Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (2)

Втора глава

Какво е национално съкровище. Тайната на трите монети. Нумизматични йети. Грижи около княз Якса. Престъпници или колекционери. Моята тайна мисия. В „Хоноратка“. Появяването на Валдемар Батура. Геният на злото. Батура отговаря на няколко въпроса. Хвърлената ръкавица. Един на нула за Батура.

За Лодз заминах на следния ден, веднага следобед. Пътят изминах с моята таратайка, защото трябваше да бъда подготвен за всичко, щом щях да се опитвам да установя личността на тайнствената дама, предложила да продаде брактеата на Якса. Обстоятелствата по делото и преди всичко онзи странен телефон до директора Марчак във връзка с дуката на Локетек, ме накараха да считам, че ме чака трудна за разрешаване загадка. Затова не съжалявах, че бях изпуснал тайните на Фромборк. Наистина, скривалища с ограбени от хитлеристките грабители съкровища — това звучи много ефектно. Гарантирам ви обаче, че позивният сигнал: „Дукатът на Локетек“ в същата степен може да наелектризира всеки музеен работник.

Пътят за Лодз е широк и прав, не създава затруднения на шофьора. Моята таратайка се носеше безгрижно и знаех, че няма да ми поднесе никакви неприятни изненади. По време на престоя ми във Франция, като награда за участието ми в разгадаване на тайните на един замък на Лоара, капитан Петерсен поръча в италианската фирма Пинин Фарина нов двигател за моята таратайка и нови гуми. Това струваше горе-долу колкото една нова елегантна симка или даже пежо. Но аз не исках да се разделям със своята таратайка, която толкова пъти ме беше спасявала от най-различни опасности. Отнасях се към нея като към свой най-добър помощник и приятел. Осигурена с нов двигател и нови гуми, как би могла да ме подведе или да не ми се подчини?

Пътувах по хубав път и можех да размишлявам за задачата, поставена от директора Марчак.

Знаех, че трябва да я изпълня деликатно, с много такт, тъй като кой би могъл да гарантира, че зад тази история не се крие някой известен колекционер. Ставаше дума обаче за национални съкровища и информацията за техния произход беше задължителна.

Национални съкровища. При това определение всеки си представя огромни музейни зали или големите вавелски покои, със стени, покрити с гоблени, картини на стари майстори, царски скъпоценности, оръжие, прекрасни мебели, употребявани някога от кралете. Но националното съкровище, чийто произход трябваше да изясня, можеше да скрие в дланта си… дори едно пеленаче. Да, даже шепата на малко дете е достатъчно голяма, за да побере това съкровище. Нито една от тези редки и безценни монети не беше по-голяма от нокътя на възрастен човек и всяка беше малко по-дебела от нокът. Обаче тези малки предмети се пазят в нашите музеи наред с ефектните гоблени и прекрасните картини. Защото те са еднакво важни за историята на нашата култура. Техните описания и снимки могат да се намерят в много книги и наръчници. Няма да ги намерите обаче в нито един ценоразпис. Те нямат цена.

Вече разбирате защо след първите думи на директора Марчак скочих от креслото и слушах обясненията му с голямо изумление.

Денарът на Мешко I. Първата полска монета. До тогава хората, населяващи Полша, си служат или с разменна търговия, или употребяват арабски монети, или още по-стари, римски, или направо парчета сребро и натрошени украшения. Едва Мешко I, вероятно скоро след покръстването му, заповядал да бъде сечена негова монета, както тогавашните чешки и немски князе. Монетата с името на владетеля е била очевидно белег за суверенността на страната, доказателство за съществуването на княжеска власт не само пред чуждите, но и пред собствените поданици. Много ли такива монети са били изсечени? Специалистите нумизмати пресмятат, че са били изсечени от двадесет до тридесет и пет хиляди денара на Мешко I. Колко от тези монети са достигнали до наши дни? Изглежда в целия свят — едва четиридесет и седем. Но вече много отдавна, дори на най-големите задгранични аукциони не е отбелязано да се продава тази монета, което свидетелства за нейната необикновена рядкост. Тази дребна паричка е на повече от хиляда години. На колкото е и полската държава. Направена е от сребро, с диаметър осемнадесет милиметра и осем десети, тежи само един грам и седемдесет и седем стотни. На лицевата й страна се вижда сякаш част от кръг с кръст и деформирано името на полския княз. На обратната страна има обикновен кръст, с четири сфери между раменете му.

