Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (14)

Четиринадесета глава

Предателка ли е Ала. Странното предложение. Вземам на заем пет бокала. Кой търси дупки в цялото? Експедиция към страната на страшния Ас. Внимание, опасност. Куче ли е, дух ли е? Какво видях по телевизора. Тайната на Батура. Третият злодей. Пет златни бокала. Подигравки с Томаш. Фокус-бокусът на страшния Ас.

— Предателка! — казах аз презрително на Ала, която, щом си отиде Марчак, се приближи и седна до мен на пейката под дъба.

Тя направи обидена физиономия и започна да рови в чантата си. Най-после измъкна черна кутийка, подобна на малък радиопредавател.

— Предателка! — повторих аз. — Даже нямате какво да кажете за свое оправдание.

Тя вдигна рамене.

— Колебая се дали да не повикам тука Аса, за да се разправи с вас.

— Аса ли? — попипах си рамото, спомняйки си хватката на стоманените ръце.

— Няма да го направя само защото не искам да предизвиквам ненужна сензация във Фромборк — забеляза тя. — Но и така няма да ви позволя да ме обиждате.

— Вие сте съучастница на Батура. Видели са ви в червения мустанг, в компанията на този негодник.

— А, за това ли става дума? — разсмя се тя. — Наистина ли мислите, че ако съм съучастница на Батура бих се показала в неговия автомобил? Вчера сутринта отивах във Фромборк на покупки. Точно оттам минаваше Батура и ми предложи да ме докара. Трябваше ли да му откажа? Същото се повтори и следобед. Той ме откара със своя мустанг.

— Джентълмен — подхвърлих аз презрително.

— Разбира се, той е много добре възпитан човек — потвърди тя. — Наистина, давам си сметка, че неговият интерес към моята особа произтича от факта, че той ни видя заедно, когато гонехме неговия мустанг. Докара ме, за да разучи какво правя аз тук, ако има възможност.

— Защо сте отивала пеша във Фромборк? Да не би светлосиният опел на магистър инженер Кшищоф Зегадло да се е повредил? — запитах аз с ирония в гласа.

— Не. Просто магистър инженер Зегадло е завинаги задраскан от списъка на моите поклонници. Той е човек, който се ръководи в живота си само от външното. Импонира му това, което изглежда красиво. А аз обичам хората, които обръщат внимание не толкова на външните черти, колкото на характера. За мене е важна не лъскавата каросерия на автомобила, а онова, което автомобилът крие под капака си. Един мъж не може да ме интересува само за това, че е красив, има хубава коса, стройна фигура и танцува добре. За мене е важно какво има той в главата си. Край, точка. Повече няма да пътувам със светлосиния опел.

Поклатих меланхолично глава.

— Аз също се оказах човек, който се ръководи само от външното. Затова вече трети път губя битката с Валдемар Батура.

Разказах на Ала за вчерашното си приключение в подземията на катедралата.

— Погуби ме моята самоувереност — обясних аз. — Струваше ми се, че съм необикновено ловък. Едва пристигнах във Фромборк, веднага попаднах по следите на Дяволската планина, а след това на Дяволското дърво. Ако мислех за себе си с по-малко самоувереност, сигурно бих разкрил бързо хитрия план на Батура. Този план се основава на това, че той ме насочва по следи, които трябва да ме заведат в задънена улица. Как можах да не се сетя, че щом Батура така неумело отвлича стареца, това е капан? Как можах да позволя да ме вкара в подземната крипта?

Ала се замисли дълбоко за нещо. Съсредоточено дърпаше с пръсти кичур от косите си.

— Казвате, че в тайника вероятно е имало пет златни, инкрустирани със скъпоценни камъни бокали, а са намерени сребърни бокали? — уточни тя.

— Да. Да не би Батура да е пристигнал тук, за да се наслаждава на красивия Фромборк.

Внезапно на лицето на Ала се появи решителен израз.

— Ще се опитам да ви помогна — каза тя. — Обаче дайте ми ако обичате тези пет сребърни бокала.

— Защо?

— Не трябва да питате много. Аз също имам свои тайни.

— Аз от къде ще взема петте сребърни бокала? Да не би да мислите, че директорът Марчак ще ми ги подари?

— Вземете ги от него на заем срещу разписка. Нали сам казахте, че те не представляват голяма ценност.

