Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (16)

Шестнадесета глава

Директорът Марчак се гневи. Лице срещу лице с врага. Джентълмени и противници. Какво е необходимо на детектива. Няколко думи за музеите. По какъв начин Петрушка стана гений. За нуждата от философски камък. Първото поражение на Валдемар Батура. Моля за помощ.

Над Висленския залив залязваше слънцето. Огромната червена топка се спускаше зад горите, покрили фромборкските хълмове, които закриваха на запад хоризонта и навлизаха във водите на залива. Върху развълнуваните глъбини се разливаше поток от розов блясък, бели чайки кацаха по върховете на вълните и се люлееха на тях като на люлки. Покрай провлака плуваше бял пътнически кораб и отдалече приличаше на огромен лебед, който е скрил глава под крилото си.

Студеният вятър донасяше мирис на море и морски водорасли, тихо шумоляха крайбрежните тръстики, при каменния кей на пристанището се кълбеше бяла пяна.

В такава вечер директорът Марчак ме покани да се разходим до пристанището.

Известно време вървяхме мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Стигнахме чак до края на вълнолома, до малкия морски фар. Там, като гледаше към далечния едва очертаващ се провлак, директорът ме заговори:

— Не смятате ли, Томаш, че съм длъжен да остана във Фромборк до утре?

— Така ми се струва — отговорих аз учтиво.

— И през идущата нощ Петрушка ще открие третото скривалище?

— Да, ще го открие.

— Ясновидство, а? Нали той самият още не знае за това.

— Но затова пък зная аз.

— Познавах един субект, който говореше по подобен начин. Наричаше се маестро Пифелло. Преди войната се появяваше във вестниците като ясновидец и хиромант. Да не би, пази боже, Томаш, вие да гледате също и на ръка?

— Не притежавам никакви свръхестествени способности. Просто досега Валдемар Батура предвиждаше всяка моя крачка и съумя да ми противодейства. Затова три пъти загубих. Сега обаче аз зная каква крачка ще предприеме той. Даже реших да го провокирам.

— Бихте ли посветили и мен?

— Не.

— Нямате ли ми доверие?

— Ох, не става дума за това. Страхувам се, че няма да ми разрешите известни действия, но без това не бих могъл да ви представя доказателства за вината на Батура. Освен това, не мога да се лиша от удоволствието да видя израза на лицето ви, когато най-после стигнем до третото скривалище на Кьониг.

— А, така ли? — разсърди се директорът. — Искате да се забавлявате за моя сметка? И всичко това за награда, че всеки път се мъча да ви отърва, когато попаднете в затруднено положение. Така ми се пада. Няма да ви питам повече за нищо.

Разярен, директорът направи още една крачка към водата и за малко да се смъкне в морето по бетонния вълнолом. Обаче навреме го хванах за ръката и го спасих от принудително къпане. Той ме погледна с благодарност, но каза със заплаха в гласа:

— Не ме интересуват вашите мошеничества около съкровищата на Кьониг. От утре се заемете с пътеводителя на Фромборк. Не сме дошли тук, за да дишаме морски въздух.

След това ме покани на кафе в близката пристанищна сладкарница.

Вече бяхме на вратата на сладкарницата, когато пристигна червения мустанг, а в него Валдемар Батура и Ала.

— Ах, каква мила среща! — с престорена радост извика Валдемар Батура. — Нима във Фромборк става нещо толкова важно, че е пристигнал сам директорът Марчак?

Директорът смръщи чело, преструвайки се, че не се сеща с кого има работа.

— Извинете, нима се познаваме? — запита той.

— Да. Едно време даже работех във вашия отдел.

— Ах, да, вече си спомних. Вие бяхте много лош работник.

— Не е вярно. Просто заплатата ми се струваше много малка. След това се срещнахме в едно старо имение, където бяха скрити масонски съкровища.

— Помня — рече мрачно директорът. — За това, че се вмъкнахте в имението получихте условна присъда.

— Да — поклони се учтиво Валдемар Батура. — Тъй като аз съм известният Валдемар Батура, геният на злото, ужасът на музейните работници, ловкият търговец на антики. Аз съм човекът, с когото Томаш плаши малките деца.

— И какво ви е довело във Фромборк? — запита Марчак.

