Робърт Дугони
Необходими жертви (45)

45.

Убиецът я блъсна в хладилника. Болката я разтърси като електрически ток. Той стисна по-силно врата й. С другата ръка притисна дулото на пистолета в челото й.

— Дайте ми обицата, госпожо Хил, и може би ще ви оставя жива.

Водни пръски нашариха високите стъкла, дъждовните капки затропаха по прозорците с темпото на музиката от високоговорителите.

Дана измърмори през зъби:

— Казах ви, у Логан е.

Той пак блъсна главата й в хладилника и заби пистолета в бузата й. Дана почувства натиска върху кътниците си.

— Тогава нямам причина да ви оставя жива.

Вдигна петлето на пистолета.

Тя не успя да обуздае страха си и изпищя:

— Скрих я.

Мъжът се наведе над нея.

— Къде?

Тя мълчеше. Убиецът остави пистолета на плота и взе клещите за ламарина. Стисна ръката на Дана, със сила разгъна показалеца й и пъхна първата й фаланга между остриетата на инструмента. Кожата й се разкъса, по дланта й потече кръв. Дана почувства острието до костта.

— Не! — запищя. — Не!

* * *

Логан хвърли телефона на седалката, изскочи от колата, подхлъзна се в калта, но запази равновесие. Изтича при пожарната кола, скочи на стълбичката откъм шофьора и показа значката си. Закрещя на човека зад волана, опитвайки се да надвика вятъра и дъжда.

Шофьорът поклати глава.

— Не става! Не мога да взема последния завой. От десет минути се опитвам. Трябва ни по-малка кола, но ако бурята не спре, нищо няма да може да се качи тук. Пътят ще се разкаля. Никога не съм виждал такива облаци в тази планина.

Логан беше виждал — само веднъж. Той удари ядно по вратата на пожарната кола. Пътят беше твърде тесен и колата му нямаше да мине, а ако се върнеше и чакаше пожарната да слезе на заден ход, щеше да изгуби твърде много време. Водата се изливаше като из ведро. Той погледна стръмния склон, в който бе изсечен пътят. До върха оставаше съвсем малко, но в такова време изкачването щеше да е все едно да се катери по пързалка по чорапи. Над главата му блесна мълния. Дали тя го осени или не, не знаеше, но в този момент му хрумна нещо.

— Колко можете да вдигнете стълбата на това чудо? — обърна се към шофьора.

* * *

— Обицата, госпожо Хил, или ще режа кокалче по кокалче.

Кръвта капеше от китката й.

— Добре. Добре.

— Къде е?

Дана погледна блузата си, копчетата й се бяха откъснали. Мъжът пусна пръста й и хвърли клещите. Посегна към гърдите й и тя ги закри с ръце, като закрещя:

— Не ме докосвайте! Не смейте да ме докоснете!

Той я притисна още повече с тялото си.

— О, обмислях и това. — Дъхът му вонеше. — Много мислих. Обичам да ми се съпротивляват. Обичам непокорните. — Близна я по бузата. Дръпна я назад. — Дай обицата!

Дана затрепери от болка и гняв. Бръкна в сутиена си. Музиката продължаваше да гърми.

— Ето.

Натисна копчето на малкия флакон и изпръска струя сълзотворна течност право в очите на убиеца. Той залитна назад, изрева, започна да дере лицето си. Дана го блъсна върху плота. Болката в гърдите й пречеше да се движи. Обърна се и тръгна по висящия мост, като се държеше за парапетите; всяка крачка й причиняваше нетърпима болка. Едва пристъпваше. Когато стигна от другата страна, се свлече на земята, опря гърба си в стената. Навън като че ли черна завеса се беше спуснала върху високите прозорци, но в полумрака Дана видя как мъжът се изправя и бърше очите си. С несигурна крачка тръгна напред, с протегнати ръце заопипва пътя си по моста.

— Хайде, давай — прошепна Дана. — Ела, кучи сине.

* * *

Логан стоеше на третото стъпало от края на стълбата, докато тя се издигаше над стръмния склон. Операторът се стараеше да я държи колкото се може по-близо до скалите, но понеже към върха склонът се заобляше, стълбата стърчеше на метър-два от земята. Логан му даде знак да я приближи. Операторът му отвърна с жестове, че повече нищо не може да направи. Логан погледна надолу. На някои участъци стълбата се опираше плътно в пръстта и скалите. По-високо нямаше как да се издигне.

Пое си дъх, хвана се за горното стъпало и предпазливо се качи; за момент запази равновесие като плувец преди скок. Скочи към скалите. Приземи се малко под върха, вкопчи се в корените на един храст, за да не се плъзне надолу, и зарита с крака, търсейки къде да стъпи. Събори пръст и камъни, които затропаха по покрива на пожарната кола. Измъкна се отгоре, изправи се и хукна към гората, която заобикаляше къщата му. Макар че беше в добра форма и редовно тренираше, сега едва дишаше, но не можеше да спре. Втурна се през гората, като избягваше ниските клони и едва намираше къде да стъпи, за да не се спъне. Изскочи от другата страна, на двайсетина метра от къщата. Вътре беше тъмно. Бурята заглушаваше всеки друг звук — звънчетата на дърветата се въртяха и поклащаха, но не се чуваха.

Логан закри очите си от дъжда и видя тъмен силует в сградата — някой стоеше на едно от висящите мостчета.

* * *

Мъжът тръгна по моста, с едната ръка се държеше за парапета, с другата търкаше очите си.

— Хайде — прошепна Дана. Опита се да преодолее гаденето от болката. — Хайде.

Убиецът направи още няколко несигурни крачки. Спря. Погледна назад, откъдето беше дошъл, и за момент Дана си помисли, че може да се върне. Той обаче продължи напред. Пак спря по средата на моста и докосна с ръка слепоочието си, сякаш го осени видение — или изведнъж го заболя глава. Обърна се на една страна, опита се да погледне зад парапета. Видението беше ясно, както го беше видяла в кухнята на Майкъл Логан, ясно като в скулптурата на Уилям Уелс.

Убиецът се хвана с две ръце за парапета, сякаш изведнъж му се зави свят, краката му се подгънаха. Объркано завъртя глава, но остана закован на място, сякаш не можеше или не смееше да помръдне. Погледна към мястото, където седеше Дана. В полумрака тя видя очите му — вече не бяха онези черни бездънни дупки. Бяха се оживили, в тях танцуваха отражения на невидими червени и оранжеви пламъци. Прицели се. Дана събра всички сили, които й бяха останали, и отчаяно натисна лоста, който бе пъхнала между крепежната скоба и металния стълб, поддържащ моста.

Убиецът се олюля, мостът изведнъж подаде под краката му. Пистолетът падна. Навън блесна мълния и освети стаята. Гръмотевицата отекна в такт с басите на музиката.

Лостът застърга върху дървото, скобата не поддаваше. Дана почувства, че силите я напускат. Мъжът залитна напред, над ръба. Тя се облегна с цялата си тежест върху лоста, ръцете й затрепериха. Лостът се освободи, скобата се счупи като сух клон и металните челюсти се отвориха.

— Върви в ада — изсъска Дана.