— Съгласен съм. Само как ще обясня молбата си да ми даде назаем бокалите?

— Това си е вече ваша работа. Но като ми дадете тези бокали ще получите възможност да доставите на господин директора Марчак желаното доказателство.

— Искате да ми набавите доказателство за вината на Батура ли? По какъв начин?

— Моля да не питате! — Тя даже тропна с крак. — Донесете ми петте сребърни бокала.

Станах от пейката.

— В такъв случай трябва да се разбера с директора Марчак.

Тръгнахме към хижата на ПТТК. Помолих Ала да почака в моята стая, която Калиостро бе напуснал през това време.

Аз пък почуках на вратата на стаята на директора Марчак.

Той изглежда вече си лягаше да спи, защото отвори вратата по пижама.

— Какво има? — изръмжа той ядосано. — Нали ви казах, че съм уморен от пътуването.

— Искам да взема за малко петте сребърни бокала от тайника.

— Защо?

— Съмнявам се, че това са съвременно производство фалшификати.

— Глупости. Мисля, че са работени в края на миналия век. Стойността им не надминава сумата от десет хиляди злоти.

— Бих искал обаче да ги огледам. Настоявате да ви представя доказателство, а когато искам да го намеря, вие затруднявате издирването му.

— А, така ли поставяте въпроса? Добре. Ще ви дам бокалите.

Той ме заведе в ъгъла на стаята, където в дървен сандък, заключен с огромен катинар, се намираха предметите, открити във второто скривалище на Кьониг. Директорът Марчак намери петте сребърни бокала и ми ги връчи.

— Да ви представя ли разписка?

— Ще мине и така. Аз ви имам доверие.

Излязох от стаята му като носех в двете си ръце петте литургични бокали. В коридора се натъкнах на магистър Петрушка. Той хвърли подозрителен поглед на бокалите.

— За какво си ги взел? — попита той.

— Искам да ги огледам.

— Защо?

— Струва ми се, че са само посребрени, а значи почти без стойност.

— Грешиш. Внимателно ги огледах. Сребърни са! Наистина нямат голяма стойност, но не е моя вината, че Кьониг в това отношение се оказа глупак. Впрочем не би трябвало да се учудваме. Той не е бил ценител на произведенията на изкуството, а само хитлеристки грабител, вземал е каквото му падне под ръка. В неговите скривалища намираме безценни вещи и съвсем без стойност; чудесни монети и обикновени пфениги, безценни миниатюри и обикновени литургични бокали.

— Имаш ли нещо против аз все пак да ги огледам?

— Не — вдигна рамене той и отмина.

Влязох в стаята си и поставих бокалите на масата.

— Ето ги — казах на Ала и огледах стаята. — Страхувах се, че ще ви намеря върху масата или върху стола.

— Защо?

— Живея заедно с един смок и две бели мишки.

— Ох — изпищя тя и изплашено се огледа из стаята.

— Но, струва ми се, че Калиостро е взел тази компания със себе си.

Ала веднага се успокои. Седна на стола и посочи картонените кутии, които се намираха под леглото на Калиостро.

— Трябва ми една такава кутия.

— Те са на Калиостро…

— Още по-добре.

— Но това е кражба — забелязах аз.

— Не. Вземаме я само на заем. Ще ви върна чашите заедно с картонената кутия.

Измъкнах изпод леглото кутията, в която от време на време живееше Пьотруш, сложих в нея бокалите и я подадох на Ала.

— А сега какво? — запитах аз заинтригуван.

— Сега аз си отивам в къщи — заяви тя.

Взе кутията под мишница и като ми кимна с глава, излезе от стаята.

Въздъхнах тежко. За миг имах чувството, че отново се забърквам в някаква каша.

Обаче моето безпокойство не трая дълго. Заех се с нещо, което ми се струваше сто пъти по-важно.

Въоръжен с електрическо фенерче отидох в крепостта и се върнах оттам едва на обед.

В трапезарията заварих директора Марчак, който обядваше в компанията на магистър Петрушка. Седнах на тяхната маса и помолих келнерката да ми донесе обеда.

— И как мина експертизата? — попита ме директорът Марчак.

— Каква експертиза?

— На бокалите. Нали ги взехте от мене — поясни директорът.

— А, да. Наистина.

— В такъв случай върнете ми ги веднага, защото ще изпращам за Варшава сандъка със съкровищата.