И тъкмо този денар е бил продаден на музея в Л. Но още по-вълнуващ въображението е фактът, че на музея в К. е продаден денарът с надпис „Gnezdun civitas“. В историята на полските монети той заема второ място след монетата на Мешко I. Денарът с надпис „Gnezdun civitas“ е сечен по заповед на Болеслав Храбри за прослава на известния гнезненски събор в хилядната година. Стойността му обаче надхвърля стойността на денара на Мешко, тъй като е уникат, т.е. съществува само в един екземпляр. Единственият известен на науката екземпляр от денара „Gnezdun civitas“ е бил собственост на музея на Емерик Чапски. Чапски е бил богат земевладелец, който вложил цялото си огромно състояние в колекция от полски монети. Умирайки, завещал своята сбирка на държавата и днес тя може да се разгледа в Краков.

Вероятно преди години е съществувал още един екземпляр на денара „Gnezdun civitas“, от съкровището намерено в Рихнов, окръг Вонбжежно. През 1863 година той още се е намирал в краковската колекция на банкера Бохенек, но по-късно изчезнал някъде безследно. Известният преди войната нумизмат Феликс Моджински от Варшава се хвалел, че притежава втори екземпляр на тази монета. Но колекционерите нумизмати са фантазьори, като рибарите и ловците…

Денарът „Gnezdun civitas“ е още по-малък от денара на Мешко, диаметърът му е осемнадесет милиметра и пет десети и тежи един грам и шестдесет и шест стотни. На лицевата му страна личи глава с диадема и перлена огърлица. На обратната се вижда рицарски кръст с четири сфери. На обратната страна е изсечен надписът „Gnezdun civitas“.

И точно този уникален денар тайнственият „някой“ е продал на музея в К. за няколко десетки хиляди злоти. Откъде е попаднал в ръцете на тайнствения „някой“ този екземпляр?

Давате ли си сметка колко е бил развълнуван директорът Марчак от този случай? А на това отгоре, като че ли са малко тези сензации, музеят в Лодз уведомил Марчак, че му предлагат брактеата на Якса, княза на Копаница.

Брактеат (от латинската дума bractea или пластинка) е монета, толкова тънка, че се сече само от едната страна, тъй като от другата страна изпъква опакото на щампата. Трудно е с точност да се каже колко от брактеатите на Якса се намират в света. Но във всеки случай са много малко, само няколко музеи го притежават в своите колекции. Тази монета е необикновено интересна също така и поради личността на Якса, князът, който е заповядал да бъде изсечена. Както твърдят историците, славянският княз Якса в средата на дванадесети век е имал своя крепост, Копаница (или Копник) на същото място, където днес се намира Берлин, по-точно квартал Кьопеник, наричан преди осемстотин години Кьопник. Този Якса по време на царуването си водил тежка война с маркграф Албрехт Мечката за западнославянското княжество Бренне, по-късно наречено Бранденбург. Отначало Якса даже завзел Бренне, но през хиляда сто петдесет и седма година Албрехт го изтласкал оттам. Какво е станало после с Якса — не се знае. Някои твърдят, че умрял в изгнание в Полша.

Брактеатът, сечен от Якса, има диаметър осемнадесет милиметра и пет десети, а теглото му е само двадесет стотни от грама. На него се вижда бюстът на княз с брада, който в дясната си ръка държи меч, а в лявата палмово клонче. Фонът е украсен с три звезди и надпис „Jacza de Copnik“.

Тази тъничка монета създаде много грижи на немските учени. Хитлеристките грабители я търсеха по всички полски музеи и частни колекции, за да я унищожат и по този начин да изтрият от паметта факта, че преди осемстотин години в днешния квартал Кьопеник се е осмелил да има своя крепост славянският княз на име Якса.

И ето, тайнствена жена иска да продаде на Лодзкия музей брактеата на Якса. По какви пътища е стигнал той в нейните ръце? Кой е този „някой“, който притежава такива редки и безценни монети?

А странният телефон до Марчак във връзка със златния дукат на Владислав Локетек? Ако тази жена не лъже, очакваше ни поредната сензация, още по-голяма от продажбата на денара „Gnezdun civitas“. Стоте хиляди злоти, които искаше жената, бяха нищо в сравнение с това, което тя би получила на задграничните нумизматични аукциони. Може би наистина зад тези телефони и предложения се крие някой честен човек, който просто се намира във финансово затруднение и на достъпна за музеите цена е пожелал да се раздели с някои екземпляри от своята колекция?

