Робърт Дугони
Необходими жертви (10)

10.

От телевизора в малката мотелска стая звучаха възбудени гласове. Двама спортни коментатори седяха зад миниатюрно бюро в студиото и се надвикваха. Звукът от телевизора обаче не можеше да заглуши виковете, които се чуваха от съседната стая през тънката като картон стена.

— Оооще, мили! Дааа, тигре!

Картината на стената над леглото се поклащаше ритмично. Лампионът вибрираше. Виковете на жената бяха твърде силни и страстни, за да изразяват истинско сексуално удоволствие. Лорънс Кинг знаеше, че добре й плащат за тези стонове, но точно в момента не му беше до тях.

— Леле, колко е голям! Колко е огромен! Изпълни ме с този звяр!

Той задумка с юмрук по стената.

— Млъквай ма!

Пъшкането и стоновете продължиха. Кинг закрачи по износения кафяв килим, като ту потъркваше наболата четина по брадичката си, ту гризеше нокътя на палеца си, почернял от машинно масло и мръсотия от работа по строежите.

Маршал Коул крачеше в другия край на стаята, пред вратата на банята, като внимаваше да не настъпва празните пликове от сандвичи, кутиите от пица, бирените бутилки и дрехите, разхвърляни по пода. В стаята вонеше на пот и гнило. Въпреки сравнително прохладния въздух той продължаваше да се събува и съблича — първо обувките и чорапите, после фланелката. Сега бе гол до кръста, оръфаните крачоли на дънките му висяха върху хилавите му бедра, коленете му се подаваха през дупките. Бяха заровили другите му дрехи в една разорана нива зад мотела, достатъчно дълбоко, за да не ги надушат кучетата.

— Петнайсет бона. — Коул несъзнателно подръпна козирката на шапката с емблема на „Сиатъл Маринърс“ и я нахлупи над очите си. — Кажи му, че искаме петнайсет бона. Не съм смятал да убивам никого, Лари. Изобщо не съм искал. — Обърна се към Кинг. — Нали трябваше само да откраднем онова нещо. Ти така каза. Трябваше къщата да е празна. Празна. Твоят човек каза така.

— Млъквай — изкрещя Кинг към стената и гневно удари с юмрук.

— Ти каза, че само ще откраднем онова нещо, Лари. Обикновен обир, мамка му! Не е ставало дума за убийство. Аз не съм убиец, Лари. Не съм. Ще ни убият заради това. Ще ни пречукат и двамата.

— Млък. — Кинг се приближи към Коул. Малкият негодник му лазеше по нервите. — Затваряй си шибания плювалник. Не ми казвай какво да правя. Не смей да ми казваш.

Коул се отдръпна уплашено. Със сто и десетте си килограма Кинг можеше да го смачка. Откакто работеше в строителството, бе свалил петнайсетина килограма и мускулите на гърдите и гърба му изглеждаха по-стегнати отпреди. Коул бе слаб и нисък, с плосък корем и хилави бедра, ребрата му се брояха. Имаше болен стомах и проблеми с червата и прекарваше в тоалетната повече време от чистачка. Не задържаше храната достатъчно дълго, за да напълнее. Имаше плътни устни, зеленикави очи и пясъчноруса коса, дълга до раменете. Приличаше на сърфист. Ако беше жена, можеше да мине за красавица.

— Петнайсет бона — измърмори той. — Достатъчно мангизи, за да се махнем оттук. Може да се покрием в Канада за известно време. От там не екстрадират. Мамка му! Мамка му! — Отпусна се на ръба на леглото, хвърли шапката си на земята и започна да си скубе косите. — Трябваше да го направя, Лари. Той ме видя. Погледна ме право в лицето. Ще ме убият. Ще ме очистят.

— Я се успокой.

Кинг отиде при прозореца и надникна зад завесата. „Емералд ин“ стърчеше сред полето край Тихоокеанската магистрала като цирей от кучешки задник. Беше избрал този мотел, защото от стаите добре се виждаха пътят и паркингът, осветен от белите и зелените светлини на неоновата реклама. От един час на паркинга стояха все същите четири коли. По-късно щяха да пристигнат още — някъде след един и половина през нощта, когато затваряха бара „Каре аса“, разположен на около километър по-нататък по шосето. Тези клиенти нямаше да се задържат до сутринта, повечето оставаха за по-малко от час.