Изтръпнах. Откъде да ги взема сега тези бокали?

— По пощата ли искате да изпратите съкровищата? Могат да се загубят — разтревожих се аз.

— Бъдете спокоен. Осигурил съм специален придружител за сандъка.

— Хм — изкашлях се аз несигурно. — Вокалите ще ми трябват още известно време.

— Имахте достатъчно време за експертизата. Впрочем, ще я завършите във Варшава, а сега, моля да донесете бокалите в моята стая.

„Господи, какво да направя?“ — ужасих се аз.

Магистър Петрушка, който забеляза загрижения израз, изписан на лицето ми, добави със злорада усмивка:

— Томаш търси дупки в цялото, само че няма да намери.

Изгълтах бързо обеда. Скочих от масата и почти бегом изскочих от хижата на ПТТК. Седнах в своята таратайка, когато към мен изтича Башка.

— Господин Томаш! Господин Томаш! — викаше той радостно. — Вече зная къде е лагерът на Батура. Живее на палатка при устието на река Бауда, на малък пясъчен нос.

— Ах, сега вече не е важно — отвърнах, запалвайки мотора.

— Не е ли важно? — повтори той много разочарован. — А да знаете каква чудесна книга купих в павилиона? „Магичното изкуство“ на Александър Вадимов, известния съветски илюзионист. Разгледайте я…

Той ми подаде дебела книга с жълта, крещяща обложка.

— Заеми ми я — помолих го, озарен от внезапна идея. — Ще я прегледам и утре ще ти я върна. А сега извинявай, но много бързам.

— Няма ли да ме вземете със себе си?

— Не — поклатих аз глава. Добавих сериозно: — Заминавам, момче, в страната на страшния Ас. Ако не се върна след известно време… — запънах се и махнах с ръка. — Прощавай, нищо повече не мога да ти кажа.

— Каква е тази страна? Какъв е този Ас? — разпитваше заинтригуваното момче.

— Дал съм клетва да мълча. В страната на страшния Ас бяхме заедно с Калиостро, но и той е длъжен да мълчи. Ако не се върна дълго време, поговори с Калиостро. Може би тогава той да намери някакъв изход.

Като казах това, аз взех от Башка книгата за магичните фокуси и препуснах с всички сили, тоест с колкото сила имаше в дванадесетте цилиндъра на моята таратайка.

Бях решил да намеря Ала в страната на страшния Ас и да взема петте сребърни бокала. Защо, по дяволите, се съгласих да ги взема от директора Марчак? Какво ли е направила Ала с тях?

Тези въпроси ме измъчваха. Но до страната на страшния Ас не беше далече, ако се вземе под внимание скоростта на моята таратайка. Ето вече първият мост на Бауда, ето вторият, хълмът и теснината, в която се срещнахме с Аса. Ала каза, че за да я намеря, трябва да тръгна по пътеката в края на теснината. Тази пътечка трябваше да ме изведе през гората чак до бараката, в която живее Ала.

Преминах теснината и паркирах таратайката на края на полския път, близо до гората, която растеше на хълма със старинната крепост. Открих тясната пътечка, но преди да тръгна по нея внимателно се огледах.

Денят беше слънчев, ясен, небето над мен беше ясносиньо, по него от време на време плуваха бели облаци, прилични на големи, покрити със сняг планини. Те се носеха бързо, изглежда горе духаше силен вятър. Но на земята царуваше спокойствие и огромна, потискаща тишина. Над полето се спущаше зноят на августовския ден, краят на гората примамваше с приятната си прохлада. В гората весело чуруликаха птиците. Но на мен, който още помнех срещата си с Аса, красотата на този кът ми изглеждаше заплашителна, криеща опасности.

Известно време постоях на края на полето, не се осмелявах да навляза в гората. Непрекъснато ми се струваше, че в горския мрак дебне желязното тяло на Аса и иззад храсталаците ме следят монтираните на железния купол стъклени очи. Мислех за железните ръце, готови да ме хванат, щом само се намеря на пътеката. Ако имах гаранции, че в Аса седи Ала, бих тръгнал напред със смели крачки. Но може би този път някой друг го управлява и този някой ще бъде по-безогледен от нея.

