Сутринта в пощенската кутия на моето жилище във Варшава намерих писмо от младия ми приятел по прякор Башка, понеже беше красив като момиче. Момчето ми пишеше:

Драги господин Томаш,

Ако вече сте се върнали от Франция, веднага се качвайте на своята бричка и пристигайте във Фромборк, където съм в харцерския лагер номер 2 на Висленския залив. Тук съм от края на юни и участвам в акцията „Фромборк 1001“, което значи, че привеждам в ред града на Коперник. Може би и до Франция е стигнало известието за Фромборкската тайна, но ще бъде най-добре, ако лично Ви опиша тази история, тъй като пресата премълча една малка подробност, а за второто — намирането на скривалището със съкровища нищо не е известно на обществото, понеже тази работа се държи в тайна от господин магистър Петрушка. Първата малка подробност е фактът, че именно моят харцерски отряд, като разчистваше развалините на съборена сграда близо до пристанището, се натъкна на човешки скелет от времето на войната. По скелета имаше остатъци от хитлеристка униформа, а в тенекиената кутийка, която лежеше до него — документи, напълно запазени. Оказа се, че те принадлежат на полковника от СС Густав Кьониг. Както научихме по-късно, Густав Кьониг е бил началник на специална група, която се е занимавала с грабежи и извозване в Германия на произведения на изкуството, задигани от хитлеристите в окупираните от тях страни и преди всичко в Полша. Ето защо не е чудно, че всичко, което беше намерено при него, събуди интерес у властите. Ние бяхме откривателите и затова на първо време ни допущаха до тайната, но след това, щом пристигна господин магистър Петрушка, пренебрегнаха нашата помощ и изобщо ни забраниха да се бъркаме в тези загадъчни неща. А трябва да знаете, господин Томаш, че освен военните документи, у Кьониг се намери интересен старателно пазен лист хартия, нещо като план. Сдобих се с препис от този документ и това е голям късмет, защото сега господин Петрушка за нищо на света не би ми го дал да го пипна. Документът изглеждаше така:

Отдолу на документа имаше надпис: Фрауенбург, 11. II. 45. Разбира се, целият документ беше написан на немски, преведох го на полски като оставих от оригинала само „teufelb.“, защото как да го преведа? „Дявол б.“? Това всъщност нищо не значи, нали?

Няма съмнение, че този документ е бил съставен във Фромборк (Фрауенбург е немското име на Фромборк) на 11. II. 1945 година. Тази дата има определено значение. Научих, че именно на 11 февруари е започнала офанзивата на съветските войски, сгрупирани в околностите на близкия Толкмицк. В резултат на тази офанзива Фромборк е бил освободен. Това значи, че документът е бил съставен в момент, когато съдбата на Фромборк е била решена. Вие навярно знаете колко тежки боеве са се водили тук с хитлеристите. Слушали сте сигурно за Браневския плацдарм, за трагедията на Висленския залив, за силно укрепените отбранителни пунктове, където хитлеристите се отбранявали дълго и яростно почти до края на войната. Всеки, който види документа на Кьониг, веднага разбира, че той се отнася за местата, където са скрити ограбените от него предмети, изброени в списъка. Густав Кьониг с плячката си се е озовал във Фромборк, защото сигурно е разчитал, че ще успее да замине от тук по море. Но изглежда пътят по разбития от бомбите лед на залива е бил твърде несигурен, освен това започнала внезапна съветска офанзива и Кьониг набързо укрил своята плячка в трите скривалища. След това съставил план, разбираем само за него. Разчитал е на това, че когато немците отново се върнат тук, той ще намери плячката си и ще я прибере. А щом планът му е съставен във Фромборк, сигурно тук е укрил и своите съкровища.

