Робърт Дугони
Необходими жертви (29)

29.

Дана отстъпи назад и се препъна, краката й се удариха в стъпалото и тя едва не падна. Подпря се на стената. На прага стоеше забулен с качулка рицар, който държеше в покритите си с ръкавици ръце копие, бълващо пламък.

— Фройд! — извика той и гласът му прокънтя като в метален варел.

Вдигна стъклото на оксиженистката маска и отдолу се показа потно мургаво лице с прошарена брада. Без да обърне внимание на Дана, погледна кучето:

— Не искам посетители, докато работя, Фройд. Никакви посетители.

Кучето се шмугна покрай него; не личеше да се чувства виновно за пропуска в охраната. Господарят му се обърна към Дана:

— Коя сте вие?

Говореше с британски акцент. Гласът му беше басов.

— Дана Хил — отговори тя първото, което й хрумна. Уилям Уелс я изгледа недоверчиво и от сърдития му поглед изглеждаше, че се кани да затръшне вратата. Неочаквано изражението му се смекчи и той отбеляза по-дружелюбно:

— Фройд явно ви харесва.

Дръпна се и й направи място да влезе.

В издълбаното под земята помещение дебели дървени греди, скрепени с колони чрез квадратни черни болтове, поддържаха стените и тавана като скелет на огромно животно. Таваните бяха кръгли, стаите в подобната на иглу пещера не бяха разделени от междинни стени. В дома на Уилям Уелс цареше пълен хаос: мебелите бяха поставени между ламарини, купчини метални обръчи и скулптури — завършени шедьоври, възбуждащи въображението като онази в двора, или творби на различни етапи на изработка. Бижутерът беше казал на Дана, че геният на Уелс позволявал на хората да видят в творбите му онова, което искат да видят, и нямало двама души, които да ги тълкуват по един и същи начин.

Въпреки това по някакъв тайнствен начин стаите сякаш се преливаха една в друга, неограничени от колони и стени. Дана видя вход на помещение, очертан от крилете на огромна скулптура на орел, канещи в уюта на кът с миндери и възглавнички. То се преливаше към композиция от маса и столове, а тя бавно преминаваше в работилницата в задната част на къщата. Също като скулптурите си Уелс бе снабдил дома си само с най-необходимото, оставяйки възможност на въображението да допълни останалото. Или може би просто не го интересуваше. Може би нищо извън най-необходимото не беше важно за него — повърхностните материали, които обикновено покриват вътрешната конструкция, липсваха.

Уелс махна заваръчната маска и ръкавиците и ги остави на грубата дървена маса. Закачи гумираната си престилка на една кука. Когато свали бронята, се оказа, че е нисък и закръглен като къщата си. Не по-висок от метър и шейсет, с плешиво теме като на монах, заобиколено с кръг от коса, която продължаваше по врата му и се скриваше под яката на мократа от пот бяла риза. Имаше големи уши и хлътнали очи, които надничаха изпод дебели вежди. Прошарената брада покриваше голяма част от лицето му. Уелс тътреше краката си, сякаш се боеше да не се изхлузят от твърде големите му обувки. Ръцете и краката му изглеждаха къси дори за дребното му тяло, но без усилие вдигна тежкия черен чайник от закръглената чугунена печка, чийто кюнец изчезваше в тавана. Дана любопитно го наблюдаваше как пълни чайника от груба поцинкована тръба, стърчаща направо от стената, след което го сложи върху котлона. Наведе се, отвори вратичката, пъхна две цепеници в огъня и раздуха пламъците с крачния мях, който лежеше на пода.