Кинг погледна часовника си и се обърна.

— Ще измъкна петнайсетте бона и ще се махнем оттук. Ще отидем в Канада. Никой няма да разбере какво сме направили.

— Нещо не е наред. — Коул отново се изправи и закрачи напред-назад. — Нещо не е наред, Лари. Имам предчувствие. Казах ти, че чувствам тези неща.

— Ще уредя всичко — изръмжа Кинг. — Всичко ще се нареди.

Някой почука на вратата.

Двамата подскочиха. Кинг погледна партньора си и постави пръст на устните си — напълно излишен жест, защото Коул бе застинал като уплашено животно. Едрият мъжага надникна през шпионката. Нямаше начин посетителят да е спрял колата си на паркинга, да се е качил по стълбите и да е минал по площадката пред стаите, без да го чуе. По дяволите, подът се тресеше всеки път, когато някой минеше. И все пак посетителят им някак се беше промъкнал. Стоеше пред вратата. Дългият му нос бе леко извит на върха. Черните очила — същите, с които беше, когато се срещнаха в бара — му придаваха вид на граблива птица. Кинг се отдръпна от вратата и махна на Коул към вътрешната врата за съседната стая, която също бяха наели.

Коул нахлупи шапката си и взе фланелката, обувките и чорапите си от пода. Грабна 9-милиметровия пистолет от телевизора и бързо се скри в другата стая. В бързината изпусна едната си обувка на пода и ядосано я изрита, преди да се обърне и да затвори вратата.

Кинг пъхна 9-милиметровия фалкон в дънките си, закопча ризата си и посегна към дръжката на вратата. После размисли и разкопча ризата. Демонстрация на сила. Нека оня да разбере, че не се шегуват. Откачи веригата, открехна вратата и се отдръпна.

Посетителят влезе мълчаливо и затвори. Носеше кафяво кожено яке, дънки и високи черни обувки. С дясната ръка стискаше зелен найлонов плик. Остави го на килима.

Кинг знаеше, че посетителят е военен — от армията или морската пехота. Дебелакът беше служил четири години и познаваше военните, надушваше ги отдалеч. Може би този тип бе от специалните подразделения — рейнджър или „тюлен“. Какъвто и да беше, от самото му присъствие Кинг го побиваха тръпки. Никога не се усмихваше. Изражението му беше каменно. Не сваляше проклетите черни очила и Кинг виждаше само отражението си в тях. Искаше му се никога да не се бяха заговаряли в бара. Искаше му се просто да бяха обърнали чашите си и да си беше тръгнал. Ала пет хиляди кинта за обикновен грабеж бе примамлива оферта. Кинг се нуждаеше от пари за издръжка на детето си, иначе пак щяха да го тикнат в пандиза. Освен това не можеше да върне времето. Нямаше смисъл да се тюхка за нещо, което не можеше да промени.

Кинг застана при леглото с ръце на кръста и разкопчана риза. Виждаше се ръкохватката на пистолета, опряна в косматия му корем.

— Има проблем.

Посетителят пъхна ръце в джобовете на якето си. Кинг размаха показалец.

— Къщата не беше празна. Ти каза, че ще е празна.

— Беше празна.

— Беше, ама само за двайсет минути. Оня се прибра и веднага се набута в стаята.

— Прочетох. — Посетителят имаше предвид статията в „Сиатъл Таймс“. Говореше съвсем спокойно. Шибаното му лице беше като на статуя. — Нещастна случайност.

— Нещастна случайност ли? Дрън, дрън. Не ни каза да убиваме някого.

— Не, не казах.

Кинг зачака оня да измисли нещо по-смислено. По телевизията коментаторът продължаваше да разказва основните положения от бейзболните мачове, играни през деня.

— Не сме се съгласявали да убиваме никого. Ние не сме убийци. Не сме се съгласявали на такова нещо за тези пари — добави Кинг, като засегна темата за заплащането.

— Взехте ли ония неща?

— Може да сме ги взели. А може и да не сме ги взели. Преди това трябва да поговорим за онова, за което ни плати да направим, и онова, за което не ни плати. Не сме се съгласявали да убиваме никого. Къщата трябваше да е празна. Ти така каза.

— Къде са нещата?

