Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (11)

Единадесета глава

След поражението. Тринадесетгодишната война. Своенравният племенник. Как жителите на Мазурите станали евангелисти. Клетвата. Мога ли да броя до двадесет. Светът е илюзия. Дървото на злите сведения. Кой се давеше на чешмата?

Ала и Кшищоф Зегадло заминаха за Страната на страшния Ас. Башка и Зоша Валса се върнаха в своите пионерски лагери, а аз вечерях самотен в хижата на ПТТК. Даже не надникнах в стаята си, защото се страхувах, че като видя Калиостро, ще му кажа в лицето „Юда“. Нали той, след като подслуша нашия разговор, беше предал съдържанието му на Валдемар Батура, и той веднага организира отпътуването на стареца.

Преживяното поражение ме измъчваше, желаех да бъда сам и да премисля причините, довели до неуспеха, затова вместо към стаята си, тръгнах на разходка из Фромборк.

Беше привечер. На брега на Висленския залив високо и сякаш с отчаяние крещяха чайките. Откъм Толкмицк пристигна бял пътнически кораб и за известно време малкото пристанище загъмжа от хора. След това към брега се приближаваха само платноходките и яхтите на местния клон на Полския клуб по ветроходство и над водата се носеха гласовитите разговори на спортистите.

Тъмнината се промъкваше по уличките на градчето, разливаше се в градинките, където някога се бяха издигали къщи, а сега, на подредените от харцерите лехи растяха красиви цветя.

Връщайки се от фромборкското пристанище по посока на катедралния хълм, аз полека-лека се поддавах на очарованието на вечерта. И макар че се мъчех да не забравям за второто скривалище на Кьониг, мисълта ми политаше към съвсем други, отдавнашни дела.

Може би причината е в силата на перото на Хенрик Сенкевич и във внушителността на неговите „Кръстоносци“, но в представата на повечето хора хиляда четиристотин и десета година се свързва с упадъка на кръстоносния орден и с триумфа на полското начало в Прусия. Не е, аз не искам да намаля значението на Грюнвалдската битка, защото е истина, че тогава е бил пречупен гръбнакът на ордена. Но историческа истина е, че победата при Грюнвалд не е донесла голяма полза на Ягелло, орденът все още е бил могъщ.

Тридесет години крал Казимеж Ягелончик трябвало да се бие с кръстоносците, за да може окончателно да съкруши тяхната мощ и да достигне до торунския мир през хиляда четиристотин шестдесет и шеста година, когато кръстоносците били принудени да върнат на Полша Гданското крайбрежие, да дадат Повислието с Малборк и Елблонг и Вармия. Но им останала част от Прусия, а в нея Мазурската област.

Когато била постигната победата, присъединяването на отвоюваните от кръстоносците територии към Полша било прието в страната със сериозна съпротива.

Защо? Нима са се страхували, че там ще ги посрещнат враждебно?

Съвсем не. Там очаквали полските рицари с тъга и надежда, молели се за тяхното идване, изпращали пратеници с молба да бъдат присъединени към Полша. Още преди битката при Грюнвалд в Прусия действа известният Съюз на саламандрите, рицарите в него се изказват за присъединяването на земите на ордена към Полша. След това там се организира Пруския съюз на шляхтата и еснафа, който се стреми към освобождаване от властта на кръстоносците и присъединяване към Полша. През февруари хиляда четиристотин петдесет и четвърта година в Прусия избухва въстание против кръстоносците, при Казимеж Ягелончик пристигат пратеници на пруските шляхтичи и еснафи с молба техните земи да бъдат присъединени към Полша. Тогава крал Казимеж Ягелончик се решава да започне война с кръстоносците (това именно е тринадесетгодишната война), но решава въпреки мощната опозиция в своя коронен съвет, възглавявана от кардинал Збигнев Олешницки. А когато побеждава след тринадесет години и се стига до мира в Торун, папата провъзгласява анатема. Формално тя се отнася за Пруския съюз, но тогава считали, че тя обхваща и Полското кралство и даже личността на полския крал. След известно време папата трябвало да я оттегли, защото кралят го заплашил, че ще спре доходните данъци, които папата взимал от Полша.