Кой би могъл да седи в Аса? Например магистър инженер Кшищоф Зегадло. Не се съмнявах, че Ала и Зегадло работят заедно. Значи, беше вероятно те да се редуват или даже заедно да пътуват с железния Ас. Зегадло сигурно го беше яд на мен, защото бе загубил симпатиите на Ала. О, не бих желал да попадна в неговите ръце, а по-точно в ръцете на водения от него Ас.

Но не можех да стърча тук безкрайно. Директорът Марчак чакаше петте сребърни бокала, които заедно с другите съкровища бе решил да изпрати във Варшава.

Погледнах още веднъж лазурното небе. След това, като събрах цялата си смелост, пристъпих по горската пътека. Стараех се да вървя тихо като индианец, при всяко изшумоляване се криех зад стволовете на дърветата и преди да продължа пътя си по-нататък, проверявах дали шумът не е предизвикан от гъсениците на Аса.

А пътеката се виеше като смока Пьотруш. Ту навлизаше навътре в гората, ту отново излизаше покрай полето. И никъде жива душа. Само два пъти срещнах червени табели с предупредителния надпис: „Внимание опасност“. На всяка табела беше нарисуван череп с кръстосани кости.

Въпреки тези предупреждения, продължавах да вървя по пътеката, но душата ми беше в петите. За каква опасност ме предупреждаваха надписите? На мини ли ще се натъкна? А може би след миг от храстите ще изпълзи друго чудовище, също така страшно, като многоокия Ас?

Струваше ми се, че колкото по-навътре навлизам в гората, толкова тя става по-гъста, по-тъмна и по-мрачна. Сякаш и птиците си бяха отишли оттук, защото вече не чувах никакво чуруликане.

„Дали да се върна?“ — мина ми през ума. Но си представих физиономията на директора Марчак, когато му кажа, че бокалите не са в мен. Пред очите ми се появи тържествуващата, злобно изкривена мутра на магистър Петрушка и това ми даде смелост.

Направих още десетина крачки по пътеката и внезапно пред мен се откри огромна горска поляна. Сред поляната видях дълга тенекиена барака, оградена с бодлива тел и мрежа. Над бараката се издигаше мощната мачта на антена.

В оградата имаше желязна врата и към тази врата водеше пътеката. Надписът на вратата гласеше „Изследователски център на факултета по автоматика към политехниката в Г. Вход за външни лица строго забранен“.

Вратата на оградата беше здраво затворена. Мислех, че ще открия на нея звънец, но не забелязах нищо подобно.

„Как да стигна до бараката?“ — замислих се аз и се приближих до вратата.

Внезапно от малката къщичка до бараката изскочи жълто куче. Притича десетина крачки към вратата и започна високо да лае. Кучето беше голямо като овчарка, но не приличаше на нито една от познатите ми породи. И някак вдървено тичаше, като на кокили.

Отдръпнах се от вратата и кучето веднага се оттегли назад в своята будка. Направих крачка към вратата и то отново изскочи. Лаеше гръмко както другите кучета. Само че го вършеше монотонно, винаги еднакво, в една тоналност.

Отново се отдръпнах от вратата и то се дръпна в будката си. Аз се приближих към вратата и то изскочи от будката и започна да лае.

— Бурек… Бурек… — помамих го аз.

То не ръмжеше, не се заливаше в лай както правят в такива случаи другите кучета. Само с монотонния си глас високо съобщаваше на жителите на бараката за моето присъствие.

Кучето беше изкуствено. Бях чел някога за електронни животни. Това, изглежда, беше тъкмо такова куче. Извикваше го от будката фотоелементът, който се намираше на вратата. Специален механизъм, поместен в корема му, задвижваше магнетофонната лента със записания лай на живо куче.

Търпеливо стоях до вратата в обсега на фотоелемента. Електронният пес лаеше ли, лаеше.

Най-после вратата на бараката се отвори и се показа Ала, облечена в бяла престилка. Тя прикри очите си с ръка, защото я заслепи слънчевата светлина. Погледна към вратата. Видя ме и натисна копчето на вратата на бараката. Желязната порта се отвори безшумно.

Влязох на терена на опитния център. Щом изчезнах от обсега на фотоелемента, кучето веднага престана да лае и се скри в своята колибка.

— Какво ви води насам? — запита Ала.

— Петте бокала. Трябват ми обратно. Директорът Марчак иска да ги изпрати днес във Варшава.

