Робърт Дугони
Необходими жертви (21)

21.

— Ще се пръсне от яд, заклевам се. — Гласът на Линда звучеше едновременно загрижено и развеселено. — Дано да не получи удар и да се наложи да му правим изкуствено дишане, докато го приберат от моргата.

Предния ден Дана беше отсъствала от работа цял следобед, а тази сутрин закъсня — явно неподчинение според Крокет. По ирония, въпреки че най-съкровеното му желание бе да я уволни, той се опасяваше, че е отсъствала, защото е била на интервю за работа в друга адвокатска кантора и замисля да му открадне клиентите.

— Кажи му, че не можеш да се свържеш с мен, защото мобилният ми телефон е изключен.

Дана си представи как ще реагира Крокет и се усмихна. После наистина изключи телефона си. Слезе от колата под лекия дъждец и пресече Харисън Стрийт близо до Сиатъл Сентър. Отвори тежката врата от бронирано стъкло и влезе в помещение, където се чуваше неспирно бръмчене на малки бормашини като разгневени комари и се усещаше лека металическа миризма като в зъболекарски кабинет. Трима корейци седяха в остъклени стаички и сръчно обработваха крехки скъпоценни камъни под големи увеличителни стъкла. Дана се приближи до груб дървен плот, изгорен на места от цигари и надраскан с моливи и химикалки. Обърна се към жената зад гишето и поиска да говори с Ким; не беше сигурна дали това е малкото или фамилното име на собственика. Всички го наричаха просто Ким. Това бе бижутерът на майка й, който беше изработил падежната и венчалната халка на Дана. На всяка годишнина добавяше по един миниатюрен диамант. По-късно започна да му носи и обиците, гривните си и един часовник за поправка на закопчалката.

— Госпожо Дана.

Ким влезе през завеса от мъниста, закриваща една странична врата. Беше облечен както всеки път, когато тя идваше в магазина: с черни полиестерни панталони и бяла риза с къс ръкав. В горното й джобче винаги имаше пъхната химикалка. Платът над джобчето беше изпъстрен с мастилени точици. Макар че беше около шейсетте, годините не му личаха; на кръглото му лице нямаше нито една бръчка. Очите му изглеждаха огромни зад очилата с дебели черни рамки, от които като антена стърчеше една телчица, завършваща с лупа, която можеше да спуска пред лявото си око.

— Време ли е вече? — попита кореецът и погледна календара на стената. — Девети диамант?

— Не, не още.

„Може би никога вече“ — помисли си тя.

— Трябва да оцелея още четири месеца — добави.

Ким се усмихна, сякаш прие думите й като шега.

— Ще оцелеете — заяви уверено, вдигна ръцете си и ги стисна над главата си. — Три години. Много жени идват, за да направя от сватбените им халки обици. След три години брак, не повече. Вие сте стабилни.

— Идвам да ви помоля за една услуга. — Тя отвори чантичката си. — Намерих едно бижу и ми се струва, че е ценно. Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

Ким смъкна лупата пред лявото си око; заприлича на герой от комикс с огромна синина на окото. Дана постави обицата в мазолестата му длан. Той я завъртя, подхвърли я леко, сякаш така можеше да прецени тежестта й, после я хвана за клипса и я огледа като рибка. Накрая включи една мощна лампа на плота и започна да изучава бижуто под ярката светлина, докато говореше:

— Много скъпо бижу. Синият камък е танзанит. Много рядък. Диамантите са от изключително високо качество, изработката е неповторима.

— Колко би могла да струва тази обица, Ким?

Той вдигна очи и се облегна с лакти на плота, като държеше обицата на светлината. Съсредоточеният му поглед издаваше, че извършва сложни сметки наум.

— За двете ли? — заговори сякаш сам на себе си. — Около петдесет, петдесет и пет хиляди. Може би и повече.

Дана очакваше да чуе висока цена, но това число я изненада.

— Толкова много?

— Най-малко. — Той се изправи. — Вижте, дизайнът е запазена марка. Това вдига цената.

— Запазена марка ли?

— Тези обици са единствени в света. Затова цената може да е много по-висока, ако имате две.

— Не бях чувала за запазена марка на бижу.

— О, има — закима енергично Ким. — Аз също имам запазена марка.

Взе бележник от плота близо до телефона, извади химикалката от джобчето си и нарисува нещо, което приличаше на диамант с буква К в средата.

— Много бижута са мой личен дизайн. Вие носите такова.

Прибра химикалката, оставяйки още една мастилена точка върху ризата си. Завъртя обицата и подаде на Дана лупа.

— Вижте знака отзад. Това е запазената марка на бижутера.

Дана се вгледа в миниатюрната гравюра, която увеличена, приличаше на две преплетени букви W. От патентното право знаеше, че има държавна служба за регистрация на запазените марки.

— Има ли място, където бижутерите могат да регистрират запазените си марки, Ким? Как мога да разбера кой е изработил тази обица?

Той се усмихна.

— Достатъчно е да ме попитате. Имате късмет, че се познаваме. — Засмя се. — Изчакайте малко.

Отдалечи се от плота и се вмъкна през друга завеса от мъниста.

Отвътре се чу бръмчене на машинка и Дана неволно опипа с език зъбите си.

Ким пак се появи, носеше изтъркано списание с меки корици. Постави го на плота и разлисти окъсаните и измачкани листа. Следеше текста с почернелия си и осеян с миниатюрни белези показалец. Намери преплетените букви W и отвори на съответната страница. Прочете нещо и затвори списанието.

— Уилям Уелс — обяви.

— Това ли е бижутерът?

Кореецът кимна.

— Уилям Уелс — повтори Дана, сякаш се опитваше да запомни името. Оказа се, че идването при Ким изобщо не е толкова лоша идея, колкото й се струваше в началото. — Искам да го открия. Как мога да го намеря, Ким?

Кореецът кимна и отново разтвори списанието. Започна процеса на търсене отначало. Дана разрови чантичката си за химикалка, но той извади своята от джоба и й я подаде, щракна я, без да вдига очи от списанието. Тя откъсна листче от бележника.

— Ако има адрес или телефонен номер, мога да му се обадя или направо да се отбия с колата.

Кореецът кимна и погледна часовника си.

— Можете да му се обадите още сега, но няма как да се отбиете с колата. Освен ако нямате амфибия.