Робърт Дугони
Необходими жертви (2)

2.

Сиатъл, Вашингтон

Пръстите й бяха подути, изтръпнали, сякаш е работила на открито под ледения дъжд. Дана Хил се опита да закопчае копринената си блуза, не улучи илика и изпусна копчето. Сви пръстите си и забеляза, че треперят. Не можеше да овладее ръката си. Наложи си да се стегне, хвана края на дрехата, стисна непослушното копче и със сила го вкара през илика. Продължи по същия начин с другите, докато ги закопча и напъха блузата във вълнената си пола. По тялото й се стичаха струйки пот — рентгенологът й беше казал, че алуминият от дезодоранта може да повлияе на картината.

Тя седна на един от дървените столове с платнени седалки, извади папката от куфарчето си и отвори на презентацията, която трябваше да направи по-късно през деня. Прочете три изречения, записа нещо в полето, после остави папката на съседния стол, изправи се и закрачи напред-назад. Пастелните цветове и тапетите на цветчета действаха успокояващо под разсеяната флуоресцентна светлина, но пластмасовата маса, застлана с лист бяла хартия, я караше да се чувства като в касапница, а от ниската температура кожата на ръцете й настръхваше. На стената висеше цветна схема на женската анатомия — с яркочервени фалопиеви тръби, сини яйчници и зелена матка.

Дана Хил погледна часовника си. Колко време чакаше? В кантората на „Стронг и Търмонд“ тя приемаше клиентите през шест минути — малко бяха онези, които биха изтърпели дори петнайсетминутно забавяне. Това беше двайсет и пет процента от почасовата й тарифа. Шейсет и два долара и петдесет цента, пресметнато спрямо основната такса от двеста и петдесет. Числата й припомниха статистиката, която беше изтеглила от Интернет. Кой твърдеше, че информацията била хубаво нещо? Наистина ли бе необходимо да знае, че една на всеки девет жени в САЩ заболява от рак на гърдата или че на всеки три минути се открива нов случай? Каква полза имаше да знае, че на всеки дванайсет минути болестта взема една жертва?

Една на дванайсет минути. Това беше двайсет процента от тарифата й.

Мобилният телефон в куфарчето й изпиука, безмилостно прекъсна нишката на мисълта й. Тя го извади и установи, че е пропуснала повикване. Нищо чудно — брат й Джеймс я беше търсил. Удивително. Някъде бе чела, че близнаците имат вродена телепатична връзка. Брат й със сигурност владееше тези способности. Като че ли винаги усещаше кога има неприятности или не й върви. Уви, тя не беше унаследила този ген. Дана натисна копчето за набиране. Той вдигна при първото позвъняване.

— Дана? Защо не вдигаш?

— Изключила съм звъненето. Не съм чула.

— Ти си изключила звъненето? — с неприкрита ирония и удивление попита той.

— Странно, нали? На лекар съм.

— Знам. Секретарката ти ми каза. Наред ли е всичко?

— Всичко е нормално — излъга тя, макар да съзнаваше, че не е убедителна. — Това е рутинният годишен преглед.

— Неспокойна си.

Тя замълча, замисли се дали да му каже. Макар че бяха родени с разлика по-малко от половин час, тя бе поела ролята на по-голямата сестра, която трябва да предпазва малкото си братче от жестоката реалност на живота.

— Онази сутрин, когато се къпах, напипах малка бучка на гърдата си. Дойдох да се прегледам.

— Какво каза лекарят? — попита той и Дана долови тревога в гласа му.

— Още нищо. Чакам при рентгенолога.

— Нали не е сериозно? Чувстваш се добре.

Тя седна на един стол.

— Сигурна съм, че не е сериозно, Джеймс. Повечето бучки се оказват доброкачествени. Вероятно е само киста, натрупване на течност. — Тя се опита да смени темата: — За какво ме търсиш?

Той въздъхна.

— Защо никога не изслушваш съобщенията от гласовата си поща?

— Знаеш ли колко време ще ми отнеме да изслушвам всичките? По колко обаждания на ден получаваше, когато все още практикуваше? Много по-бързо е просто да ти се обадя. Пак ли ще ми се хвалиш колко по-удовлетворяващо е да преподаваш право, вместо да го практикуваш?