Втори екземпляр от дуката на Локетек? Не, това е прекалено фантастично…

Защото трябва да се знае, че в продължение на много години в нашата наука господстваше убеждението, че Полша в първите векове на съществуването си изобщо не е имала собствена златна монета. Едва хиляда осемстотин четиридесет и седма година промени това убеждение.

В Бошна, близо до Краков, местният златар купил от работниците, които работели на някакъв изкоп, намерената от тях златна монета. Искал да я претопи и вече щял да я хвърли в тигела, когато земевладелецът Неджелски от близкото Сенджейовице, който гостувал на златаря, я забелязал. Той купил от златаря златната монета за шест гулдена. Тази монета се оказала златният дукат на Владислав Локетек, сечен вероятно в чест на коронацията му през хиляда триста и двадесета година.

Златният дукат на Локетек откупил по-късно Емерик Чапски и заедно с огромната си колекция го завещал на Националния музей в Краков, където се намира и до сега. Това е единственият екземпляр в целия свят.

Именно поради неговата рядкост до днес учените нумизмати спорят, дали дукатът на Локетек е бил разменна монета, или просто пробна серия, сечена по случай коронационните тържества. Вероятно са били сечени само няколко или няколко десетки такива монети.

Един екземпляр. Колко колекционери от целия свят биха дали състоянието си, за да се сдобият с такъв екземпляр…

В света на нумизматите и колекционерите от време на време се появяват съобщения, че някой някъде си е видял втори екземпляр на дуката на Владислав Локетек. Даже на страниците на „Нумизматични новини“ проникваха сензационни съобщения за втория екземпляр от тази необикновена монета. Но музейните специалисти обикновено само вдигаха рамене. Съществуването на втори екземпляр изглеждаше като известията за хималайския йети. Тук и там са го виждали, но конкретни доказателства все още липсват.

А ето че сега тайнствената дама предложи на директора Марчак да му продаде втория екземпляр на златния дукат. Шега ли беше това? Или наистина съществуваше втори екземпляр.

В тази история само моята роля беше ясна. Трябваше да открия откъде са се появили редките полски монети. Но инструкциите, които получих от директора Марчак, стесняваха много обсега на моята дейност. В Лодз — като хрътка — трябваше да открия следите на тайнствения продавач, не биваше обаче да затруднявам извършването на продажбата. С други думи трябваше само да бъда свидетел на покупката на брактеата на Якса от Копаница.

Имах достатъчно време. Първо се свързах с уредника на нумизматичната колекция в Лодз, господин А. Г., голям специалист по всичко свързано с полските монети, автор на много трудове в тази област. Уговорихме се в сладкарница „Хоноратка“ да отидем поотделно. Ще седнем на различни масички, той ще осъществи сделката, а аз ще остана наблюдател. Смятах след това да тръгна след дамата, която ще продаде брактеата на Якса.

В „Хоноратка“ бях половин час преди определеното за срещата време и седнах на една масичка до вратата. Всеки, който влезеше или излезеше от сладкарницата, трябваше да мине покрай мене. Впрочем сладкарницата е малка: неголяма зала с петнайсетина масички. Вечер тук обикновено идват хора от артистичните среди, най-вече от актьорския и филмовия свят, тъй като в Лодз се намира най-голямата в Полша студия за игрални филми. Вечер тук могат да се видят и множество красиви девойки и младежи от учебните заведения по изкуствата. Тази сладкарница се слави с превъзходното си кафе, отличния чай и чудесните сладкиши. Повечето постоянни посетители се познават лично или по физиономия; голям старинен часовник с кукувица показва времето.

В осем без десет дойде уредникът на нумизматичната колекция. Той седна на третата масичка от мене, и докато очакваше тайнствената дама, се зае да преглежда някакво научно списание.

Часовникът изкука осем пъти. Уредникът преглеждаше научното списание, а аз бях залепил поглед във вратата, очаквайки тя всеки момент да се отвори и да се появи тайнствената дама.

И вратата се отвори. Но вместо дамата влезе моят стар колега от университета, Валдемар Батура. Той огледа сладкарницата, забеляза ме и учтиво ме поздрави. След това се приближи до телефона, поставен на бюфета, набра някакъв номер и разговаря кратко с някого. Би могло да се помисли, че е влязъл в сладкарницата, за да ползва телефона.