На близката маса имаше купчина от преплетени метални ивици, които очевидно бе сглобявал, когато Дана го прекъсна. Скулптурата приличаше на голям мост високо над назъбени метални парчета, вероятно изобразяващи скали или вълни. Тя се загледа в творбата за момент. Затвори очи и наистина видя мост, но нямаше чувството, че виси над вода. Нищо друго не можа да си представи. Отвори очи и заключи, че скулптурата сигурно е в процес на довършване, може би умален модел на нещо по-голямо или едва сега започнато, та въображението още не можеше да запълни празнотите в картината. Уелс мълчаливо приготви две порцеланови чаши и изчака водата в чайника да заври. Дана се обърна към огромния прозорец, гледащ към океана. Изпита притегателна сила, както към светлината в тунела, и отиде при него въпреки неловкото чувство, че ще изпадне от ръба и ще увисне между небето и океана. Зави й се свят и затвори очи. Прас!

Дана се стресна и се обърна. Видя лимон, срязан наполовина и сатър, забит в трупче дърво.

— Лимон?

Гласът на Уелс звучеше почти нежно. Погледна я с големите си черни очи през бифокалните очила.

— Моля?

— Искате ли лимон в чая? — попита той учтиво като британски джентълмен.

— О. Да, благодаря. — Тя се върна при него. — Домът ви е невероятен. Не съм виждала по-красива гледка. Вие ли сте го проектирали?

— Едно или две пакетчета? — Уелс я погледна изпод рунтавите си вежди. — Едно или две пакетчета чай искате?

— Едно.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря.

Той поклати глава и заговори, сякаш сам на себе си:

— Никога няма да разбера защо американците така похабяват чая. — Махна с ръка. — Моля, настанявайте се.

Дана седна на миндер, покрит с дебели одеяла. Когато чайникът на печката засвири като парна машина, Уелс си сложи едната от заваръчните ръкавици, вдигна го от печката и сръчно напълни двете чаши, като добави във всяка по резенче лимон. Свали ръкавицата, постави двете чаши в чинийки, пусна една бучка захар в тази на Дана и й я подаде. Докато поемаше чашата, тя забеляза, че дланта му е месеста като лапа, с дебели пръсти. Почуди се как може такива ръце да са създали толкова деликатни, крехки и красиви бижута.

— Чай без захар просто не е цивилизовано — обясни той.

Уелс се отдалечи към по-ниската част на къщата. Когато осъзна, че не смята да се върне при нея, Дана стана и го последва. Намери го седнал на стол с гръб към гледката. Гледаше втренчено пода и отпиваше от чая. Тя седна на едно столче и забеляза, че мебелите са подредени така, че да предразполагат към интимни разговори. Не беше опитвала досега такъв чай — сладък, с лек аромат на сладък корен, който лимонът не можеше да прикрие напълно.

— Много е вкусен, благодаря.

— Вие сте добре дошли.

— Мога ли да попитам каква е марката?

— Мое производство.

Уелс отпи от чая.

Дана погледна скулптурите в стаята. Всяка бе уникална и интригуваща по свой начин, някои се разпознаваха по-добре от други — летящ орел, два преплетени един в друг кита, рибен пасаж.

— Скулптурите ви са много красиви.

— Нямам навик да приемам гости. Мога да ви предложа кейк с ром.

— Не съм гладна, благодаря. Извинявам се, че прекъснах работата ви.

— Дълъг път сте изминали, за да ме прекъснете. Чаша чай е най-малкото, което мога да ви предложа.

— Идвам от Сиатъл, Вашингтон.

— Хъм.

Тя се покашля.

— И чаят е достатъчен. Наистина много се извинявам, че се появих без предупреждение.

— Мила госпожо, не ми се извинявайте и не ми благодарете. Ако не исках да сте тук сега, щях да се погрижа за това.

Уелс изрече тези думи без гняв или заплаха, а благо, като сладникавия аромат на чая, сякаш дори я беше очаквал. Остави чашата си върху една бъчва до стола и се почеса по голото теме. Изпод купчина одеяла се показа дебел котарак и той го вдигна в скута си. Животното не изглеждаше сърдито, че са смутили следобедната му дрямка. След малко се размърка в нежните ръце на стопанина си.

— Разпитах за вас в един от бижутерийните магазини в Лахайна, където познават работата и моделите ви.

