Барбара Клевърли
Тигър в двореца (7)

Седма глава

Джо простена. Изнервено дванайсетгодишно хлапе кръстосваше двореца, въоръжено с личния пистолет на капитан от полицията. При това оръжието не беше празно, както мислеше Сандиландс, а заредено с осем смъртоносни куршума. Джо си представи как би коментирал това сър Джордж, ако разбереше. Да предположим, че малкият отиде директно в зенана с новата си играчка и реши да въздаде справедливост сред махараните заради заговорите срещу майка му. Като лисица в кокошарник, той ще може да убие, когото си пожелае.

Джо се опита да прогони от главата си тези ужасяващи, но не особено правдоподобни идеи. Нещо в това момче му спечели доверието. Не се съмняваше в смелостта му и беше впечатлен от интелигентността и от бързата му мисъл. Може пък Бахадур да му бе казал истината и да бе взел оръжието за лична защита. Е, така да бъде. Предположи, че момчето няма на кого да се довери. Може наистина да го грози смъртна опасност и в крайна сметка браунингът да се окаже единствената му закрила. В такъв случай, въпреки че не беше особено редно, Джо щеше да се почувства щастлив, че му е дал оръжието. Наложи си да се успокои и да довърши тоалета си. Оставаше му само час, за да допише показанията за Клод.

Макар да се чувстваше доста неловко във вечерния си костюм и с обещаната бяла вратовръзка — облекло, издържано в строгите канони на дворцовия етикет, — Джо се настани на писалището, където намери предостатъчно хартия за писане и превъзходна писалка, заредена с черно мастило, и се залови за работа. Думите се лееха с лекота, не пропусна нито една подробност и получи доста добър резултат. Сгъна листа на две, пъхна го в джоба си и след като хвърли виновен поглед на картието, го прибра в другия си джоб, тъй като не знаеше какво друго да го прави, пък и бидейки наясно, че стаята му не се охранява. Позвъни и изчака ескорта, който трябваше да го придружи до трапезарията. Беше си оставил цели десет минути за придвижване.

Докато чакаше, застана пред огледалото да направи последни корекции в облеклото си. Вечерният костюм, ушит по поръчка в Калкута, му стоеше добре, тясното, дълго до кръста сако даваше приятен силует на слабоватото му тяло и дългите му крака. Искрящо бялата му риза и вратовръзка подчертаваха тена на лицето му, придобит след почти година живот под палещите лъчи на слънцето.

Още малко и съвсем ще заприличам на местен, помисли си и понамести вратовръзката. Е, с тези очи — едва ли. Светлосивото не бе характерен цвят за очи на индиец. Ха! Наистина приличаше на боен слон!

Почувства се гузно, когато се улови да мисли как ли ще го възприеме Маделин, като го види в този вид, без пластовете прах и пот. Веднага след това си напомни виновно, че никой няма право да очаква от нея — и как иначе — да се появи на вечеря броени часове след смъртта на съпруга си.

Фигурата на Говинд, която му вдъхваше успокоение, изплува в огледалото зад него.

— Как ти се струва сакото ми, Говинд? — попита Джо. — Надявам се не е много крещящо?

Индиецът го огледа за момент.

— Всичко е перфектно, сахиб. Точно според регламента. Може би кърпичка?

Излязоха и се върнаха по обратния път към Стария дворец.

— Тази вечер приемът ще бъде в дарбара^[1] — уточни Говинд. Гласът му се сниши и прозвуча по-сериозно: — Дворецът, всъщност цялата страна, е в траур за младия принц и това ще продължи дванайсет дни. Пристигате в тъжен момент, сахиб.

— Посъветвай ме как да се държа, за да не се набивам на очи — рече загрижено Джо. — Помогни ми, Говинд, не допускай да досадя някому.

— Бих казал, че сахиб притежава чувствителността на слон — усмихна се Говинд и кимна леко.

В първия момент Джо се стресна, после си спомни за почитта, която тези воини питаят към това животно заради неговата интелигентност и благоразумие. Та те живеят, работят и понякога дори се бият редом със слоновете. Така че, разпознал комплимента, англичанинът кимна.

— Погребалната церемония ще се състои утре следобед на самшана — определеното за кремация място край реката. Вие и останалите гости няма да присъствате. Дворецът ще ви предостави изобилие от забавления, докато ние изпълним религиозните си ритуали.

— Разбирам — отвърна Джо, но не беше сигурен, че схваща пълния смисъл на казаното. И бездруго деликатният момент с общуването започваше да му се струва откровено заплетен. — Има ли определени места в двореца и града, които е редно да избягвам?