Кинг настръхна. Гърлото му бе пресъхнало, но той все пак успя да измънка:

— Абе, ти глух ли си?

Оня продължаваше да го гледа през шибаните очила. Кинг неволно отмести очи към възглавницата върху разбърканото легло.

— Нещата са при нас, но ние… такова… искаме още пари.

Посетителят отиде при леглото, вдигна възглавницата и взе скрития под нея хартиен плик. Отвори го и разгледа съдържанието му.

— Божке! — изстена жената от съседната стая. — По-силно, тигре! По-силно! По-дълбоко, сладък!

— Искаме още пари — настоя Кинг. — Петнайсет бона.

— По-дълбоко, сладък! По-силно! Скъсай ме!

Военният разрови в плика.

— Това ли е всичко?

Кинг се изсмя.

— Абе, ти будалкаш ли ме? Глух ли си? Оня се прибра. Мамка му, имаш късмет, че успяхме да вземем и това. Коул беше в проклетата спалня, когато оня се прибра. Затова — да, това е всичко, всичко. Давай петнайсет бона, или ти се вижда много за поръчково убийство? Трябва да се покрием някъде за известно време.

Посетителят затвори плика, прибра го във вътрешния си джоб и отново пъхна ръце в джобовете на якето си.

— Не съм ви карал да убивате никого — отбеляза. — Не ви беше това задачата.

— Хайде, тигре, сега!

— Ти си изкукал. Задача ли? Това да не ти е армията, бе, малоумнико? Не приемам заповеди от никого. — Кинг размаха пръст, за да наблегне на думите си. — Взехме каквото можахме, почти всичко, което ти поиска. Направихме повече от онова, което трябваше. Много повече. Не се бяхме разбирали да убиваме никого. Не искаме да загазим заради тази глупост.

— Не искаш да отидеш в затвора, така ли?

— Мамка му, не, не искам да се връщам там. Това ми е второ провинение. Ако ме върнат, жив няма да изляза. Не смятам да се връщам зад решетките, още по-малко за убийство. Ще ни очистят.

— Не. Те няма да ви убият — увери го посетителят.

Кинг поклати глава.

— Това пък как го измисли, Айнщайн? Това е най-тежкото престъпление. Ще ни убият. Ще кажат, че сме го убили при извършване на престъпна дейност, ще ни сложат на електрическия стол и край на представлението.

Куршумът безшумно излетя през коженото яке. Улучи Кинг в челото, преди той да успее да помръдне. Дебелакът падна назад като отсечено дърво, докато жената в съседната стая крещеше:

— Да! О, да! Да! Да!

Мъжът с черните очила извади изпод якето си снабдения със заглушител пистолет „Рюгер“ и се надвеси над трупа на Лари Кинг. Изтърси от плика един часовник, после отвори зеления найлонов плик и разпръсна кървавите дрехи на Маршал Коул из стаята. Приближи се до вратата към съседната стая, натисна дръжката и се отдръпна, ритна я с пета малко над бравата. Паянтовата врата се отвори сред дъжд от трески, дръжката отхвърча и се удари в стената отсреща. От стаята прозвучаха два изстрела и мъжът с черните очила се прикри зад ъгъла, изчака, после се опря с две ръце на касата и бързо огледа помещението.

Коул седеше върху перваза на прозореца в банята, краката му висяха от другата страна. Преди убиецът да се прицели, нещастникът хвърли обувките и дрехите си навън, стреля още веднъж напосоки и скочи.

Мъжът с черните очила изтича при прозореца. Намираше се най-малко на пет метра над земята. Коул се претърколи върху покрива на една кола и падна на асфалта. Погледна нагоре, стреля още веднъж и накуцвайки, побягна към шосето. След секунди се изгуби в мрака.

Убиецът се обърна, бързо прекоси стаята, отвори вратата и излезе. Мъжът, който се беше възползвал от услугите на проститутката в съседната стая, стоеше на площадката бос, само по панталони и се опитваше да закопчае ципа си, катарамата на колана му висеше под големия му, гладък корем.

Убиецът се прицели в главата му. Другият застина, стиснал ципа, гледаше уплашено като заек. Пребледня, лицето му придоби жълтеникав цвят под бледата светлина. Убиецът се усмихна, постави пръст на устните си и бавно поклати глава. Обърна се и спокойно тръгна стълбището.