— Няма да е лесно — поклати глава тя. — Впрочем сам ще се убедите в това.

Протегна ми ръка за поздрав, а после с гостоприемен жест ме покани в бараката.

— Професорът, инженер Зегадло и останалият персонал на нашия център заминаха днес за Варшава на съвет — обясни ми тя. — Тук съм почти сама.

— Почти сама ли? Какво значи това?

— Имам няколко автомата. Всеки от тях има в себе си нещо от човека. Затова не мога да кажа, че съм съвсем сама тук.

— А къде са моите бокали? — попитах аз нетърпеливо.

Тя нищо не отговори. Влязохме в едно голямо помещение. Видях три пулта за управление, покрити с някакви копчета, лостове, лампички, които от време на време разпръскваха цветни светлини. Видях и голям екран на телевизионен монитор.

Ала ми подаде кресло.

— Седнете и гледайте — заповяда тя, а сама се приближи към командния пулт.

— Не съм дошъл да гледам телевизионни предавания — казах аз решително. — Моля ви да ми върнете бокалите.

— Гледайте! Те са там — посочи тя телевизионния екран.

Седнах и зазяпах екрана на приемника, но не видях бокалите, само развълнуваната повърхност на море или голямо езеро.

— Не съм дошъл да гледам краеведчески предавания — започнах аз отново.

Ала завъртя някакво копче на командния пулт и веднага се появи нова картина. Видяхме песъчлив нос и на него туристическа палатка. До палатката стоеше червеният мустанг на Валдемар Батура. След миг видях Батура. Съблечен по плувки, той лежеше на пясъка до водата, а му правеше компания госпожица Анелка също по бански костюм.

— Какво е това? Какво виждам? — завиках аз.

— Виждате лагера на Валдемар Батура.

— Но по какъв начин го виждам?

— Изпратих Аса по коритото на река Бауда — обясни Ала. — Сега е потопен във водата. На повърхността се показва само куполът с очите, които са телевизионни камери и рефлектори. Асът ни предава образа, който вижда.

— Не разбрах добре…

— Ох, толкова е лесно. Правим опити с Аса. Вчера изследвахме как ще работи във водата и го изпратихме по коритото на река Бауда. Телевизионните му камери предадоха образа на Валдемар Батура. При него видях пет златни бокала.

— Значи вие не бяхте в Аса, когато го срещнахме в клисурата?

— Не, разбира се. Асът се ръководи с помощта на радиовълни. Когато вие го срещнахте, аз бях тук, където съм сега и разговаряхме от разстояние.

— Къде са моите сребърни бокали? — повторих упорито аз.

— В Аса. В кутията, която ми дадохте заедно с бокалите.

— Какво смятате да правите с тях? — попитах обезпокоен аз.

— Тихо — изшътка Ала. — Слушайте! Включвам звуковата апаратура, инсталирана на купола на Ас.

Картината на екрана на приемателя ме заинтригува. Ето че към лагера на Батура по междуселския път пристигна черен вартбург, от който изскочи млад мъж с тъмни очила.

Щом го видяха, Батура и Анелка скочиха от пясъка.

— Здравей, старче — чух аз гласът на Валдемар Батура, който поздравяваше младежа от вартбурга. — Най-после се появи.

— Получих телеграмата ти и веднага тръгнах на път — каза младежът, като целуваше ръка на Анелка. — Нещо важно ли се е случило, че ме викаш?

— Сдобихме се с пет златни бокала. Трябва веднага да ги вземеш оттук и да ги закараш във Варшава. Не мога да ги държа в лагера си, защото Томаш е на път да открие моя лагер и да доведе тук милиция. Искам да съм чист като сълза, разбираш ли?

— Ясно — кимна младежът. — Покажи ми, братле, тези бокали.

Батура поклати глава и със страшно доволна физиономия започна да рови в пясъка около своята палатка. След малко той извади скрита в дупката картонена кутия, също като тези, които Калиостро държеше под леглото си. Подобна кутия Калиостро връчи на Батура през нощта на фромборкското пристанище. Вече знаех какво е имало тогава в кутията. С моята таратайка тогава Калиостро беше докарал на Батура петте сребърни бокала, които сигурно беше купил от търговците на антики или просто в някой антикварен магазин. Тези сребърни бокали Батура бе поставил на мястото на златните, които беше откраднал от второто скривалище.

