Робърт Дугони
Необходими жертви (54)

54.

Робърт Майерс излезе от банята увит с бяла хавлия. Среса косата си назад, остави четката върху полицата на камината, украсена с ръчно изработени релефи, вдигна гарафата, отпи глътка ликьор и блажено протегна ръце към пламъците в камината, хвърлящи трептящи светлосенки в сумрачната стая.

— Водата е чудесна. — Прокара ръка през косата си огледа бръчките си в позлатеното огледало на стената. — Вземи си един душ. Това ще успокои нервите ти.

Елизабет седеше облегната на таблата на леглото, със свити крака, притиснала чаршафа и одеялото до брадичката си като дете, което се страхува от чудовища в тъмното. Една тъпа болка отвличаше вниманието й от по-острата телесна болка между краката и в гърлото й. Устната й се бе подула и беше мека на пипане. Болеше я да преглъща. Но тъпата болка привличаше цялото й внимание — болка, извираща дълбоко от душата й и процеждаща се от тялото й като водата от капещата чешма в съседната стая. Сякаш с нея изтичаше и волята й за живот — бавен, мъчителен процес. Погледна крепежната летва на балдахина и се почуди дали ще издържи тежестта й, ако реши да се обеси. Едва ли. Кристалният полилей беше твърде стар и щеше да се изтръгне от тавана. Нямаше пистолет, а никога нямаше да й дадат опасни лекарства. На нож не можеше да разчита. Тя беше затворник и славата бе нейната клетка. Не можеше дори да се самоубие. Той нямаше да допусне. Щеше да продължи да я насилва, когато са насаме, и да я принуждава да се показва с него пред хората. Беше му необходима, за да довърши образа, който внимателно бе създал. Американските избиратели щяха да го приемат в отчаяната си нужда от надежда и истински лидер — съвременния Камелот.

Майерс седна на края на леглото и заговори като дете на майка си:

— Обадих се в кухнята и поисках късна закуска. Ще дойдеш ли?

Думите му бяха като ехо от далечен свят. Той отметна един кичур коса от лицето й, наведе се и нежно я целуна. Тя не се отдръпна от страх, че пак ще го предизвика. Понякога гневът му не минаваше с дни; Майерс само привидно изглеждаше спокоен, но можеше да избухне от най-малкия дразнител.

— Виждаш ли колко много те обичам? На какви неща съм способен, за да те задържа? Няма да позволя никой и нищо да ни раздели, Елизабет. Прекалено много те обичам, за да го допусна. Ти ми причини много болка, но го преживях. Сега всичко може да е като преди, точно според плана ми. Прощавам ти. Прощавам ти, защото съм достатъчно зрял, за да го направя. Разбирам, че онова, което направи, се дължи отчасти на моя грешка. Липсва ти дисциплина. Това трябва да се промени. Знам, че ти се е искало да те хвана, търсила си внимание, поставяла си под съмнение любовта ми. — Изправи се и протегна ръка. — Ела долу да хапнем заедно.

Тя не помръдна.

Майерс въздъхна.

— Добре, ще ти донеса нещо. Трябва да поддържаш силите си. После ще обсъдим програмата ти. Искам да те следя по-изкъсо. — Усмихна се. — Но ти сигурно си го очаквала, нали? — Целуна я по главата. — Разбира се, че си го очаквала. — Тръгна към вратата, но спря. — Вониш. Изкъпи се и си облечи нещо хубаво. Сложи си парфюма, който ти подарих за рождения ден… и обиците. Обичам да гледам как блестят, когато те любя. Ще се любим веднага след като се върна — обеща и тъпата болка отново стегна гърдите й.