Понеже вие бяхте във Франция, помъчих се сам да разшифровам плана на Кьониг. За съжаление не успях. Накрая се появи магистър Петрушка, вашият колега от отдела за музеите и охрана на паметниците. Признавам си, че ми направи много лошо впечатление (може би поради това, че се произнасяше за Вас с явно пренебрежение), не вярвах, че е способен да разшифрова плана на Кьониг. Но, каква изненада, след седмица той попадна на първото скривалище.

Ох, колко лесно се оказа разрешаването на първата загадка.

Правоъгълник с кръстчета… Нали именно по този начин на картите се означават гробища. Буквите „H“ и „A“ са „Haupt Alee“ или главната алея на гробището. „37“ е номерът на гроба от дясната страна, защото „R“ не е нищо друго, освен „Rechts“, или „на дясно“.

И така беше. Скривалището се намираше под плочата на тридесет и седмия гроб на главната алея на гробището от дясната страна.

Не бяхме при отварянето на скривалището, защото магистър Петрушка го отвори през нощта, за да не предизвиква сензация. Намерените предмети веднага бяха откарани във Варшава. Даже в пресата нямаше никакво съобщение по този въпрос, за да се избегне нашествието от любопитни и да не се създават трудности при търсенето на следващите скривалища.

Но от първото откритие минаха вече две седмици, а магистър Петрушка не е намерил нито второто, нито третото скривалище. Той копа̀ на няколко места, за съжаление, без резултат. Във все по-лошо настроение е, а когато му споменах, че скоро ще се върнете от Франция и сигурно ще Ви изпратят във Фромборк, господин Петрушка много се ядоса и ме нарече Ваш шпионин. Каза ми, че сам ще намери останалите скривалища, но ще трябва още известно време да почакаме. А аз мисля, че първото скривалище той улучи случайно и няма никаква надежда да се намерят останалите неща. Затова Ви пиша, та Вие, господин Томаш, да дойдете във Фромборк и да се заемете с разплитането на тайната.

Сърдечно Ви стискам ръката

Башка

Прочетох няколко пъти писмото с най-голямо внимание. След това позвъних на директора на Националния музей и го помолих да ми покаже ценностите, които е намерил колегата Петрушка.

С директора на музея се познаваме отдавна, струва ми се, че той посвоему цени моите детективски способности, които съм посветил на делото на охраната на културните ценности. Самият той много е направил за опазването на нашите национални съкровища и е голям враг на търговците на антики, а преди всичко в негово лице имат яростен противник всички ония, които под различни предлози се опитват да изнесат зад граница нашите национални съкровища. Струва ми се, че ако беше в негова власт, той би забранил търговията със старини и всички съществуващи в Полша стари замъци и дворци би превърнал в музеи. С такъв човек не ми е трудно да се разбера и след час аз вече разглеждах в хранилищата на Националния музей ценностите, намерени във Фромборк.

Трябва да си призная, че Петрушка ме удиви и даже за момент ме обзе отвратителна завист. В първото скривалище на Кьониг той беше намерил дванадесет картини на много известни полски и холандски художници, които са били заграбени от Кьониг във Варшавското гето. Картините бяха се запазили в гробницата в добро състояние. Добре се бяха запазили и четирите икони. Датираха от седемнадесети век и сега експертите от Националния музей се мъчеха да установят мястото, от което са били ограбени. Предполагаха, че хитлеристите са ги откраднали от музея в Киев — и ако тази хипотеза се окаже вярна — възнамеряваха да върнат иконите на Украинската република. Тъй като и в тази област между социалистическите страни съществува тясно сътрудничество. Така например Съветският съюз ни предаде много наши национални съкровища, старопечатни книги и картини, намерени на територията на Германия от руските войници. От своя страна, ние се стараем да предаваме в ръцете на законните притежатели намерените у нас съкровища на културата на другите народи.

В първото скривалище на Кьониг, Петрушка е намерил — освен картините и иконите — тринадесет дърворезби, готически и барокови, откраднати от църквите. Специалистите от Националния музей се опитваха също да установят от кои места са били ограбени. Така стоеше въпросът и с двете черковни дарителници, които полковник Кьониг беше скрил в гробницата.