Сега в същата кутия бяха златните бокали.

— Гледай — рече той на младежа с тъмните очила — всеки от тях струва сто пъти повече от петте сребърни, които купихме във Варшава. Разгледай ги добре. Те са не само златни, но и инкрустирани с опали и сапфири. Помисли си: всичко това за пет сребърни бокала.

С истинско огорчение, но в интерес на истината, трябва да цитирам сега думите на Батура.

— Не съм допускал — казваше Батура на младежа, — че Томаш ще се окаже такъв глупак. Остави се като малко дете да го заведем за ръчица право в капана. Сега, макар че сигурно се досеща за подмяната, не може нито дума да гъкне, защото всички подозрения ще се насочат към него.

— Великолепен си — призна му младежът.

Намеси се и Анелка. Лицето й имаше сърдито изражение.

— Валдек, забрави ли, че и аз веднъж ти помогнах да подхлъзнеш Томаш. Нали аз те гримирах като старец.

— Да. Гениална си — съгласи се Батура и с благодарност целуна ръка на Анелка.

— Пет години съм работила в киното като гримьорка — заяви с гордост Анелка. — Имам опит.

— Томаш е глупак — повтори Батура. — А ние имаме пет златни бокала. Веднага, още днес, трябва да ги закараш във Варшава, за да не остане даже следа от тях тук, в моя лагер. Трябва да съм готов за всякаква случайност. Още повече че ни чакат рубините.

— Валдек, остави ме да си отдъхна поне петнадесет минути — засмя се младежът с очилата.

— Анелка, приготви ни по чаша черно кафе — помоли Батура.

Той прибра бокалите в кутията, а кутията постави в палатката си. След това тримата измамници седнаха от другата страна на палатката, където гореше газов котлон и Анелка вареше кафе.

Палатката бе обърната към реката. През открехнатата платнена вратичка се виждаше нейната вътрешност: гумени дюшеци и спални чували. И оставената съвсем до входа картонена кутия.

Въздъхнах с облекчение. Ясно ми беше, че Батура няма дълго да се радва на своята плячка. След малко ще отида във Фромборк и ще се обадя в районното управление на милицията. Ще информирам милиционерите за цялата история, ще им дам регистрационния номер на вартбурга. Милицията ще уведоми по телефона коменданта на движението по пътищата към Варшава и при влизане в столицата младежът с тъмните очила ще бъде задържан, а неговата кола ще бъде обискирана. Петте златни бокала ще се отправят в депозита на милицията до изясняване на цялата история.

Но работата прие съвсем друг обрат.

— Внимание! Сега ще извърша чудо — чух аз гласа на Ала. — Фокус-бокус доминикус, абракадабра магикус, както сигурно казва маестро Калиостро.

Ала започна да манипулира с копчетата на своя пулт. Тук трябва малко по-подробно да ви опиша мястото на действието, което ще ми позволи да онагледя цялата случка. Река Бауда течеше на тази отсечка, подмивайки високия бряг, по доста дълбоко корито. А тъкмо на този висок бряг стоеше палатката на Батура.

На екрана на монитора видях, че образът се премести, сякаш Аса се подаде малко от водата, като оставаше обаче все още невидим за шайката на Батура, защото го прикриваше не само палатката, но и високият подмит от реката бряг. Внезапно на екрана видях двете железни ръце на Аса, които държаха кутията на Калиостро. Същата кутия, която връчих на Ала заедно със заетите сребърни бокали. Железните ръце на Ас внимателно се пъхнаха в палатката на Батура и след миг се показаха като отново държаха кутия. Но, както не е трудно да се досетите, това беше вече кутията със златните бокали.

— О боже, какво направихте? — изстенах аз. — Върнете им тези бокали. Аз ще ги получа по друг начин.

— Късно е — отвърна Ала.

Наистина, беше вече късно да се разменят обратно кутиите. Батура се надигна от своето място зад палатката.

Ала бързо премести някакво лостче на пулта за управление и Аса отново се потопи по-дълбоко във водата, за да остане незабелязан. Батура, сигурно, за да се убеди, че бокалите са в безопасност в палатката, погледна вътре. След това извади от там кутията и бързо я подаде на човека с тъмните очила.

— Е, стига почивка. Заминавай за Варшава — заповяда му той.

