Робърт Дугони
Необходими жертви (31)

31.

Стъкленият визьор на заваръчната маска отразяваше синия пламък на оксижена. Уилям Уелс съединяваше металните части с прецизността на хирург, съшиващ тънко сухожилие. Вентилаторите на тавана се въртяха. В пещта бумтяха бели пламъци. След като запои поредното метално парче, той спря газта на горелката. Тя изгасна с леко изпукване. Уелс вдигна маската и избърса с ръкав потта от челото си. Отдръпна се, за да огледа произведението си, и както в повечето случаи видя главно недостатъци. При все това знаеше, че е готово. Не можеше да му отдели повече време.

Остави оксижена на дървената маса и свали ръкавиците си. Фройд седеше в ъгъла на стаята, отпуснал глава върху предните си лапи. Уелс се наведе, отвори вратичката на печката и пъхна още две сухи цепеници.

— Няма нужда да се криете — изрече високо.

Русокосият мъж влезе в стаята. Оранжеви и червени отблясъци от пламъците затанцуваха по лицето му, отразяваха се в очите му. Фройд не помръдна.

— Очаквахме ви — каза Уелс и посегна към чайника върху печката.

— Наистина ли? — усмихна се гостът.

— Да. — Уелс напълни чайника с вода и го постави на задния котлон. Погледна другия мъж. — Очаквахме някого като вас.

Русокосият се огледа.

— Защо тогава сте толкова неподготвени?

Уелс отиде при полицата и взе чая.

— Неподготвени ли? Напротив, много добре сме подготвени. Съдбата не може да се промени, човек трябва да я приеме. Аз приемам своята.

Посетителят го погледна любопитно.

— И каква е съдбата ви?

Уелс взе сатъра от дъската за рязане и отсече парченце лимон. Острието се заби в дървото с трясък. Той не отговори.

— Жената е била тук — каза посетителят, докато Уелс слагаше захар и сметана в чашата. — Показа ли ви обицата?

Уелс пусна резенче лимон в чашата, събра една лъжичка чай от кутията и го сипа в малко платнено пакетче.

— Казах, че ви очаквах. Не съм искал да разговарям с вас. Защо се бавите с онова, което и двамата знаем, че ще направите?

Посетителят извади пистолета от джоба на якето си.

— Скулптурата е за вас — каза Уелс и посочи масата.

Посетителят я огледа любопитно.

— Подарък ли? Аз пък няма как да я отнеса.

Уелс се усмихна.

— Ще я отнесете. И когато настъпи вашият час, ще я видите ясно, защото тя е вашата съдба. Ще ви нарани така, както никой човек не може да причини смърт. Това ще е вечна болка.

Посетителят се засмя.

— Странна птица сте вие. — И дръпна спусъка.

Фройд бавно се надигна от постелката и се приближи до окървавения си господар. Близна потното лице на Уелс, после изскимтя и седна до него, като се сви на топка.

Убиецът пристъпи напред. Нямаше смисъл да проверява пулса. Един изстрел бе достатъчен. Погледна безформената метална скулптура и се изкиска:

— За някои е изкуство, за други — боклук.

Изведнъж металните обръчи като че ли се размърдаха. Чайникът на печката засвири пронизително и го разсея. Когато отново погледна металната скулптура, видя мост. Макар че не различи човешка фигура, той си се представи застанал по средата, увиснал над нещо, което отначало бе взел за вода, но сега осъзна, че е съвсем друго. Назъбените метални парчета не бяха игриви морски вълни. Не бяха никакви вълни. Мостът преминаваше над огнена река и пламъците се издигаха, за да го погълнат, да го горят вечно.

В следващия момент мостът рухна.