— Познавате ли моделите ми на бижута? — попита той, без да вдигне поглед от котката.

Дана остави чашата и чинийката си на близката бъчва и извади обицата от джоба си. Подаде му я.

— Струва ми се, че тази е ваша.

Уелс бавно намести очилата си, огледа обицата, после я върна на Дана.

— Моя е.

— Съгласен ли сте да й направите дубликат? — попита тя, осланяйки се на интуицията си.

— Никога.

Той взе чашата от бъчвата и отпи.

— Защото не искате или защото не можете?

— Нито едно от двете.

— Моля, не разбирам.

— Много ясно, че не разбирате. — Уелс се намръщи, но след секунда явно съжали, че е бил груб. — Сега аз трябва да ви се извиня. — Пое си дълбоко въздух. — Щом нещо веднъж е било създадено, то вече съществува. Нямам интерес да създавам вече съществуващи неща.

— Значи този чифт са единствени?

— Ако така ви харесва.

— Не разб…

— На някои им харесва, че произведенията ми са уникати. Това ги прави по-ценни — за хората, не за мен, уверявам ви.

Дана кимна.

— Затова ли вече не правите бижута? Защото другите ги продават с голяма печалба?

— Нито знам, нито ме интересува дали някой продава произведенията ми и на какви цени.

— Мога ли да ви попитам защо вече не правите бижута?

Уелс си пое дълбоко въздух. Продължаваше да гали котката.

— Онова, което създавам, идва от душата ми. То е част от мен. Създавам го специално за хората, на които ще принадлежи. Скулптура, бижу или парче метал не могат да съществуват сами за себе си. Като всеки от нас те живеят в определена среда, оформят се и се моделират от нея и едва тогава могат да бъдат оценени истински. Никога няма да можете да оцените мое произведение, както аз искам да бъде оценено, освен ако не го създам специално за вас. Тогава ще почувствате вътрешната му красота толкова силно, колкото другите виждат външната.

— Затова ли скулптурата навън ръждясва? Защото не си е намерила мястото?

Уелс кимна.

— Ако не попадне на мястото си, и най-красивото нещо се похабява. Повечето хора не виждат скулптурите ми, понеже са твърде заети или просто са престанали да се вглеждат под повърхността и не искат да видят вътрешната красота.

— Хората са повърхностни.

— Не, хората са слепи. — Уелс отново вдигна чашата, отпи и я остави върху бъчвата. — За да преживявам като всички хора, трябваше да продавам произведенията си, но никога не съм възнамерявал други да се облагодетелстват благодарение на мен. — Уелс се усмихна мрачно. — Ирония на съдбата. Търговците продават произведенията ми, за да извлекат печалба. Но всъщност произведението губи стойността си, защото е извадено от средата си и така е загубило красотата си. Какво ви води при мен, госпожо…

— Хил. Дана Хил.

— Какво ви води при мен, госпожо Хил, чак от Сиатъл?

Тя вдигна обицата.

— Намерих я. Тя не е моя.

— Знам. Макар че би могла да бъде.

Котаракът скочи от скута на Уелс и започна да се търка в краката на Дана. Тя го вдигна, сложи го в скута си и започна да го гали, докато пак замърка.

— В какъв смисъл би могла да бъде моя?

— Нещо тежи на сърцето ви, госпожо Хил. Загубили сте радостта от живота, посоката си. Животните чувстват тези неща. Фройд го е почувствал и затова сега седите тук. Леонардо също го усеща. Нуждаете се от утеха. Какво бреме тежи на сърцето ви, госпожо Хил?

По необяснима причина очите й се наляха със сълзи. Когато заговори, я обхвана топло чувство, напомнящо на усещането, което бе изпитвала като дете при изповед, когато се освобождаваше от греховете си, но още не знаеше до какви последствия ще доведат.

— Брат ми беше убит миналата седмица. Намерих тази обица в дома му.