Човекът сви рамене, защото тази привързаност му се виждаше излишна. Той допи бързо кафето си, взе от ръцете на Батура кутията с бокалите и старателно я заключи в багажника на вартбурга.

Следях техните движения с огромно напрежение. Достатъчно беше отново да надникнат в кутията. Но даже през ум не им мина, че вместо златните, в кутията са скрити сребърни бокали. Лагерът на Батура беше на пусто място, наблизо нямаше жива душа. Може би само птица би се приближила незабелязано до палатката.

— Свихме на Томаш пет златни бокала — продължаваше да се радва Валдемар Батура. — А сега остава да подменим рубините и може спокойно да се връщаме в къщи. Отдавна не съм имал такава чудесна плячка. Струваше си труда, нали?

— Вярно е — съгласиха се Анелка и младежът.

Ала реши, че е време да повика Аса. Като гледаше екрана на монитора и въртеше лостовете на командния пулт, тя го изтегли от устието на Бауда. Видях на екрана целия обратен път на Ас, как с усилие, но упорито, той вървеше по коритото на реката, след това излезе на брега и бавно закрачи през гората към бараката.

Най-после на екрана се показа вратата на изследователския център и залая електронният пес. Ала натисна копчето и отвори вратата. Асът се приближи до бараката. След миг железните ръце на Аса извадиха картонената кутия с бокалите и я поставиха на прага на бараката.

— Вземете ги — каза Ала — и ги дайте на директора Марчак. Сега имате доказателство, че скривалището е било ограбено.

Изскочих пред бараката, поклоних се на железния Ас, взех кутията и я внесох в бараката. Отворих я и с наслаждение започнах да вадя един по един златните бокали.

— Победихме ги със собственото им оръжие — казах аз. — Те подмениха бокалите и вие също направихте замяна. Танто за танто, както се казва.

Ала беше необикновено скромна.

— Не аз, а Ас. А Ас е конструиран от професора, на когото аз съм асистентка, както и инженер Зегадло. Трябва да целунете Аса за това, което извърши.

— Така ли? — поколебах се аз. Помислих си за стоманените му ръце. — Предпочитам да разцелувам вас, Ала…

Като казах това, целунах я по двете бузи. Девойката се изчерви и даже измърмори, че ще повика Аса да я защити.

— За какво служи вашият Ас и какви изследвания провеждате с него? — попитах аз най-сетне за това, което ме интересуваше от самото начало.

— Работя в Центъра по автоматика, или както самото название показва, занимаваме се с конструиране на различни автомати. Асът е един от тях. За какво служи той? Извършва различни действия. Той ще работи там, където за човека работата е твърде опасна, например на радиоактивен терен. А в бъдеще, може би автомати, подобни на Аса, но още по-усъвършенствани, ще полетят вместо хората на другите планети, за да провеждат там изследвания. Прототипът на такъв автомат трябваше да бъде изпробван при най-различни теренни условия и затова дойдохме тук. Това е цялата тайна. Впрочем, работим и над други автомати. Някои от тях могат да послужат и на вас, служителите в музеите, за охраняване на музейните зали. Имаме например автоматична ключалка, която може да се отваря и затваря с помощта на фотоклетка или чрез радиовълни. Достатъчно е тази ключалка да се прикрепи на вратата…

Тя ми показа малка автоматична ключалка, която много ме заинтересува. Тя наистина можеше да послужи за предпазване на музейните зали от кражби. На света имаше достатъчно крадци, готови да се сдобият с безценните произведения на изкуството, които притежаваха нашите музеи.

След това Ала ме изпрати до вратата на изследователския център.

Тръгнах по пътеката през гората, весело си подсвирквах и радостно подскачах. Страната на Аса вече не ми се струваше опасна, а приятелска, изпълнена с чудесата на съвременната техника.

От време на време сам се смеех. Представях си физиономията на младежа с тъмните очила, когато щом пристигне във Варшава отвори картонената кутия и види петте сребърни бокала. Какво ще прави тогава? Ще му повярва ли Батура? Може би ще го обвини, че се опитва да го измами?

За нищо друго не мечтаех така, както за една караница между мошениците. Мисълта за взаимните обвинения, които те ще си отправят, ме изпълваше с тържество.

В един момент спрях на пътеката и размахах заплашително юмрук към лагера на Батура.

— Почакай! Това още не е краят! — извиках аз.