Робърт Дугони
Необходими жертви (59)

59.

— Разбрах, че така ще стане в момента, в който го видях във факултета — разказваше Елизабет Адамс. — Един поглед беше достатъчен, за да ме накара да се усмихна, и почувствах радост, която не бях изпитвала отдавна. Все още бе страшно жизнен, все още се радваше на живота. След конференцията измислих повод да го извикам. Както казах, съзнавах, че нищо няма да стане. Знаех, че е невъзможно, но въпреки това исках да говоря с него. Той винаги приемаше обажданията ми, тъй че предполагам се е чувствал като мен. От десет минути в началото разговорите се проточваха до час. Два часа. Започнах да се притеснявам, че номерът му все се повтаря в телефонните сметки. Сигурна съм, че Робърт е наредил да ги проверяват. При един разговор решихме да се срещнем. Робърт често пътуваше до столицата и съм сигурна, че никога не е допускал, че ще имам куража за нещо подобно. Арогантността му ми даваше отлична възможност.

— Да, но как си се измъквала от имението, без да те забележат? Чела съм, че системата му за охрана е от най-модерните, че има свой отряд от наемници.

— Отначало шофьорът ми ме караше до факултета. Никой не знаеше, че Джеймс работи там. Казвах, че отивам на гости на бивша колежка. Когато стана подозрително, започнах да се заключвам в кабинета си и слизах по скритото стълбище в стаята на прислугата. Една приятелка ме изкарваше скрита под купчина дрехи с колата си. В един шкаф държах перука, палто и черни очила. Можех да използвам и униформите на камериерките. Приятелката ми ме връщаше сутринта.

Дана я погледна удивено. Елизабет пак заплака.

— Трябваше да се свивам на пода на колата, ако искам да го видя. Знаех, че не може да продължи дълго. И двамата го знаехме, но не можехме да издържим да не се виждаме и започнахме да вярваме, че може би… някак… не знам. Беше наивно, но понякога това беше единственото, заради което изобщо ставах от леглото сутрин. Джеймс ми даваше надежда. Казваше, че ще намери начин да ме измъкне.

— Как е узнал съпругът ти?

— Когато стана ясно, че Робърт ще се кандидатира за президент, Бутейр стана по-старателен. Това не беше добър знак. Мисля, че е заподозрял нещо. Затова с Джеймс не можехме да се срещаме повече. Решихме да се видим само още веднъж, за да се сбогуваме. Онази вечер се облякох добре заради него и си сложих обиците. Вечеряхме на свещи пред тези прозорци и се прегръщахме до сутринта. Тръгването ми оттук бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Но трябва да разбереш, че нищо не можехме да направим. Бях безсилна, както съм безсилна сега.

— Защо тогава си тук, Елизабет? Защо поиска да се видим тази вечер?

Адамс я погледна, сякаш не се е замисляла над този въпрос или отговорът бе очевиден.

— Защото мислех, че заслужаваш обяснение, заслужаваш да знаеш. Затова дойде във Феърмонт, нали? Защото искаше да знаеш какво е станало.

Дана поклати глава.

— Вече знаех какво е станало, Елизабет. Дойдох, защото имам нужда от помощта ти.

Адамс я изгледа озадачено.

— От моята помощ?

— Искам съпругът ти да си понесе отговорността за убийството на брат ми, Елизабет.

Другата жена поклати глава.

— Нищо не можеш да направиш. Не можеш да го разобличиш, Дана. Никой не може. Никой досега не е успял.

— Грешиш. Мога да го разоблича и ще го направя. Но за целта ми е нужна помощта ти. Трябва да свидетелстваш, че обиците са твои, че едната е била в дома на брат ми и че сте били любовници. Това му дава мотив да убие Джеймс. Свързва го с Бутейр и убийствата на двамата мъже, които са убили Джеймс.

Адамс поклати глава.

— Не мога да го направя, Дана.

Дана се приближи.

— Можеш, Елизабет. Трябва да го направиш. Заради Джеймс и заради себе си. Джеймс би го направил за теб. В деня преди смъртта си той ми се обади и поиска да обсъдим някакъв проблем. Това си била ти. Искал е да те спаси, Елизабет. Не ме интересува колко влиятелен е съпругът ти. Той уби Джеймс и искам да си понесе заслуженото. Това е мотивът ми. Искам и теб да те мотивира.

— Не мога…

Дана повиши тон.

— Тогава ще продължиш да страдаш…

— Дана… бременна съм.

Тя отстъпи назад.

— Какво?

Елизабет се обърна към прозореца и замълча за момент. После пак се обърна към Дана.

— Бременна съм. Не вярвах, че е възможно да стане. Вече не ме е грижа за мен, Дана, но Робърт никога няма да позволи да отнема детето му, а аз няма да допусна да ми вземе сина или дъщерята.

Дана седна, обзе я отчаяние. Главата започваше да я боли.

— Елизабет, мислиш, че правиш услуга на детето си, но грешиш. И аз разсъждавах така. Ако го отгледаш при постоянно насилие, в нещастно семейство, няма да му помогнеш с нищо. Това е… — Изведнъж й хрумна нещо: — Не си могла да забременееш ли?

— От години се опитвах. Нищо не помагаше. Лекарите не можеха да го обяснят.

— В кой месец си?

— Около седмата седмица. Прилошаваше ми и си помислих, че е грип… Какво правиш?

Дана извади мобилния си телефон.

— Просто си спомних нещо. Трябва да проведа един разговор.