Но като свърши разговора Валдемар Батура си свали палтото, окачи го на закачалката и се приближи до моята масичка.

— Добър вечер, драги Томаш — каза той. — Какво правиш в Лодз? Не сме се виждали май хиляда години. Мога ли да седна при тебе?

— Заповядай — отговорих учтиво.

Вече се досещах, че тайнствената дама няма да дойде на срещата с уредника. Подсказваше ми го присъствието на Валдемар Батура.

Кой беше Валдек Батура? Слаб, среден на ръст, мургав брюнет с гладко вчесана коса. Лицето му беше нежно и красиво като на жена. По-рано имаше малки изискани мустачки, но сега беше гладко обръснат.

В университета се учеше прекрасно. Считаха го — не без основание — за най-способния студент в нашия курс. Притежаваше огромен запас от знания по история на изкуствата, а също и по история, а при това като мене се отличаваше с детективска жилка. Помня, че още в последния курс на следването заедно решихме няколко интересни исторически загадки и разкрихме фалшификацията на една картина от известен художник.

После нашите пътища се разделиха. Започнахме да работим в провинциални музеи. Скоро научих, че Батура оставил службата, а името му бе станало много известно не само сред полските, но и сред чуждите търговци на антики. Батура няколко пъти бе пътувал в чужбина — Италия, Англия и Западна Германия, за да задълбочи своите знания по стара архитектура, както той твърдеше. В действителност, вероятно се е занимавал с търговия на антики. Впрочем, вървеше му прекрасно, обличаше се елегантно, винаги имаше кола последен модел. Беше много ловък, заемаше се само с работа, при която границата между престъплението и честната дейност беше едва доловима и до сега само веднъж — и то заради мене — беше влязъл в конфликт със закона. Но така хитро беше наредил всичко, че отговаряше не за фактическото престъпление, а само за малък инцидент, свързан с това престъпление. Той се бе опитал да придобие огромна колекция от безценни масонски реликви, а го обвиниха само… че е откъртил няколко дъски от пода на едно старо имение.

Колкото до мене — винаги съм считал Батура за необикновен ум, за голям познавач на антиките и художествените произведения и за превъзходен детектив. Ако той ми беше приятел или сътрудник, сигурен съм, че нито една от големите загадки, свързани с изчезналите колекции, нямаше да остане неразрешена. Но Батура обичаше много парите, елегантното облекло и разкошния живот, които скромната заплата на музеен работник не можеше да му осигури. Затова той беше не мой приятел, а противник. И то един необикновен противник, личност изключително интелигентна и ловка.

Затова щом той влезе в „Хоноратка“ се досетих, че сделката няма да стане. Неговата поява в сладкарницата не можеше да бъде случайна. Очевидно, той се криеше зад историята с тези редки монети, които бяха продадени на нашите музеи.

— Ще пиеш ли кафе? — попитах го любезно.

— Разбира се — усмихна се той. — Нали за това съм дошъл в сладкарницата.

— Нима? Аз пък помислих, че влезе да видиш тук ли е уредникът на музея и може ли безопасно да се извърши сделката. А като се убеди, че и аз съм тук, и значи уредникът е следен, се обади по телефона на жената, която е трябвало да дойде тук, и отмени цялата работа.

— За какво говориш, Томаш? Каква сделка? Каква жена?

— Ти познаваш тази жена, не аз — отговорих. — А също ти имаш брактеата на Якса от Копаница.

— Брактеата на Якса? Скъпи Томаш, ти се шегуваш. Това е много рядка монета, а аз, както знаеш, не съм колекционер.

— Наистина ли притежаваш дуката на Локетек? — попитах го като отминах с мълчание неговите увъртания.

Той въздъхна тежко.

— Какво ти става, Томаш? Нима и ти вярваш, че съществува втори екземпляр на този дукат?

— Представи си, Валдек, някаква жена предложила по телефона на директора Марчак да му продаде този дукат. За сто хиляди. Как мислиш, шега ли е това?

Батура се замисли за миг. За мене беше много важно как ще отговори на този въпрос. Ако започне да се подиграва, това значи, че вероятно няма нищо общо с тази история. Ако обаче се отнесе сериозно, ще бъда почти сигурен в неговото участие в историята с монетите.