— Същото, което и вас. Съкровищата на Кьониг. Решил съм да се заема с тях.

— Съкровищата на Кьониг ли? — възмути се Марчак, засегнат болезнено от нахалството на Батура.

А той учтиво се поклони и каза:

— Щом ни свързва делото по търсенето на съкровищата, можем заедно да изпием по едно малко кафе.

— Нас нищо не ни свързва — разяри се директорът. — По-скоро всичко ни разделя. Впрочем, утре вече ще разрешим този въпрос окончателно.

В този момент директорът ме погледна с известна уплаха, защото разбра, че се беше оставил да го подведат и беше казал повече отколкото трябва. Но аз само кимнах с глава и потвърдих:

— Така е. Вдругиден напускаме Фромборк и ще ти дадем време, Валдек, да търсиш.

— С други думи, трябва да считам, че утре ще намерите третото скривалище? — попита Батура и малко загуби самоувереност.

От червения мустанг излезе и Ала. Приближи се до мене и ми прошепна на ухото:

— Идвах към Фромборк пеша и отново го срещнах на шосето. Докара ме и ми предложи кафе. Съгласих се, защото си помислих, че може да измъкна от него нещо за третото скривалище.

— Разбирам — кимнах аз. — И се радвам, че ви виждам. Трябва да се посъветвам с вас за една работа. Но за това после, съгласна ли сте?

През това време директорът Марчак заедно с Батура влязоха в сладкарницата. С Ала ги догонихме и се спряхме на вратата при вида на магистър Петрушка, който седеше до една масичка в компанията на госпожица Анелка.

— Заповядайте. — Петрушка стана от мястото си като видя директора и Батура и ги покани на масата си. Защото Петрушка, който работеше в нашия отдел отскоро, не познаваше лично Батура.

А Марчак погледна госпожица Анелка, след това се огледа към Ала и каза:

— Поздравявам ви с добрия вкус. Макар че да си призная, бих предпочел ден и нощ, даже в извънработно време, да мислите само за работата на нашия отдел.

Седнахме цялата шесторка до масичката: Петрушка, Анелка, Марчак, Батура, Ала и аз. Скоро на масичката се появиха чашки кафе и голям поднос със сладки. Завърза се весел свободен разговор и сигурно никой, който би ни наблюдавал отстрани, не би помислил, че тук са седнали врагове, които водят упорита борба. И че всеки момент между тях ще започне решителната битка.

Отначало разговаряхме за дреболии, за времето, за красотата на Фромборк, за отпуските. След това взе думата Батура и предложи:

— Да изпием по глътка кафе в чест на необикновените успехи на магистър Петрушка. Както говори мълвата, той е намерил второто съкровище на полковник Кьониг. Каза ми за това моят познат, клисарят на Фромборкската катедрала.

— Ах, този дърдорко — усмихна се скромно Петрушка. — Да, вярно е. Аз успях да намеря второто скривалище.

Анелка впи в Петрушка поглед, пълен с възхищение.

— Вие сте гениален. Знаех това още от първия миг, когато се запознахме на фромборкския плаж.

Петрушка чак се изчерви от комплиментите.

— Ах, вие преувеличавате. Наистина, аз постигнах известни скромни успехи, но навремето Томаш постигна още по-голям.

— Нима? — запита Анелка със съмнение в гласа. — Томаш ми се струва човек, който лесно може да бъде пратен за зелен хайвер.

— Или да се извози към границата — подхвърли Батура.

Само аз и Ала разбрахме шегата на Батура и се разсмяхме. Понякога обичам да се смея на собствените си грешки.

Никой друг не обърна внимание на тази шега. Петрушка беше толкова развълнуван от възхищението на Анелка, че се чувстваше като душа на цялата компания.

Със сериозен израз на лицето той каза:

— За съжаление очаква ме още една необикновено трудна задача: трябва да намеря третото съкровище.

Ала присви хитро очи и се обърна към Петрушка:

— Винаги са ми допадали хората с детективски талант. Аз самата съм инженер и се специализирам в такъв неинтересен отрасъл като автоматиката…

„Гледай ти, неинтересна област“ — помислих си аз, като си спомних за Аса и електронното куче.