Кръстоносният орден западал. Няколкото десетки кръстоносци, които управлявали държавата на ордена ползвали само наемни войски, но и за тях не им стигали парите. Нови рицари в ордена не влизали, защото идеята за борба с езичествата загинала от естествена смърт — вече нямало езичници, които да бъдат обръщани в светата вяра с меч в ръка. Нараствало и недоволството сред населението, подвластно на кръстоносците. В тази ситуация рицарите на ордена решили да изберат за свой Велик магистър — княз Албрехт Хохенцолерн. Той бил син на София Ягелонка, сестра на властващия в Полша крал Зигмунт Стари, съпруг на кралица Бона. Княз Албрехт бил един от любимците на краля, защото се отличавал с не малка интелигентност, познания, култура и изискани маниери. А в него имало толкова полска кръв, колкото и немска.

И така княз Албрехт станал Велик магистър, а понеже държавата на кръстоносците след торунския мир била васал на Полша, Албрехт бил длъжен да отдава почести на полския крал. Любимият племенник се измъквал както може от тези задължения, защото в играта влизали и пари, които васалът бил длъжен да дава на сеньора. Но когато вуйчото, който впрочем доста снизходително се отнасял към племенника си, една година се ядосал и доста решително поискал данъка, княз Албрехт тръгнал с войската си срещу Полша и влязъл във Вармия. Така се случило, че администратор на варминския капитул бил тогава Николай Коперник, който по това време пребивавал в Олщин. Коперник призовал към отбрана на Олщинския замък и както се оказало, великият астроном бил също така и добър стратег, защото кръстоносците след безплоден опит да щурмуват, трябвало да свалят обсадата на Олщинския замък.

Скоро полските войски под предводителството на хетман Миколай Фирлей нанесли на Албрехт решително поражение, след което настъпило четиригодишно примирие между кръстоносците и Полша. Княз Албрехт по съвета на Мартин Лутер решил да хвърли монашеското расо и приел лютеранството, монашеската държава превърнал в светско княжество. Разбира се, той си давал сметка, че като приема лютеранството ще изпадне в немилост пред папата и немския император, при когото винаги търсел помощ срещу Полша. Тогава той отново се обърнал към вуйчо си, Зигмунт Стари, който и този път му оказал милост. Наел се да защити своенравния си племенник от гнева на папата и императора. Тогава княз Албрехт заедно със свитата си побързал към Краков и отдал почести на краля, известния пруски данък, показан на картината на Матейко. Прегърнат от вуйчото, щедро обсипан с подаръци и милости, той се върнал в Прусия вече не като Велик магистър на кръстоносците, а като светски княз. Кръстоносците хвърлили расата и се оженили, същото сторили и двамата епископи, самбийския и помезанския, а след тях и енорийските свещеници. И така, ето че един прекрасен ден населението на Мазурите от католическо станало евангелистко.

Докато размишлявах така, аз тръгнах към хижата. Вече чувствах умора.

В моята стая светеше. До масата седеше Калиостро и с невинен вид нареждаше пасианс. Смокът, свит на кълбо, спеше върху възглавницата на моето легло, а на леглото на Калиостро се боричкаха белите мишки. Зайчето в клетката шумно хрупаше морков.

Невинното изражение на Калиостро, когото считах за предател и Юда, разпали у мене страшна ярост. Помислих си, че той безнаказано ми прави най-различни бели, а понеже аз се преструвам, че не зная за тях, той изглежда ме счита за глупак. Реших да наруша малко това впечатление от моята особа.

— Маестро — казах аз, като се огледах, — нямате ли впечатление, че по време на нашето отсъствие някой се е вмъквал в стаята?

— Нямам такова впечатление.

— Доколкото си спомням, вие имахте десет кутии, а сега виждам само девет. Какво е станало с една от вашите кутии?

За миг това твърдение изненада маестрото. Нали имах предвид кутията, която през нощта на пристанището той бе връчил на Валдемар Батура.

— Светът е илюзия — прозина се той, като се престори, че пренебрегва моите думи. — Сигурен ли сте, че можете да броите до десет?