И монети. Прекрасна колекция от полски монети, като се започне от монетите на Пястите от ранното средновековие, през монетите от времето на грошовете, после ренесансовите и от злотовия период, чак до късноренесансовите монети на Вазите, бароковите монети и монетите от епохата на просвещението. Нямаше съмнение, че полковник Кьониг беше станал притежател на нечия частна колекция, като предварително е убил колекционера или го е хвърлил в лагер за унищожение.

— Прекрасна колекция от полски монети преди войната имаше известният нумизмат Феликс Моджински от Варшава — каза професорът, който ме съпровождаше, докато разглеждах съкровищата от гробницата. — Имаме предположение, че това е именно част от тази сбирка. Неговата колекция наброяваше хиляда и двеста полски и чужди монети.

— А каква е съдбата на Моджински? — попитах аз.

— Скоро след превземането на Варшава от хитлеристите, той е бил арестуван и заедно с цялото си семейство изпратен в лагер, където загинал. Съдбата на колекцията му е неизвестна. Вероятно тези, които са арестували Моджински са ограбили колекцията му. Може би грабителите са си поделили плячката и в дела на полковник Кьониг се е паднала колекцията от стари полски монети. Или, което е също вероятно, Кьониг е купил част от сбирката от някои разбойници от Гестапо.

— Колко са тук монетите?

— Точно сто четиридесет и седем броя — отговори професорът.

Погледнах писмото, което тази сутрин бях получил от Фромборк.

— Би трябвало да са сто и петдесет монети. Кьониг е записал, че толкова е скрил в гробницата.

— И те бяха сто и петдесет. Но ние махнахме три немски пфенига, които нямат никаква стойност.

— Откъде са се взели три пфенига в колекцията от най-ценни полски монети? — учудих се аз.

— За това трябва да питаме полковник Кьониг. Но той вече никога и никому няма да обясни — поклати глава професорът.

— А на какво основание считате, че сбирката, открита в гробницата, е част от колекцията на Феликс Моджински?

— Тук има няколко монети с уникален характер, като например специалният вариант на денара „Борба със земя“. Известно е, че само Моджински го е притежавал в своите сбирки. А щом същите тези монети се намират в скривалището на Кьониг, изводът сам се налага. Впрочем, ето, това е пълният опис на монетите от гробницата. — Професорът ми подаде голям лист хартия, на който бяха изброени всичките сто четиридесет и седем монети.

Прегледах бегло списъка. Това, което търсех, не намерих.

— Липсва брактеата на Якса от Копаница. Знае се със сигурност, че Моджински го е притежавал в своята колекция — констатирах аз. — Липсва също така денара на Мешко I, който, струва ми се, Моджински е имал. Говори се, че е притежавал също втори екземпляр от денара с надпис „Gnezdun civitas“.

Професорът вдигна рамене.

— Колекцията на Моджински е наброявала хиляда и двеста полски и чуждестранни монети. Трудно е да се каже колко бройки от тази колекция са изчезнали завинаги. Факт е, че Кьониг е придобил само сто четиридесет и седем броя от полската колекция, защото толкова са намерени в неговото скривалище. Липсва брактеата на Якса, липсва денарът на Мешко I, може би липсват още много други интересни полски монети.

Кимнах с глава, че ценя аргументацията на професора.

Но все пак помнех, че музеят в Лодз през последните дни се бе сдобил с брактеата на Якса от Копаница, а два други музея бяха купили денара на Мешко I и денара „Gnezdun civitas“.

Поблагодарих на професора загдето ми бе показал ценностите от скривалището на Кьониг и закрачих към Министерството на културата и изкуството, при директора Марчак.

Директорът изглежда беше вече информиран по телефона за това, което се бе случило вчера в Лодз, защото ме прие много хладно.