— Да, сахиб. Траурните ритуали се изпълняват в покоите на жените, където господарят ще се присъедини към махарани, майката на сина му. В зенана ще се разиграят доста трагични сцени, изпълнени със сълзи и рев. Жените ще късат гривните си от мъка над тялото на юварадж, ще го окичват с цветя. Събитията от днес следобед са най-драматични, но Негово височество ще дойде да ви приветства и да изпие по питие с вас, въпреки че е доста уморен и зает, както бихте могли да си представите. Поради това няма да остане дълго. Ще имате възможност да се запознаете с другите гости, както и да се насладите на вкусните ястия. Негово височество се е погрижил да ви осигури прекрасна вечер, където да се запознаете с много хора.

Джо се усмихна с благодарност към този жест на изключително внимание. Работата беше тънка. Той самият вероятно би организирал нещата по подобен начин.

Приближи се до вратата на дарбара, изпълнен с очакване. Беше общителен човек с вкус към добрия разговор. Но в момента беше ужасно гладен и се надяваше аперитивите да не се проточат прекалено дълго. Имаше чувството, че от последното къри, което изядоха с Едгар във влака в Умбала, е минала цяла вечност.

 

 

Вивиан го чакаше на входа на дарбара. Плъзна одобрителен поглед по Джо, веднага след това повдигна вежда в безмълвен въпрос.

— Нося го — Джо извади рапорта си и протегна ръка.

— Чудесно! — Без да поглежда документа, Клод го пое и го предаде на един слуга, който на свой ред го пъхна в папка и се отдалечи.

— Повечето гости вече пристигнаха, което означава, че сте преценили съвсем точно кога да се появите. Очакват ви. Заповядайте!

Джо го последва през тежката двойна порта от сандалово дърво и слонова кост, придържана от двама слуги. Прекрачи прага и в първия миг застина на място, удивен от великолепието и бляскавия разкош пред себе си.

— Всеки път имам усещането, че се озовавам насред илюстрация на Дюлак от „Хиляда и една нощ“ — прошепна Клод, развеселен от реакцията на Джо.

Огромната зала беше продълговата, с нисък таван и на пръв поглед изглеждаше сякаш няма нито едно ъгълче, което да не е щедро отрупано с богата украса. От тавана, блеснал в слюда и златни листа, се спускаха релефни колони, отрупани с цветни камъчета, които се виеха в сложни флорални мотиви. По дължина на стените бяха подредени безброй врати със сводести портали, а помежду им блестяха грамадни огледала. Подът беше излъскан до блясък и Джо, окопитил се от първоначалния шок, пристъпи предпазливо напред, имайки едно наум, че вечерните му обувки са съвсем нови и кожените им подметки са още хлъзгави. Отдъхна си с облекчение, щом стигна ръба на мекия, кехлибареножълт килим в средата на залата. Осветлението идеше от два кристални полилея, вероятно „Лалик“. Имаше и редици бели свещи, аранжирани върху ниски масички в ъглите на помещението. Трепкащите им пламъци озаряваха купищата лъскави вещи в стаята.

За разлика от възхитителната обстановка, гостите представляваха мрачна черно-бяла групичка. Всички носеха строго официални одежди в знак на почит към скорошната кончина на сина на Удай и се бяха скупчили в далечния ъгъл на залата. При влизането на Джо, разговорите секнаха и всички присъстващи обърнаха погледи към него. Един от мъжете, облечен във вечерна роба, на главата с приказен бял копринен тюрбан с диамантена игла, излезе напред, за да го приветства. Пристъпваше тежко, подпирайки се върху абаносов бастун. Макар да беше висок и представителен, бе очевидно, че не е в добро здраве. Лицето му сякаш бе издялано от древно парче слонова кост, кожата му бе опъната по кокалите и отдолу почти прозираше чезнещата плът. Но тъмните му очи си оставаха пълни с живот и поглъщаха жадно приближаващия гост.

Клод, който вървеше редом с Джо, избърза, за да го представи.

— Ваше височество, позволете да ви представя капитан Джоузеф Сандиландс.

Махараджа Удай Сингх се усмихна и кимна, но както забеляза Джо, не понечи да се ръкува.

— За нас е удоволствие, капитане, да ви посрещнем в дома си в това размирно време. Разбрах, че сте предложили безценните си услуги и опит, за да се включите в разследването на смъртта на сина ми, на която имахте нещастието да присъствате днес следобед.