А тя продължаваше:

— Не бихте ли могли да ни поверите по какъв начин извършихте своите необикновени открития? Какво ви послужи за вдъхновение в това дело?

Петрушка се поклони на Анелка и след това демонстративно й целуна ръка.

Той заяви надуто:

— Също като поетите и всеки виден детектив трябва да има своя муза. Моята муза беше Анелка. Именно в нейната компания, сякаш под нейното очарование, внезапно ми идваха на ум решенията и на двете загадки. Нима не е така, Анелка?

— Да — кимна тя с глава и отново видяхме възхищение в очите й.

А Петрушка си припомняше щастливите мигове.

— Спомням си — казваше ни той, — че мисълта за гробищата във Фромборк и за шифъра, който води към гроба със съкровищата, ми дойде на ум на плажа, когато се запознахме. Лежахме на слънце на пясъка и гледахме към провлака. Беше горещо, задушно, Анелка каза, че би искала сега да е някъде на сянка и че така сенчесто е гробището във Фромборк. А след това Анелка ме попита по какъв начин на картите се означава гробище.

— Да, така казах — кимна утвърдително Анелка.

— И аз тогава имах прозрение. Защото на плана на Кьониг се виждаше правоъгълник с кръстчета. И веднага ми дойде на ум, че тук става дума за фромборкските гробища.

— А второто скривалище? — попита Ала.

— Срещнах Анелка, когато вървеше през двора на катедралата. Имаше много уплашен вид. Попитах я какво е станало и тя отговори, че е разглеждала криптата и там видяла дяволския образ, който я ужасил. „Дяволския образ, ли? — помислих аз. — Но това е Teufelsbild или тойфелб от плана на Кьониг.“ Точно така се случи.

Поклатих глава с разбиране.

— Понякога — потвърдих аз — една необикновена случайност може да помогне да се извърши гениално откритие.

— Не, не беше случайност — заинати се Петрушка. — Беше момент на вдъхновение, който дължа на Анелка.

— Надявам се — подхвърлих аз, — че вдъхновението няма да те напусне по пътя към третото скривалище.

Настъпи неприятно мълчание, от което ни избави Анелка.

— Магистър Петрушка — каза тя — струва ми се надценява ролята ми в неговите необикновени успехи. Но е много приятно да знаеш, че си муза на някого. А вие? — обърна се тя към мен. — Ще ни откриете ли извора на вашите успехи?

Вдигнах рамене.

— Напоследък нямам никакви успехи. Обаче зная какви са причините за това.

— Липсва ви муза — подхвърли весело Анелка.

Петрушка, който пожела окончателно да ме смаже в очите на компанията, каза:

— Всъщност напоследък Томаш няма успехи като детектив, но в областта на експертизата се оказа просто невероятен.

— Наистина ли? — престори се на удивен Батура.

— О, да. Представете си, във второто скривалище на Кьониг намерихме пет бокала. Отначало помислихме, че са сребърни…

— Но какво? Но какво? — разпитваше Батура.

— Но сега, когато ги взе в свои ръце нашият Томаш и ги огледа внимателно, се оказа, че сме намерили не сребърни, а златни бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Забелязах как на лицето на Батура се изписа подозрителност, която бързо се замени с безпокойство.

— Нима това е истина? — обърна се той към директора Марчак.

Марчак шумно се изкашля. После извади кърпата си и задуха силно в нея, сякаш бе почувствал внезапно, че има хрема.

— В погребалната крипта беше много тъмно — обясни той. — Затова имахме погрешното впечатление, че сме намерили сребърни бокали. След това Томаш определи, че са от злато.

Батура помрачня. Не беше трудно да се отгатне какво ставаше в главата му и какви мисли се въртяха в нея. От този момент той млъкна, като поглеждаше към мен подозрително.

Почувствах, че Ала ме бута с коляно под масата. Много ни се искаше да се изсмеем. Само че не биваше да го правим.

В това време магистър Петрушка, на когото общият интерес и вниманието на девойките бяха завъртали главата, отново започна високо да разглаголства по мой адрес.