— Е, как е? Не успяхте ли? — посрещна ме той. — Поседяхте си в сладкарницата, пихте кафе, а в същото време тайнствената дама е продала на уредника брактеата на Якса. Вие даже не помирисахте парфюма на тази дама, да не говорим, че не попаднахте на следите й.

Усмихнах се, което още повече раздразни Марчак.

— А пък бяхте толкова самоуверен — изръмжа той.

— Вие обаче се лъжете — отговорих аз.

— Какво? Аз ли се лъжа? За резултата от цялата вчерашна история вече ми докладва по телефона уредникът на Лодзкия музей.

— А каза ли ви с кого съм седял в сладкарницата?

— Не.

— Жалко, защото тази информация обяснява всичко. В сладкарница „Хоноратка“ срещнах Валдемар Батура.

— Батура ли? — Директорът сякаш не вярваше на ушите си.

— Ами да. И съм сигурен, че тъкмо той, чрез подставени лица е продал на нашите музеи безценните монети. Затова наистина вече няма смисъл да търсим тайнствената дама.

— Батура… — измърмори замислено Марчак.

Изглежда и той като мене добре познаваше ловкостта, интелигентността и знанията на Валдек Батура. Тогава нашите пътища се кръстосаха в едно старо имение, където се криеха сбирките на полските масони. Директорът Марчак, също участваше в борбата с Батура и си даваше сметка, че той е опасен противник.

— Откъде може да има той тези монети? — размишляваше на глас Марчак. — Главата си залагам, че се е сдобил с тях по нечестен начин. По дяволите! Такива монети на улицата не се намират! Трябва да разгадаете тази тайна! — Директорът даже удари с ръка по бюрото и лицето му почервеня. — Подозирам, че зад всичко това се крие някое голямо мошеничество. Не бива да се оставим да ни измами Валдемар Батура.

— Точно така, господин директоре — казах аз. — Затова моля за командировка до Фромборк.

Марчак ме погледна с голямо изумление.

— Във Фромборк? Там вече действа Петрушка…

— Там се крие и отговорът на нашата загадка — отговорих аз.

Директорът Марчак гневно размаха ръце.

— Всичко друго, но не и там. В никакъв случай. Да не мислите, че не се досещам какво целите? Завидяхте на Петрушка за неговите успехи. Не, драги Томаш! Фромборк няма нищо общо с всичко това. По-скоро ще ви дам служебна командировка за Патагония. Какво ще си помисли Петрушка? Че му нямам доверие!

— Обаче аз трябва да замина за Фромборк — повторих упорито.

След това напълних лулата си и дълго я разпалвах, като чаках, докато директорът Марчак овладее гнева си и ме остави спокойно да го убедя.

Това стана след известно време. Лицето на директора загуби червената си окраска, само очите му все още ме гледаха строго. Така звучеше и гласът му.

— Слушам ви… — рече той много тихо, но зловещо.

Пуснах дим от лулата и казах:

— Да започнем с урок по аритметика, господин директоре…

— Само без шеги — директорът отново чукна с ръка по бюрото.

— Работата е сериозна — предупредих аз. И Извадих от джоба си писмото на Башка. — И така, господин директоре, колегата Петрушка е намерил във Фромборк първото скривалище на полковник Кьониг. Според данните на самия Кьониг в гробницата той е скрил дванадесет картини. Колко картини е намерил Петрушка?

— Дванадесет — отговори заинтригуван директорът Марчак.

— Кьониг е скрил четири икони. Колко икони е намерил Петрушка?

— Четири.

— Кьониг е скрил тринадесет дърворезби. Колко дърворезби е намерил Петрушка?

— Тринадесет — отговори Марчак, но този път вдигна рамене.

— Две дарителници е скрил Кьониг и две дарителници е намерил в гробницата колегата Петрушка. Освен това Кьониг е скрил в гробницата сто и петдесет монети. Колко монети е намерил колегата Петрушка?

— Сто и петдесет броя.

