Робърт Дугони
Необходими жертви (11)

11.

Осемте стъпала трепереха под всяка негова стъпка, перилата тракаха в ръката му. Мотелът бе класическа постройка от седемдесетте, когато строителството процъфтяваше и с пръчка да се завъртиш, все щеше да удариш някой майстор на дограми. Построен набързо с евтини материали и без мисъл за дизайн или архитектурна хармония, той бе двуетажна кутийка с плосък покрив, покрит с катран и чакъл, и стени, покрити с графити. Алуминиевата дограма на прозорците бе ръждясала и очукана, боята се белеше. Когато се качи на площадката, Логан провери сглобката на парапета със стената. Големият черен болт се беше измъкнал и в мазилката зееше дупка. Може би от дъждовната вода. Може би от ръждата. Във всеки случай парапетът нямаше да издържи тежестта на човек, ако се облегне на него.

Стаите бяха разположени от едната страна на площадките на двата етажа, свързани със стълбите в единия край. Не беше трудно да намери осма стая — тя бе единствената, чиято врата беше отворена и пред нея стоеше въоръжен полицай. Логан кимна на униформения, показа му значката си и записа в дневника на посетителите. Вътре Карол Нукители бе коленичила до трупа — мъж, проснат по очи върху килим с цвят на течен шоколад. Евтината ламперия и предпочитанието към тъмносиво и оранжево потвърдиха първоначалното подозрение на Логан, че сградата е строена през седемдесетте.

— Ако продължиш да ме преследваш така, Нук, хората ще си помислят, че сме гаджета.

Тя вдигна поглед от трупа.

— Тук съм от близо час, Логан. Струва ми се, че ти си този, който ме преследва.

Той погледна трупа и отбеляза.

— Прилича ми на 22-калибров.

— Деветмилиметров фалкон — поясни тя, имайки предвид пистолета, който се подаваше от панталона на убития.

Логан посочи челото му.

— Говоря за дупката в главата. Прилича на 22-ри калибър.

— Имаш набито око. И моето предположение е такова.

Детективът се обърна и огледа входа на стаята, после премери с крачки разстоянието до трупа.

— Точен изстрел — отбеляза. — От какво разстояние е стреляно според теб?

Нукители погледна към вратата.

— От три-четири метра.

— Добър изстрел.

Тя сви рамене, не изглеждаше впечатлена.

— Нищо особено.

— Да, но ако имаш време да се прицелиш.

Жената остави заниманието си в момента, седна удобно и се усмихна.

— Добре, разказвай.

Логан посочи ръкохватката на пистолета.

— Това ми подсказва, че жертвата не е разбрала какво става. Щом е застрелян в челото, очевидно е стоял с лице към убиеца, но явно не е имал възможност да извади оръжието си.

— Може би убиецът го е изненадал.

Логан кимна.

— О, убеден съм в това. — Обърна се към вратата. — Но не е станало, както си мислиш. Няма следи от взлом. Убиецът не е нахълтал неочаквано. Имаме ли информация за жертвата?

— Нали знаеш, че предпочитам да нямам. Впрочем какво правиш тук, следиш ли ме?

— Мърфи ми се обади. Каза, че е за мен.

Тя посочи съседната стая и завъртя очи.

— Там е.

Логан кимна.

— Може би просто му доставя удоволствие да ме изкара от леглото. — Забеляза пачка банкноти на пода до трупа. — Негови ли са? — попита, имайки предвид жертвата.

Нукители кимна:

— Бяха в десния джоб на панталона му. Повече от хиляда и петстотин долара.

— Значи не е било грабеж. Чии са тези дрехи?

Нукители погледна дрехите, разхвърлени из стаята.

— Не знам, но се съмнявам, че убиецът се е преоблякъл, след като го е гръмнал.

Логан се усмихна.

— Трябваше да станеш детектив.

— Не и при тия пари, които родителите ми са платили за образованието ми.

Логан извади кърпичка и с нея вдигна кървавата бяла риза. По нея имаше пръст. Той я остави и отиде при вътрешната врата между осма и седма стая.

— И така, следиш ли ме, а, Логан? — настоя Нукители.

Той се обърна и се усмихна.

— Ако те следя, не ме бива много.

Тя също се усмихна.

— Никога не се знае.

Отново се залови с трупа.

За разлика от входа на осма стая вратата към съседната бе разбита и евтиното дърво бе станало на трески. Това вече беше влизане с взлом. Патрик Мърфи, партньорката му Дебра Халък и двама униформени стояха в помещението. Мърфи и Халък бяха от Южния участък. Мърфи бе типичен ирландец — с бледа кожа, червени бузи, лунички — и се гордееше с това. Тънките синкави вени, с които бе нашарен топчестият му нос, издаваха пристрастеността му към уискито. Сресваше оредялата си коса на път в напразен опит да прикрие плешивината си, а натрупаните с годините сланини висяха над колана на панталона му.

— Видя ли какво ни е донесла тази нощ.

— Надявам се да има основателна причина да ме измъкнете от леглото, Мърф. — Логан му подаде ръка и кимна на Халък. — Здравей, Деб.

Ирландецът вяло пое ръката му.

— По дяволите, реших да ти създам по-интересно занимание от това да сваляш котки от дърветата и да си играеш с онази работа.

— Спасяването на котки от дърветата е задължение на пожарникарите, а с онази си работа си играят ирландците, не шотландците. — Логан погледна Халък. — Извинявай, Деб.

Тя вдигна вежди; беше хубавичка, но нищо особено.

— И така, какво, по дяволите, правя тук, Мърф?