— Златният дукат? Втори екземпляр на дуката? — разсъждаваше гласно Батура. — Е какво, тази шега има много къси крака. На първата очна ставка ще се провали. Всъщност отдавна се носят слухове, че съществува втори екземпляр от дуката на Локетек. Може би този, който го притежава иска да ви го продаде? Сумата не е голяма, като се вземе под внимание тази рядка монета.

— Защо искат сто хиляди, а не милион? — попитах за.

— Не зная, пък и от къде бих могъл да знам? Обаче допускам, че този някой е реалист. Дава си сметка, че музеите не разполагат с големи бюджети. За сто хиляди злоти музеите могат да си купят втория екземпляр на дуката, а за милион няма да го купят, защото нямат милион.

— Но защо не го продава в чужбина? Би получил за него такава сума, че да живее спокойно много години. Да се изнесе дукатът не е трудно: тънък е като хартия и е голям колкото нокът.

— Не зная, Томаш — сви рамене Батура. — Питаш ме сякаш съм ясновидец. А ми е трудно да отговарям от името на някой си.

Не се предавах.

— А ти, Валдек? Ти какво би направил, ако притежаваше златния дукат на Локетек? Убеден съм, че вместо да го дадеш за сто хиляди злоти, би го изнесъл зад граница и би го продал на някой международен аукцион за сто хиляди долара.

Батура отрицателно поклати глава.

— Грешиш, Томаш. Зная, че ме смяташ за негодник, понеже за тебе всяка старина е национална светиня, а аз се осмелявам да търгувам с тези светини. Но това не е така просто. Мога да търгувам със стари нафтови лампи, със стари саби и стилни мебели, но това съвсем не значи, че ако притежавам нещо наистина безценно за народа, като втория екземпляр на дуката, бих го продал в чужбина. Аз също съм патриот, Томаш, макар и по-различен от тебе. И повярвай ми: ако знаех, че съществува някой, който желае да продаде в чужбина нещо наистина безценно, да го изнесе от нашата страна, бих го предал в ръцете на милицията. Което съвсем не значи, Томаш, че няма и по-нататък да продължа да търгувам със стари нафтови лампи, мебели или да посреднича при продажба на стари икони. Запомни: способен съм да извърша нещо, което по твоите представи е нечестно, но нямам намерение да стана негодник.

Така говореше Валдек Батура и в гласа му звучеше искреност.

С крайчеца на окото си наблюдавах уредника. Като не можа да дочака тайнствената жена с брактеата, той най-после сгъна своето научно списание, плати кафето и излезе от сладкарницата. Навярно също като мене и той беше стигнал до заключението, че тайнствената жена няма да дойде и сделката няма да се извърши.

За момент помислих, че трябва да прекъсна разговора с Батура, да отида при уредника и да се уговоря с него при новото положение, но реших, че разговорът с Батура може да ми е повече от полза. Ако се уверя, че тъкмо той се крие зад историята с тези монети, може би задачата ще бъде изпълнена, ще попадна на търсената следа. Впрочем, на уредника можех да се обадя, след като свърша разговора с Батура и да се уговорим, в случай че жената с брактеата отново се свърже с него и му определи друг ден и друго място за среща.

— Бих искал да ти вярвам — казах на Батура. — А освен това не виждам причина да крия целта на пристигането ми в Лодз. В последно време на нашите музеи беше предложено да купят няколко много редки полски монети: денарът на Мешко I, денарът „Gnezdun civitas“, брактеата на Якса от Копаница, и ако вярваме на телефона, златния дукат на Локетек.

— И цените ви се видяха високи, така ли?

— О, не. Предложени бяха даже много евтино. Затова вече са купени денарът на Мешко I и денарът „Gnezdun civitas“. Днес, тук в „Хоноратка“, трябваше да се извърши третата сделка: да бъде купен брактеата на Якса. Но жената, която предложи брактеата, не дойде на срещата. Затова пък се появи ти, Валдек…

— Разбирам. Подозираш, че в тази работа аз имам пръст — кимна той с глава.

— Сделките се извършиха чрез подставени лица. Някой се крие зад тази работа.

— Кой?

— Ти. Разбира се, че ти.

Валдек се засмя.

— Шегобиец си ти, Томаш. Да не мислиш, че внезапно съм изкопал от земята някакво съкровище?

— Не мисля. Между монетите, които от време на време изравят от земята селяните, може понякога да се намери някоя уникална, единствена сред многобройните други, не особено ценни. Но не е за вярване, в такова съкровище заедно с денара на Мешко I и денара „Gnezdun civitas“ да се намерят брактеата на Якса и златният дукат на Локетек.