— Не, господин директоре. Трябва да се извадят трите немски пфенига, които нямат стойност. Остават сто четиридесет и седем полски монети.

— Да кажем, че е така. И какво излиза от това?

— През последните дни колко монети е продал на нашите музеи тайнственият „някой“?

Директорът Марчак протегна ръка и започна да изброява, като свиваше пръсти.

— Денарът на Мешко I — едната монета, денарът „Gnezdun civitas“ — две монети. Брактеатът на Якса — три монети. Три — потвърди той.

— Точно три броя липсват и от количеството сто и петдесет. Защото толкова монети трябваше да се намират в скривалището на Кьониг — извиках аз тържествуващо.

Директорът Марчак лукаво притвори очи.

— Забравяте за дуката на Локетек, който също ми предложиха да купя. А това е вече четвъртата монета. Нещо не излиза сметката ви.

Този път аз свих презрително рамене.

— Това е само ловък ход, който има за цел да прикрие именно количеството три. Втори екземпляр от златния дукат на Локетек не съществува. Ако някой наистина притежаваше такъв екземпляр, той нямаше да се обажда на вас, а щеше да го предложи на някой конкретен музей. Залагам главата си, че втори път няма да позвънят по повод на този дукат. Затова да боравим само с фактите. А факт е, че ни продадоха три ценни екземпляра полски монети. От гробницата във Фромборк са откраднати именно тези три монети.

Директорът Марчак ме изгледа така, сякаш бях полудял, а след това удари с юмрук по масата.

— Какви са тези шеги, господин Томаш? В гробницата имаше сто и петдесет монети, а не сто четиридесет и седем. Сто и петдесет, чувате ли ме?

— Сто четиридесет и седем — отговорих аз.

— Сто и петдесет! — повиши тон директорът Марчак.

— Сто четиридесет и седем — повторих аз учтиво.

— Сто и петдесет! — викна директорът Марчак.

Лицето му отново стана пурпурно.

Почувствах, че ако повторя още веднъж „сто четиридесет и седем“, той ще ми нареди да изляза от кабинета му.

Въздъхнах тежко. Откъснах страница от бележника си и нарисувах на нея голям кръст.

— Ще ми позволите ли, господин директоре, да ви задам една гатанка?

За миг той просто онемя от гняв, но успя да се овладее.

До ушите ми достигна зловещият му шепот:

— Аз съм много зает човек и не идвам на работа, за да слушам от подчинените си гатанки.

— Точно така, господин директоре — съгласих се аз учтиво. — Но направете този път изключение. Ето гатанката: Имало едно време един богаташ, чиято жена умряла. Той й издигнал на гроба великолепен паметник, с кръст, украсен с диаманти. Ето как изглеждал този кръст, а така били монтирани на него диамантите.

— Богаташът се страхувал за диамантите си — продължих аз. — Затова всеки ден идвал на гроба и ги броял. По какъв начин? От долу нагоре — единадесет диаманта. Отдолу до дясното рамо — единадесет диаманта. Отдолу до лявото рамо — единадесет диаманта. Нали така, господин директоре? Проверихте ли?

Заинтересуван директорът Марчак с края на писалката си преброи диамантите на кръста.

— Вярно. На всяка страна излизат по единадесет.

— Живял и един ловък крадец. Откраднал нагло два диаманта, но богаташът никога не узнал за това. Както преди всеки ден идвал на гроба и броял диамантите. От долу нагоре — единадесет. Отдолу през дясното рамо — единадесет, през лявото рамо — също единадесет. Броят на диамантите съвпадал, но два диаманта били откраднати.

— Но това е безсмислица! — поклати глава директорът Марчак. — Не могат да бъдат пак единадесет, щом, както твърдите вие, крадецът е откраднал два диаманта.