— Завършил съм висше образование — отвърнах аз. — Наистина не е нито Сорбоната, нито Оксфорд, обаче, струва ми се, придобил съм способност да броя до десет.

— Ах — въздъхна той, — ако се не лъжа, вие имахте хуманитарно образование. Сигурно не сте особено силен по математика.

— Струва ми се, че до десет мога да броя.

— А до двадесет?

— Мисля, че ще съумея да броя и до двадесет.

— До двадесет? — престори се той на учуден. — Не съм подозирал това. Броенето до двадесет е необикновено трудна работа и даже аз, който съм завършил Сорбоната, а съм учил и при тибетските монаси, понякога бъркам, когато ми се случи да броя чак до двадесет.

— Искате да ме подложите на изпит ли? — запитах аз, чувствайки, че от ярост косата ми настръхва.

— С удоволствие ще проверя вашите способности — заяви той. Стана от масата, протегна ръка към един от своите девет пакета и измъкна от него малка торбичка и неголям поднос.

Най-напред той ми връчи торбичката като помоли да я развържа от вързалките и да погледна вътре.

— В торбичката има монети — казах аз. — По двадесет гроша.

— Нали можете да броите? — увери се Калиостро. — Моля ви пребройте монетите, като ги вадите от торбичката. Извадете най-напред пет монети.

Бръкнах в торбичката и извадих от нея пет монети като ги поставих на подноса.

— Сега извадете още пет монети.

Отново поставих пет монети на подноса. Торбичката беше вече празна.

— Колко монети имаше в торбичката? А? — запита ме Калиостро.

— Първо извадих пет монети и след това още пет, значи в торбичката е имало десет монети.

— Моля ви, проверете внимателно торбичката. Да не сте оставили там някоя монета — нареди ми маестрото.

Погледнах в торбичката, разтърсих я, опипах я. Нямаше съмнение, че е празна.

— Значи твърдите, че в тази торбичка е имало десет монети? — каза Калиостро като ми взе торбичката.

— Да. Пет плюс пет е десет.

— Това докато следвахте ли го научихте? — закикоти се Калиостро.

С бързо движение той изсипа монетите от подноса в торбичката. А след миг отново изсипа от същата торбичка монетите на подноса. Само че този път и на око се виждаше, че монетите са значително повече.

— Моля, пребройте ги — предложи маестрото.

Преброих ги. На подноса имаше осемнадесет монети.

— Значи пет плюс пет съвсем не е десет, а осемнадесет — каза Калиостро.

Той изсипа монетите обратно в торбичката, торбичката завърза с връзките, след това прибра обратно всичко в една от своите кутии.

— Все още ли сте сигурен, че съм имал десет кутии? — запита той подигравателно.

Кимнах с глава.

— Зная, маестро, светът е илюзия, нали?

След малко, като го гледах хладно в очите, му казах:

— Един ден ще ви направя такъв фокус-бокус, че още веднъж ще заминете да се учите при тибетските монаси. А сега, маестро, предлагам да лягаме да спим.

Като казах това, аз внимателно махнах от възглавницата си заспалия смок и го занесох на възглавницата на Калиостро.

Съблякох се и се пъхнах под юргана. Заспах почти мигновено, дълбоко и без всякакви видения. Какво щастие, че човек няма дарбата да предвижда бъдещето и не знае какви клопки му подготвя съдбата. Ако знаех, сигурно не бих затворил очи.

Събудих се доста рано, избръснах се и се измих. Маестрото спеше, а когато го побутнах по рамото, измърмори, че има намерение да спи до обед и е готов да се откаже от закуската.

Отидох сам в трапезарията, а понеже по природа съм много дружелюбен човек и бързо забравям обидите, като забелязах самотния Петрушка, седнах на неговата маса, след като, разбира се, го попитах дали ще ме приеме.

— Търсенията с вълшебната пръчка на маестро Калиостро дадоха ли добър резултат? — заговорих го учтиво.