— Смяташ, значи, че съм откраднал отнякъде тези монети?

— Не. Просто си присвоил някоя много интересна, изчезнала по време на войната колекция от стари монети. Разбира се, много съм ти задължен за това, че не си се опитал да ги прехвърлиш зад граница, а ги предлагаш на нашите музеи.

— Сигурен ли си, че точно аз се крия зад цялата тази история?

— Утре, Валдек, вече ще знам от чия колекция са тези монети. Нашият отдел има почти пълен регистър на всички известни колекционери и списък на техните колекции и от преди войната и след войната. Не са толкова много колекционерите, които имат честта да притежават брактеата на Якса.

Блъфирах. Нашите регистри бяха много бедни. Много частни колекционери пазеха в тайна своите сбирки.

Знаеше ли това Батура?

— Не разбирам защо е нужно разследване? — каза той. — Даже ако ти имаш право и монетите са от сбирката на някой известен колекционер, не е изключено този колекционер сега да се освобождава от някои екземпляри, може би двойни.

— Не ми се вярва някой да има два денара „Gnezdun civitas“ и два екземпляра от дуката на Локетек.

— Или по време на войната се е лишил от колекцията си и тя е попаднала в други ръце? Колко хора при военните условия се намираха в толкова тежко положение, че бяха готови за парче хляб да дадат най-ценните екземпляри от своите сбирки? Нима по време на войната разни спекуланти не купуваха даже картини от Рубенс за парче месо!

— Да. Вярно е — съгласих се аз. — И ние не искаме да вникнем във всички дела, впрочем твърде сложни от гледна точка на отминалите военни условия. Но като се сдобиваме с някои безценни старини бихме желали все пак да знаем откъде произхождат. Погрешно е да се допуска, че в резултат на моето следствие ще се разкрие някакъв заговор, шайка или банда престъпници и ще се стигне до арестуването им. Просто трябва да знаем истинския извор, от който капят безценни монети. Може би този тайнствен „някой“ има значително повече ценни монети, а ни ги продава по една, по две, по три. Може би ще ни се отдаде възможност да се свържем с него и да купим цялата сбирка? Не всички наши музеи имат нумизматични кабинети.

— И ти смяташ, че този тайнствен „някой“ съм аз? — рече Батура.

— Да — отговорих. — Спира ме само едно: на какво е разчитал тайнственият „някой“, като е пожертвал за толкова кратко време няколко безценни монети? Той би трябвало да допуска, че това ще събуди подозрения в нашия отдел.

Батура се засмя и отговори нахално:

— Може да са му трябвали пари? А може би е смятал, че ти ще останеш във Франция и през август, а това дело директорът Марчак ще възложи например на магистър Петрушка?

— Благодаря ти за похвалните думи — казах аз.

Часовникът на „Хоноратка“ изкука девет пъти. Време беше да свърша разговора и да се връщам във Варшава. Извиних се за момент на Батура и отидох до телефона. Свързах се с дома на уредника.

— Какво? Какво е станало?! — извиках в слушалката, защото това, което чух от уредника, изглеждаше направо невероятно.

Когато той се връщал в къщи след несъстоялата се среща, пред вратата на стълбището, което води в квартирата му, се натъкнал на мъж, който му казал, че идва от името на онази жена, за съжаление, тя не могла да дойде на срещата в сладкарницата, тъй като се разболяла. Този господин обяснил, че носи със себе си брактеата на Якса и сделката може веднага да се състои. Уредникът, който имал заповед да извърши покупката, поканил тайнствения субект, огледал монетата, уверил се в нейната автентичност, и след като записал данните на субекта, му изплатил исканата сума. Точно преди минута този човек, очевидно също подставено лице, напуснал квартирата на уредника.

— Веднага идвам при вас — казах по телефона.

Върнах се при масичката, където все още седеше Валдек Батура.

Изгледах го мрачно.

— Този път ти печелиш, Валдек — констатирах аз.

— Нещо лошо ли се е случило? — заинтересува се той.

— Управителят е купил брактеата на Якса. Така че всичко е съвсем наред. Но аз не обичам да ме правят на глупак. Считам, че си ми хвърлил ръкавицата. Приемам я. И мисля, че пак ще се срещнем.

Подадох му ръка. Въпреки всичко бях изпълнен с възхищение от ловкостта му. Впрочем, уважавайки противника си, правим чест на самите себе си.