— Моля. Ето какво направил крадецът. Откраднал по един диамант от лявото и дясното рамо. А първия диамант отгоре преместил най-отдолу на кръста. Ето така:

— Моля, пребройте ги, господин директоре. От долу нагоре — единадесет. Отдолу през дясното рамо — единадесет. И също така през лявото рамо. Обаче два диаманта са взети.

Марчак чак плесна ръце.

— Чудесна гатанка. Ще я кажа днес на сина си.

Но след миг стана сериозен.

— Извинете, но какво общо има тази гатанка с нашата работа?

Наведох скромно очи.

— Забравих да добавя, господин директоре, че крадецът се наричал Валдемар Батура, а богаташът Марчак.

Смятах, че директорът страшно ще ми се разкрещи, но той реагира по друг начин — рече делово:

— Ако обичате, по-подробно, колега.

Обясних му:

— Полковник Кьониг е скрил в скривалището сто и петдесет монети. Аз твърдя, че три монети са откраднати, но както и да ги броите, излиза, че са намерени сто и петдесет и всичко е в ред.

— Моля за доказателства — изръмжа директорът.

— Полковник Кьониг е бил разбойник, но не и кретен. Какъв смисъл има за него да крие трите немски пфенига? Той е скрил сто и петдесет безценни полски монети, а са намерени само сто четиридесет и седем.

— Намерени са сто и петдесет монети — простена директорът.

— Значи вие все още искате да останете в ролята на онзи богаташ, който както и да брои, все му излизат единадесет? Някой е откраднал трите безценни монети, а на тяхно място е сложил пфенигите без стойност. И тези три монети бяха веднага предложени на нашите музеи.

Директорът Марчак пое няколко пъти дълбоко въздух. Знаех, че от този момент нашият разговор ще има много конкретен характер. Директорът Марчак беше умен човек. Липсваше му само детективска жилка, но за тези случаи бяхме ние — аз и Петрушка. Беше умен, защото ако му представиш убедителни аргументи, не държеше упорито за своето мнение, а щом го убедят, разрешаваше да се действа, като при това той отговаряше за нашите поражения, а такива не липсваха.

— Колегата Петрушка ли подозирате? — попита той. — Нима смятате, че той е подменил безценните екземпляри с пфениги без стойност?

— Не, господин директоре. Петрушка е много честен човек. Може би моята професионална завист ме кара да виждам, че му липсва детективски талант, но честността му никога не съм поставял под съмнение. Струва ми се, че някой го е изпреварил. Отворил е гробницата преди него и е взел трите най-ценни екземпляра от колекцията монети, а на тяхно място е сложил пфенигите без стойност.

— Защо не е откраднал картина? Или някоя икона? Дарителница или дърворезба. От тези, които са били в гробницата?

Отговорих му:

— Крадецът държи количеството на предметите, намерени в гробницата, да съвпада с числото на изброените в плана, оставен от Кьониг. Той би трябвало да подмени една картина с друга, икона с друга икона, дарителница с друга дарителница. Впрочем, вие сам знаете колко е трудно незабелязано да се продаде картина на Вичулковски или Малчевски. Всяка картина на известен художник си има своя дълга история, която не може да се заличи. А крадецът, с когото си имаме работа, е човек, който не иска да влиза в конфликт с милицията. Ако краде, то по такъв начин, че да не може да се докаже кражбата. Затова твърдя, че отново ще имаме вземане-даване с Валдемар Батура.

— Защо е взел само три екземпляра от монетите, а не цялата колекция?

— А какво ще прави с колекцията? Нали работата веднага ще излезе наяве. Ще забележим, че липсват сто и петдесет монети. А Батура, моля ви да запомните това, е човек, който умее да се задоволява с по-малка плячка, само и само да не създаде възможност да се докаже престъплението. Като е взел трите най-ценни екземпляра и е поставил пфенигите без стойност, той е разчитал, че никой няма да обърне внимание на кражбата и ще може спокойно да се избави от монетите. Даже е толкова нагъл, че ги е предложил на музеите и, какво има повече да говорим, спечелил е почти сто хиляди злоти. Но играта, господин директоре, се води за още по-голям залог. За второто и третото скривалище.

