Робърт Дугони
Необходими жертви (5)

5.

На Джеймс Хил не му вървеше. Радостта, че е намерил свободно място за паркиране толкова близо до дома, се изпари с първата дъждовна капка, която падна на предното стъкло. Метеоролозите предвиждаха гръмотевични бури вечерта. Обикновено човек можеше да хвърля ези-тура и пак да получи по-вярна петдневна прогноза. По закона на Мърфи точно днес щяха да познаят. Ако не трябваше да носи нищо или си беше взел чадър, на небето нямаше да има нито едно облаче. В Грийн Лейк почти не можеше да се намери място за паркиране. Разположен на около шест километра от центъра, той се беше превърнал в един от модните жилищни квартали на Сиатъл.

Нямаше смисъл да чака. Капките забарабаниха по-силно. Той слезе от колата, изтича отзад, отвори багажника и събра папките с контролните на студентите си. Нареди ги на купчина. Коженото му куфарче тежеше, сякаш беше пълно с олово. Мълния проряза синкавочерното небе и вятърът разлисти най-горната папка. Полъхът донесе ухание на цъфнали вишни. Розови цветчета обсипаха тротоара като конфети на сватба. Прозорците откъм улицата отразяваха синьото сияние на телевизори от стаите. Изминалият ден бе от онези, в които Джеймс просто не можеше да си поеме дъх: три лекции, факултетен съвет и два часа за консултация, които студентите му използваха до последната минута.

Той спря. Мисълта му дойде като гръм от ясно небе. Дана. Не му се беше обадила, както обеща. По някое време той бе вдигнал телефона да я потърси, но нещо го разсея и забрави. Надяваше се, че мълчанието й не означава лоши новини. Бе доловил тревога в гласа й, макар че тя се опитваше да не се издава. Личеше си, че се страхува. Защо, по дяволите, Грант не беше отишъл с нея? Джеймс ясно си спомняше страха на майка им навремето — мастектомията и последвалото лечение, което я направи като скелет. Съжали, че е споменал за проблема си. Но сега беше на кръстопът и нямаше на кого другиго да се довери. Решителният момент назряваше и той се боеше, че ако не действа бързо, ще стане нещо лошо.

Дъждът се усили и го накара да побърза. Мина покрай мъж и жена с дъждобрани, които разхождаха кучето си. Късно ли беше да й се обади? Не можеше да извади мобилния телефон от джоба си, без да рискува да изпусне контролните на земята. Зави по Латоун Стрийт. Дъждът сякаш усети, че той ще му избяга, и се усили. Горната папка беше съвсем мокра. Студентите щяха да се чудят за какво е използвал творенията им — дали е попивал разлята вода в кухнята? Изкачи шестте дървени стъпала до верандата. Пред къщата му имаше алея за коли и гараж, но сега бяха задръстени със строителни материали за предстоящия ремонт и повечето мебели от предишния му дом в Капитол Хил, който бе продал, когато се отказа от адвокатската практика. В такива вечери съжаляваше, че не може да използва гаража по предназначение. Джеймс намести купчината папки, за да извади ключа си, отвори вратата и влезе в антрето. Контролните се разсипаха върху масата. Няколко паднаха на пода. Той остави куфарчето и свали очилата си. Сложи ги върху папките, извади телефона си и набра номера на Дана. Просна коженото си яке върху перилата на стълбището и тръгна по коридора към хола. Когато тя отговори, гласът й звучеше сънено.

— Дана, извинявай, че те безпокоя толкова късно. Исках да се обадя по-рано, но бях зает. Как мина изследването? Наред ли е всичко?

— Взеха ми проба. — Гласът й заглъхна. — Резултатът ще излезе утре.

— Не те чувам.

— Утре.

Джеймс влезе в тъмния хол в задната част на къщата.

— Добре. Остава ли уговорката за обяд? Дана?

— Утре.

— Ще ти се обадя в кантората или ти ми се обади. Не искам да те безпокоя.

Тя не отговори. Светлината от задната веранда проникваше през плъзгащата се врата към вътрешното дворче. Всичко изглеждаше черно–бяло като в стар филм.

— Дана, ти ли ще ми се обадиш този път?

— Аз ще ти се обадя — почти шепнешком отвърна тя.

— Извинявай за късното обаждане. Обичам те, Дана.

— И аз те обичам, Джеймс.

Той затвори и заопипва в тъмното, за да включи настолната лампа. Проехтя гръм и дъждът затропа по покрива. Той дръпна шнура и бледата светлина обля стаята, но помещението беше неузнаваемо — имаше разместени мебели, книги по пода, възглавничките на дивана се търкаляха отстрани. Зад него дъските изскърцаха. Джеймс се обърна и видя непознат човек с бледо лице и дълга коса.

— Кой…

Нещо го удари през лицето, прониза го остра болка. Той се извъртя, капки кръв опръскаха африканските маски, закачени на стената, наблюдаващи сцената като свидетели с празни очи. Джеймс се спъна в дивана и се отпусна на колене. Втори удар го повали по очи, главата му се удари в дъските. Навън небето като че ли се продъни и дъждът се изля върху стъклата, а с него и пороят от удари върху скованото му тяло.