Може да е жив още някой, който знае мястото, където се е намирала къщата на семейство Кьониг.

Ала ме докосна по рамото и рече с топъл глас:

— Ако някога ви бъде потребна моята помощ, елате до клисурата при Дяволската планина, след това тръгнете по пътеката в края на гората. Пътеката ще ви доведе до дълга барака, оградена с мрежа. Там ще ме намерите. А сега много ви моля да ми обясните каква е тази история, на която станах свидетел. Кой е този Батура? Защо се престори, че отвлича стареца? Как вие не търсите съкровищата на полковник Кьониг, а едновременно ги търсите?

Полагаше се да обясня на девойката. Инженер Зегадло все още беше зает да оглежда моята таратайка, значи имах време да разкажа на Ала историята на безценните монети и моите подозрения към Батура.

Не смятах, че помощта, която тя ми предложи, ще ми потрябва, но и този път сгреших.