Измъкнах от джоба си писмото от Фромборк и като го погледнах, продължих:

— В другото скривалище на Кьониг трябва да се намират: четири миниатюри, порцелан, дванадесет свещника и пет бокала… Ако искахте да извършите кражба, която да не бъде забелязана, тоест по системата на подменянето на една ценна вещ с друга, по-малко ценна, кое би станало ваша плячка?

Директорът дълго се колеба, като разсъждаваше на глас:

— Да се подменят миниатюрите е трудно, защото с какво да ги заменя? Играта с порцелана май също не е лесна за осъществяване. Най-лесно е да се подменят свещниците и бокалите.

— Точно така, господин директоре. Но свещниците може да отпаднат, защото обикновено са сребърни. Остават значи само бокалите. Мажем да допуснем, че Кьониг е скрил много ценни литургични бокали, златни, украсени със скъпоценни камъни. А какво ще стане, ако във второто скривалище на Кьониг Петрушка намери пет сребърни бокала?

— Бих се учудил, как Кьониг е заграбил такива не особено ценни предмети…

— Но няма да имате никакви конкретни подозрения, нали? — подхванах аз. — А да се намерят сребърни бакали съвсем не е трудно. Могат да се намерят в антикварните магазини и за сравнително ниска цена. Достатъчно е те да се заменят със златните и ето ти чудесен улов.

— А третото скривалище? — запита Марчак.

Още веднъж погледнах в писмото на Башка.

— Батура няма да открадне нито митра, нито ковчеже с мощи. Но в това скривалище има десет рубина. Нищо по-лесно от това на тяхно място да се сложат фалшиви рубини. В бижутерийните магазини не е трудно да се намерят такива камъни. А ние, след като намерим третото скривалище, ще сметнем, че някой е измамил Кьониг.

Настъпи минута мълчание. Директорът Марчак преценяваше моите доводи.

А аз добавих:

— За щастие крадецът още не знае къде са второто и третото скривалище на Кьониг. Той още ги търси.

— И може би Петрушка ще го изпревари — зарадва се Марчак.

— Да — казах аз. — Нали това, което говоря все още е хипотеза.

— Не бива да онеправдаваме Петрушка — съгласи се радостно директорът Марчак. — Петрушка е много амбициозен. Ако ви изпратя във Фромборк, например като негов помощник, той ще го приеме като израз на недоверие и страшно ще преживява този факт. Той е необикновено чувствителен човек.

— Обаче аз трябва да замина за Фромборк — заявих решително.

Лицето на директора Марчак, което отново се бе намръщило, внезапно засия.

— Имам чудесна идея! — извика той радостно. — Ние се нуждаем от подробен пътеводител на Фромборк. В последно време там работят няколко групи учени. Правят изследвания археолози, историци, астрономи. Трябва да се запознаем с резултатите от тяхната работа и да разработим нов пътеводител, който да вземе под внимание съвременните знания за стария Фромборк и за пребиваването на Николай Коперник в него. Това е вашата задача, така да се каже официално. Но вашата главна задача и по-нататък си остава да изясните тайната за появата на безценните монети. Значи вие пътувате за Фромборк, понеже там водят следите на повереното ви дело. Нали неведнъж при следствената работа се случва така, че следствия, които се провеждат на различни места, и наглед независимо едно от друго, водят до един и същи пункт и се преплитат взаимно. Петрушка има задачата да намери скривалищата на Кьониг, а вие да изясните въпроса с ценните монети. Ако съумеете да си сътрудничите, още по-добре. Ако не, няма как, ще трябва да действате поотделно — констатира в заключение директорът Марчак.

Към следващата част или към съдържанието

Збигнев Ненацки Господин Автомобил и загадките на Фромборк (3)

Метаданни

Данни

Господин Автомобил и загадките на Фромборк

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (3)