Той преглътна хапка хляб с масло, отпи глътка чай и отговори, без да почувства иронията в думите ми:

— Вълшебната пръчка посочи много места, където в Дяволската планина се намират разни метални предмети. Но, както сам знаеш, археолозите не позволяват там да се забие лопата. Впрочем, в този момент това вече няма значение. Второто скривалище на Кьониг се намира на съвсем друго място.

— А, значи все пак Дяволското дърво! — извиках аз тържествуващо. — Убеди ли се, че трябва да търсиш Дяволското дърво.

Толкова беше учуден, че даже вдигна веждите си.

— Какво бърбориш, Томаш? Дяволското дърво? Що за дяволска идея отново?

— Имам предвид Дяволското дърво, което е растяло в двора на дома на Кьониг.

Той се почука с пръст по челото.

— Чувал съм само за едно дърво — дървото на добрите и лоши известия. Или по-скоро на добрата и лошата информация. Ти, Томаш, си зле информиран. Това е, което мога да ти кажа по този въпрос. А във връзка с това уж Дяволско дърво, съветвам те искрено — не се опитвай да ме насочиш по лъжлива следа. Предупреждавам те: днес през нощта пристига от Варшава директорът Марчак, той ми позвъни по този повод. Съветвам те да се заемеш с подготвянето на пътеводителя на Фромборк, защото директорът Марчак сигурно ще поиска да провери твоите постижения в тази област.

Това известие ме изненада. Значи тази нощ във Фромборк пристига директорът Марчак. Защо? Изминалия ден загубих в безплодни търсения на второто скривалище на Кьониг. Какво ще кажа на директора Марчак, ако ме запита за пътеводителя?

Чувствах, че почвата се изплъзва под краката ми. Но въпреки това считах за необходимо да предупредя своя конкурент.

— Вчера — рекох на Петрушка — ти подхвърлих подозрението, че госпожица Анелка, към която, ако се не лъжа, се е привързало твоето сърце, работи заедно с Валдемар Батура. Ти ми се разсърди, но днес съм вече сигурен. Тя караше червения мустанг, в който седеше Валдемар Батура. Това не ти ли стига?

На върха на езика ми беше да разкажа за отвличането на стареца, но тъй като отвличане нямаше, а аз просто бях измамен от Батура, предпочетох да мълча.

Петрушка поклати глава със съжаление.

— Ох, Томаш, Томаш. Ти неверни и недоверчиви Томаш. Моето сърце, както ти казваш, се е привързало към Анелка, а твоето, ако не се лъжа, е привързано към Ала. Днес преди закуска излязох до будката за цигари. Знаеш ли какво видях? По улицата се движеше червеният мустанг, каран от Валдемар Батура. До шофьора в червения мустанг седеше госпожица Ала. Пази се, Томаш. Тази госпожица е съучастничка на Батура.

Чак се задавих. Не можех да промълвя нито дума. Ала в червения мустанг с Валдемар Батура.

Внезапно си дадох сметка, че аз абсолютно нищо не зная за нея.

Неизвестно защо бях почувствал към тази хубавичка девойка огромно доверие. Но съучастници на Батура са Калиостро и Анелка. Защо да е изключено това за Ала. Бях обкръжен от „батуровци“ и тук се криеше причината за всичките ми поражения.

Станах от масата и тръгнах като пиян към своята стая. Пуснах водата и пъхнах главата си под крана. Няколко минути студената вода се лееше върху моята разгорещена глава. Докато чух от леглото на Калиостро:

— Извинете, да не би да искате да се давите в нашия умивалник?

Не отговорих нито дума. Грижливо изтрих главата си с пешкира, сресах мократа си коса и почуках на стаята на астронома П., като го помолих за разговор във връзка с подготвяния от мен пътеводител. След това чак до обед бродихме с П. по фромборкския хълм, спорейки яростно за обсерваториите на Николай Коперник.

След обед се въртях още два часа по катедралния хълм заедно с историка С., като спорехме яростно за обсерваториите на Николай Коперник.

След тези диспути — а вече наближаваше вечерта — главата ми беше такъв хаос, че почувствах отново голяма нужда да отида в стаята и да сложа главата си под крана. За щастие Калиостро не беше там, иначе сигурно щеше да се опита да ми направи изкуствено дишане.