— Убийството на брат ви ви кара да скърбите външно. То обременява сърцето ви, но не е това, което ви прави нещастна. Нещо друго в живота ви съсипва. Смъртта на брат ви дава воля на сълзите ви. Тя е повод да изразите скръбта си, но вие я носите от много години. Сълзите са вътре във вас. Вие се давите в тях и това ще продължава, докато не сторите онова, което знаете, че трябва да направите.

— Намерих тази обица на пода под леглото на брат ми. Той не беше женен, господин Уелс, и не знам да е имал приятелка.

— Моля ви, наричайте ме Уилям. Голямо удоволствие е за стареца красива жена като вас да му говори на малко име.

Тя се усмихна.

— А пък усмивката ви носи радост на друг човек, който ви цени.

Тя веднага се сети за Майкъл Логан и забележката му, когато пътуваха към Рослин.

— Брат ми нямаше врагове. Не беше богат. Беше преподавател по право. Тих и скромен. Беше добър човек. Сега е мъртъв. Няма причина някой да иска да го убие. Искам да знам защо са го направили.

Уелс изведнъж затвори очи. Дана чуваше тихото бучене на вятъра през някаква цепнатина в къщата. Вентилаторите на тавана се завъртяха бавно от течението. Металните греди над главата й задрънчаха. Вентилаторът в кухнята също се завъртя. Мехът пред пещта започна да се надува и да изпуска, сякаш бавно дишаше, пламъците се разгоряха.

— Ревност. — Уелс прошепна думата толкова тихо, че Дана се усъмни дали е чула добре.

— Моля?

— Попитахте защо един мъж ще убие друг. От ревност.

— Питам защо брат ми е мъртъв.

Уелс кимна.

— Все едно е.

Тя объркано погледна странния дребосък.

— Знаете ли кой уби брат ми?

Уелс поклати глава.

— Не. Знам само защо.

— Мислите, че е заради… ревност? — Тя се наведе напред. Котката скочи от скута й. — Пазите ли ведомост за продажбите? Някъде да сте записали какво за кого сте изработили?

— Не си водя записки.

Той отново отпи от чая и се облегна, за да може котаракът пак да скочи в скута му.

— Нямате ли разписки или някаква документация за данъчната служба?

Уелс се усмихна.

— Не си водя записки, госпожо Хил. Никога не съм си водил. Колкото до американските данъци…

Сви рамене.

Надеждата я напусна и тя въздъхна отчаяно. Облегна се назад и изведнъж се почувства съсипана от дългия полет и смазващата жега. Беше дошла чак дотук за нищо. Допи чая си, остави чашата на една дървена масичка и се изправи.

— Достатъчно ви губих времето. Съжалявам, че прекъснах творческия ви процес, господин Уелс. Благодаря за чая.

Той се изправи.

— Казвам се Уилям и престанете да се извинявате. Компанията на красива жена трябва да се цени… като захар в чая.

Тя се засмя и стисна ръката му.

— Благодаря, Уилям.

Тръгна си, но я осени странна мисъл и спря по средата на стаята.

— Твърдите, че създавате произведенията си винаги за определен човек, но също така казахте, че тази обица може да принадлежи и на мен. Защо?

— Защото жената, за която я създадох, много прилича на вас. И тя обичаше каквото вие обичате, и е нещастна по същата причина, поради която вие сте нещастна.

* * *

След час Уелс изпрати Дана до вратата в компанията на Фройд. Котаракът Леонардо пак се бе пъхнал между одеялата.

— Фройд ще ви изпрати до колата — каза.

Дана кимна и излезе. В шест следобед беше топло, но още я побиваха тръпки. На вратата се обърна, изведнъж почувства, че трябва да се сбогува по-сърдечно с Уелс. Наведе се и го целуна по бузата.

Той стисна ръката й и й подаде кафяво хартиено пликче.

— Чай. Пийте го всеки ден със захар, докато изчезне.

Сведе очи, отстъпи крачка назад и леко затвори дървената врата, оставяйки я сама с телохранителя й Фройд.