— Томаш — казваше той — са го напуснали музите. Липсва му вдъхновение. Той, който намери съкровищата на помешчика Дунин, дневника на хитлеристкия престъпник, потопения камион с музейната сбирка, той, който откри покоите на масонската ложа, се оказа съвсем безпомощен пред трите загадки, които ни е оставил полковник Кьониг. На това отгоре, се е сприятелил с един много съмнителен тип на име Калиостро, маестро на черната и бялата магия и се опитва да ни внуши, че е ясновидец.

В този момент трябваше да го прекъсна, защото не исках Батура да узнае, че за утре през нощта съм предсказал на Петрушка откриването на третото скривалище.

— Калиостро — намесих се аз — ме научи на няколко полезни фокуса. Някои хора могат да променят златните бокали на сребърни, аз пък научих един много по-труден номер, променям сребърните в златни.

— Какво искаш да кажеш? — запита Батура.

Думата взе директорът Марчак. С директорска тежест той заяви:

— В нашия отдел, скъпи Петрушка, щат за музи, които да вдъхновяват моите служители, не е предвиден. Задачата на Томаш не беше да търси съкровищата на Кьониг, а да разработи пътеводител на Фромборк. Ако наистина той притежава умението на древните алхимици и умее да променя среброто в злато, в нашия отдел го очаква доста работа. Няма да ни е излишен също и философският камък — добави той загадъчно.

— Да превръща среброто в злато ли? — повтори Батура. — Ще ме извините, но аз не мога да повярвам в подобен номер.

Докато казваше тези думи, в сладкарницата влезе пощенски раздавач.

За миг спря на прага, огледа се и като забеляза Батура, тръгна решително към него.

— Вие, доколкото си спомням, се наричате Валдемар Батура? — попита той.

— Да.

— Забелязах вашия червен автомобил пред сладкарницата, а има за вас телеграма от Варшава, затова вместо във вашия лагер на залива донесох ви я тук.

И той подаде на Батура телеграмата. Валдек я отвори и я прочете.

Внезапно побледня, изумено огледа лицата ни.

— Какво се е случило? — обезпокои се Анелка. И измъкна от ръцете на Батура телеграмата.

Докато я преглеждаше, аз недискретно надникнах през рамото й и прочетох:

Докарах сребърни бокали. Какво е станало със златните? Нищо не разбирам. Стефан.

Внезапно Батура стана от мястото си. Погледна ме с очи, изпълнени с ярост.

— Трябва да ви напусна, за да поръчам бърз телефонен разговор с Варшава. Надявам се скоро да се срещнем — последните думи каза със закана в гласа.

С бързи крачки той напусна сладкарницата.

— Ще ме закарате ли в къщи? — обърна се към мен Ала.

— Разбира се — скочих аз от стола си.

Когато излизахме от сладкарницата, чухме как магистър Петрушка, който изглежда нищо не бе разбрал от станалото преди малко, казваше нежно на Анелка:

— Действително директорът Марчак е против присъствието на музите в нашия отдел, но моля ви, не ме изоставяйте. Какво ще правя без вас?

Забелязах изразът на неудоволствие, който се изписа на устните на директора Марчак. И то съвсем не за това че не се предвиждаше щат за музите. Просто той беше умен и ловък човек. Прекрасно си даваше сметка какви бяха „прозренията“ на магистър Петрушка.

— Досещам се какво имаше в телеграмата до Батура — закиска се Ала по пътя към хижата, където беше паркирана таратайката. — Този тип от Варшава е открил замяната на златните бокали със сребърни. Батура е готов да повярва, че имате способности на магьосник.

— Заслугата е ваша — отговорих аз. — Нали вие извършихте чудодейната замяна. Боже мой, какво щях да правя без вас?

— О? — изненада се Ала. — Вече говорите като магистър Петрушка. Да не би да искате да ме направите своя муза?

— Нали вече чухте, в нашия отдел такъв щат не се предвижда. Но имам към вас още една молба.

— Искате да назначите нашия Ас ли? — попита тя. — За съжаление, казвам ви предварително, че е невъзможно. Утре Асът ще бъде транспортиран до нашата база в политехниката. Периодът на изпробване завърши.

— Вие също ли заминавате? — разтревожих се аз.

— Не, аз оставам още няколко дни, за да ликвидирам нашите работи.

Въздъхнах с облекчение и й изложих молбата си. Смятам, че Батура много би дал да узнае в какво се състоеше молбата ми.