— Нали ти разследваш онова убийство в Грийн Лейк? Убийството на Джеймс Хил?

Логан кимна.

— Да.

— Ела насам. — Мърфи се върна в стаята с трупа, приближи се до леглото, където вече бяха подредени няколко веществени доказателства в пликчета. — Намерихме това до трупа. — Подаде на Логан пликче, в което имаше часовник. — Прочети надписа отзад.

Логан завъртя часовника през найлона. Вдигна го към голата крушка на тавана. Надписът гласеше: „На г-н Джеймс Младши. 6-22-90. Поздравления. Татко.“

— Доколкото разбрах, смятате, че е било грабеж — отбеляза Мърфи.

— Да, грабеж.

— Проверих — намеси се Халък. — Вашият Джеймс Хил е бил „младши“.

Логан огледа часовника, после го остави на леглото.

— Кой е убитият?

— Лорънс Кинг. Професионален негодник. Прекарал е по-голямата част от живота си зад решетките. Най-често е лежал за грабежи. Преди седем години е имал бензиностанция, след това е лежал шест години в „Уола Уола“ и бил пуснат под гаранция. От около година е на свобода. Типичен неудачник. Според надзорника му работел в строителството и се пазел да не се оцапа. Явно накрая не е издържал.

Логан погледна краката на Лорънс Кинг. Носеше маратонки, отпечатък от каквито бяха намерили в двора на Джеймс Хил.

— Ясно, но не е убивал.

— До вчера — уточни Халък и поклати глава.

— Да не би кръвта по дрехите да е от Джеймс Хил? — попита детективът.

— Така предполагам — намеси се Мърфи. — Само не мога да разбера защо са целите в пръст.

— Изпрати някого навън да потърси дупка в земята.

— Дупка в земята ли? Мислиш, че се е опитал да ги зарови? Кой тогава ги е изкопал?

— Онзи, който го е гръмнал. Искал е да намерим това — обясни Логан и посочи часовника.

— Мислиш, че е постановка?

— Просто предчувствие.

Халък изпрати един от униформените навън да търси дупка.

— Случайно да има свидетели? — поинтересува се Логан.

— Управителят засега се прави на ни чул, ни видял, но ще го оправим. Да видиш как ще се разприказва, след като му обясня, че ще оставим патрулна кола пред мотела му за вечни времена и може да се сбогува с клиентелата си.

— Всички други, които са били в мотела, са се омели — добави Халък. — Според управителя Кинг и още някой дошли към полунощ и наели осма стая. Днес Кинг поискал да наеме и седма.

— Казал ли е защо?

Халък поклати глава.

— В този мотел е доста натоварено, Логан. Проститутките се навъртат около близките барове. Управителят предположил, че Кинг и приятелят му чакат гостенки и не искат да ги „оправят“ в една стая. Цитирам неговите думи.

— Подозираме, че Кинг и приятелят му са се скарали — намеси се Мърфи. — Може би за парите, които са откраднали от апартамента на Хил, и другият го е застрелял. Бум. — Мърфи имитира стрелба с пистолет с пръстите си.

— И после е оставил парите? — не се съгласи Логан.

— Мамка му, да. Ако онзи се е уплашил заради убийството. Оставил е парите и часовника, за да си помислим, че Кинг е убил Джеймс Хил.

Логан се замисли над това предположение. Не познаваше много престъпници, които биха оставили пачка банкноти. Погледна зад Халък и забеляза тъмно петно на стената над някаква картина. Приближи се и бръкна с пръст в дупката от куршум, замаскирана от шарките на тапетите. Малко по-встрани намери още една. Куршумът бе отчупил парченце от рамката на картината, преди да се забие в стената.

— Деветмилиметрови куршуми. — Прокара длан по стената. — Кинг е застрелян с 22-ри калибър и не е успял да извади фалкона от панталоните си.

Колегите му се приближиха да огледат дупките.

— Убиецът на Кинг е стоял до външната врата и дори слепец не би пропуснал от това разстояние, нали така, Нук?

Карол Нукители вдигна поглед от трупа и потвърди:

— Дори слепец.

Логан се обърна и прецени траекторията, при която куршумите са могли да се забият в стената.

— Ако съдя по ъгъла, куршумите са били изстреляни от съседната стая, което обяснява защо е разбита вратата. Някой е нахлул в стаята, но там вече е имало човек.

— Добре, какво е твоето предположение? — попита Мърфи.

— Според мен в стаята е имало трети човек и той или е много лош стрелец, или е стрелял напосоки.

Логан се върна в съседната стая, Халък и Мърфи го последваха. Той се обърна и застана с лице към разбитата врата, отново я огледа от всички ъгли. Направи няколко крачки назад и се блъсна във вратата на банята. Завъртя се и забеляза отворения прозорец. Влезе, наведе се през ваната и погледна навън. След малко се върна в стаята, където лежеше Лорънс Кинг. Нукители вече сваляше ръкавиците си. Двама мъже напъхаха трупа в жълт найлонов чувал, затвориха го и го качиха на оставената наблизо носилка.

— Утре имам среща със сестрата на Хил в дома му… — Логан погледна часовника си. — Всъщност тази сутрин. Ще я помоля да направи списък на нещата, които са откраднати и могат да се появят в местните заложни къщи.

— По дяволите. Ние ти разкрихме убиеца, Логан. Дори ти го поднасяме на тепсия — измърмори Мърфи.

Детективът се втренчи трупа на Лорънс Кинг и шумно си пое въздух. Не беше съгласен с колегата си.