Той не отговори.

— Джеймс, пошегувах се — успокои го тя. (Откога бе станал толкова чувствителен?)

— Знам. Слушай, не искам да те притеснявам точно сега. Ще ти се обадя по-късно.

— Не искаш да ме притесняваш? Това е нещо ново. Нищо ми няма, Джеймс. Просто чакам лекарят да ме приеме. Знаеш как е. Могат да ме въртят до утре. Случило ли се е нещо?

Той пак се поколеба.

— Дана, имам проблем и не знам как да го реша.

— За какво става дума?

— Объркана история. Предпочитам да не го обсъждам по телефона. Можем ли да се видим на обяд?

— Толкова ли е сериозно?

— Мисля, че да. Хайде да се срещнем в центъра.

Сиатълският университет не беше далеч от кантората й в „Уестлейк Сентър“.

Тя затвори очи и потърка челото си, от напрежението започваше да я боли глава.

— Не мога на обяд, Джеймс. Следобед имам презентация, а още не съм се подготвила. Марвин Крокет само чака да се проваля, за да ме уволни.

— Няма да те уволни, ти си една от най-добрите му млади адвокатки.

— Бях една от най-добрите. Преди да ми хрумне да съвместявам адвокатската професия с гледането на дете.

— Това са глупости, знаеш го.

— Понякога ми се иска да ме уволни. Ще е по-малко мъчително, отколкото да работя за него.

— Защо тогава работиш за този задник? Просто напусни.

— Вече сме водили този разговор, Джеймс. Няма смисъл да го обсъждаме повече, освен ако си спечелил от лотарията и имаш желание да разделиш печалбата с мен. Освен това стана дума, че ти имаш проблем. Можем да се срещнем довечера след речта ми.

— Ами Моли?

— Грант ще я вземе от училище.

— Да не би дяволите да са започнали да правят добрини?

— Джеймс, моля те!

— Извинявай. Тази вечер не мога. Имам вечерен урок и трябва да прегледам четирийсет контролни за доктрината „Ери“ и федералното законодателство.

— Оказва се, че преподавателската работа не е песен, а?

— Много смешно. Какво ще кажеш за утре?

— Не си болен, нали?

— Не, нищо подобно.

— Не си нося бележника. Обади се на Линда да провериш дали съм свободна.

Вратата се отвори и в кабинета влезе ниска жена с бежова фланелка, сини памучни панталони и бяла престилка. Държеше рентгенова снимка.

— Джеймс, трябва да затварям. Лекарката дойде.

— Добре, но ми се обади, когато получиш резултатите — тревожно настоя той.

— Трябва да затварям.

— Дана?

— Ще ти се обадя. Ще ти се обадя. — Тя затвори. — Извинете ме.

— Госпожо Хил? — Лекарката й подаде ръка. — Аз съм доктор Бриджит Нийл. Съжалявам, че ви накарахме да чакате.

Бялата престилка на доктор Нийл стигаше под коленете й и й стоеше, сякаш я е взела от по-голямата си сестра. Дланта й беше малка и нежна.

— Добре ли мина мамографията? — поинтересува се тя. Не носеше бижута или грим. Кестенявата й коса беше чуплива, имаше светла кожа. Вероятно беше потомка на ирландци или скандинавци.

— Ако не броим, че ми сплескаха гърдата като поничка, всичко мина нормално — опита се да се пошегува Дана.

Разговорът с Джеймс я беше разсеял, но сега тревогата отново я обхвана, тялото й се разтрепери, сякаш беше прекалила с кафето.

Лекарката се усмихна.

— Обичам да казвам на съпруга си, че всеки мъж трябва да го преживее, за да ни оцени истински. Предложих да преглеждат тестисите си на апарата.

— Сигурно няма много желаещи.

— Да, така е.

Доктор Нийл включи екрана за визуализиране и монтира трите рентгенови снимки.

— Локализирахме бучката. — С червената капачка на химикалката си посочи размазано сивкаво петно с размери на грахово зърно на черния фон. — Кога сте се преглеждали за последен път? Не видях да е отбелязано в картона ви.

— Преди около година. Доктор Уоткинс трябва да е записал датата. Помолих да ви изпрати документацията, след като се пенсионира.

— Ще наредя да я намерят. — Нийл седна на един въртящ се стол и нагласи височината му. — Искам да поговорим за случката в гимназията — отбеляза, като преглеждаше записките на разговора й със сестрата. — Казвате, че не са ви направили мамография.

— Мисля, че не. Доктор Уоткинс го определи като твърда съединителна тъкан, която се е възпалила по време на цикъла ми.

Нийл се намръщи.

— Нещо не е ли наред?

— Лошо е, че не са ви направили мамография. Би било полезно да сравним резултатите със сегашните снимки. — Отново погледна папката. — На колко години е била майка ви, когато са й направили мастектомия?

— На моята възраст, трийсет и четири.

Стомахът на Дана се преобърна. Тя прибра няколко кичура от русата си коса и намести шнолата си. Притисна ръце пред гърдите си. Вече съжаляваше, че не си е взела пуловер. Защо тези помещения винаги бяха толкова студени?

Доктор Нийл остави химикалката си и обясни:

— Такива бучки са често срещано явление при младите жени. Появяват се и изчезват в зависимост от менструалния цикъл.

— В момента взимам противозачатъчни хапчета.

Лекарката пак взе химикалката.

— От колко време ги взимате?

— Откакто се роди дъщеря ми, има близо три години… а преди това съм ги взимала четири години. Исках да ги спра, но съпругът ми не обича презервативи.

Нийл си записа нещо, затвори химикалката, пъхна я в предното джобче на престилката си и се изправи.

— Добре. Бихте ли разкопчали блузата си?

— Да я разкопчая? Пак ли?

Нещо не беше наред.

— Искам да опипам бучката.

Дана седна на масата за прегледи. Копчетата се разкопчаваха значително по-лесно. Тя разкопча сутиена си и вдигна дясната си ръка над главата.

Нийл опипа гърдата й, вгледа се в диаграмата на стената отзад, сякаш чувстваше пулса на Дана с върховете на пръстите си.

— Тук боли ли ви?

— Не.

Нийл се отдръпна и отново записа нещо в картона, Дана понечи да закопчае сутиена си.

— Чакайте — спря я лекарката. — Искам да направим биопсия.

Тази дума й дойде като плесница.

— Какво? Защо?

Нийл посочи снимката.

— Бучката е с неправилни очертания и е твърда на пипане.

— По дяволите.

Лекарката успокоително постави ръка на рамото й.

— Това не означава задължително, че е злокачествена.

— Защо тогава ще ми правите биопсия?

— Защото нямам резултати от друга мамография, за да сравнявам, за да разбера от колко време я имате и дали е променила формата си. Биопсията ще ми даде възможност да огледам тъканта под микроскоп.

Страхът на Дана започна да се сменя с гняв. Майка й беше загубила едната си гърда преди трийсет години и все още я изследваха, за да установят причината.

— Колко време ще отнеме? Следобед имам важна презентация.

— Само няколко минути. Ще ви спестя неудобството да идвате за резултатите. Мога да ви ги съобщя по телефона. Ако е течност, веднага ще се разбере. Ако е тъкан, ще изпратя проба в лабораторията. В зависимост от натовареността им резултатът може да излезе още утре, най-късно в понеделник. Другият вариант е да си запишете час за биопсия в хирургичната клиника на горния етаж.

Дана седна на масата, а лекарката започна да отваря и затваря чекмеджета, извади игла и спринцовка.

— Знаете ли, когато бях на седемнайсет, изобщо не съм се замисляла за това. Спомням си, че се ядосах, защото майка ми изпадна в паника. Сега я разбирам. Най-много се притеснявам за Моли.

— На колко години е дъщеря ви? — поинтересува се Нийл, докато си слагаше гумени ръкавици.

— На три. Четох, че ракът на гърдата може да се предава по наследство.

— Нека да не избързваме със заключенията. Сега ще направим биопсията и ще ви дам материали за четене, но не се задълбочавайте прекалено много. Ще ви съобщя резултатите веднага щом излязат. Междувременно потърсете друго, върху което да съсредоточите вниманието си. Сигурна съм, че имате някоя и друга належаща задача.

Дана кимна:

— Някоя и друга.

Не беше в състояние да мисли за друго.