За ухото на Джо интонацията, с която говореха индийците, бе приятна и мелодична. Но този човек имаше удивителен глас дори за индиец — дълбок и плътен. В любезностите, които изрече обаче, нямаше живец, прозвучаха като клишета, наложени върху отчаянието и болката. Мелодиката на думите му напомни на Джо за сърцераздирателното адажио от концерта за чело, който бе слушал в „Куинс Хол“ в годината след края на войната. Беше на Едуард Елгар, дирижирано лично от композитора. Джо го бе слушал с насълзени очи, разпознал в музиката разказ за загубата, мъката и опустошението. В гласа на Удай трептяха същите чувства.

— За мен ще е чест, Ваше височество — Джо се поклони и продължи със същия официален тон, — макар поводът да е неприятен.

— Ще ми се скръбният облак, надвиснал над двореца, да не дотяга на гостите ни. Вие не изповядвате нашата религия, не принадлежите към нашия народ и култура, така че нямате нищо общо с нашия траур. Съзнавам, че като баща, изгубил син, моето внимание в близките дни ще е насочено другаде, но вие сте мои гости и няма да останете пренебрегнати. Дворецът е огромен и в него има място както за мъката, която изпитваме, така и за удоволствията, на които вероятно очаквате да се насладите. — Смени тона: — Нека това бъде последният път, в който споменаваме днешните събития. Заповядайте да се запознаете с останалите гости, които се надявам да могат да разнообразят престоя ви тук. Не мога да ви запозная с домакинята, тъй като съпругата ми Шубхада още не е пристигнала. Женен ли сте, Сандиландс? — Усмихна се. — Не? Е, в такъв случай нека ви предупредя какво да очаквате в бъдеще, когато сключите брак — за всеки чифт обеци, който й подарите, ще ви се отплати с нови десет минути колебания при обличане. Така че позволете да ви представя дамата, която следва по старшинство… Госпожа Вивиан! Лоис Вивиан!

Обърна се към англичанката, която се бе отделила от другите гости и очакваше знак.

И това ако не е изненада! Джо не бе разбрал, че Вивиан е женен, но докато се здрависваше с облечената в ръкавица ръка на госпожата, заключи, че изборът на Клод едва ли е бил особено труден въпреки разликата във възрастта. Противно на стандартната ситуация, Лоис Вивиан изглеждаше година-две по-възрастна от съпруга си. Беше облечена в дълга черна рокля, копринен шал покриваше раменете й, а около шията й се виеха два наниза перли. Имаше млечнобяла кожа, тъмнокестенявата й коса бе пригладена зад ушите и стегната в усукан кок. Слаба, елегантна, благовъзпитана — това бе първото впечатление на Джо. Типична англичанка. Когато се наведе да му прошепне нещо в ухото, той с изненада долови лъх на изкусителен ориенталски аромат, попил в меката й шия. „Шалимар“^[2]? По всяка вероятност.

— За нас е удоволствие, капитане, да ви видим сред нас — подхвана тя с очарователен глас, в който обаче се прокрадна нотка на известна дистанцираност. — Славата ви се носи пред вас и очакваме да ни забавлявате с разкази за приключенията си по северозападната граница и най-вече из Уайтчапъл^[3]. Вие сте първият детектив, с когото имам честта да се запозная. Шампанско розий?

Джо едва се възпря да не сведе поглед да провери дали е лъснал добре полагащите му се от полицията обувки. На върха на езика му беше да признае, че по-скоро би предпочел халба бира, ако, разбира се, не затруднява нейно благородие, но се овладя. Пое чашата от лакея с възможно най-опустошителната си усмивка и огледа критично питието.

— След като няма „Круг“, чаша газирано розий върши прекрасна работа — изстреля той, без да се замисли, веднага, след което съжали за дребнавия си отговор. Удай Сингх чу репликата му и Джо изтръпна. За негово облекчение обаче, по устните на домакина се плъзна усмивка.

— Аз лично също предпочитам „Круг“ — рече махараджата. — Убеден съм, че в избите ми все ще се намери някоя бутилка.

Без да чака допълнителни инструкции, прислужникът се оттегли, за да предаде неизречената заповед по веригата — Джо беше убеден, че ще се случи именно това.

— Що се отнася до забележката на Лоис, аз също не познавам друг детектив, освен вас — продължи с лекота Удай. — Дори не съм сигурен, че в Индия съществува подобна длъжност. Вярно, говори се, че в Бенгал, както и в някои други щати с британско управление, има полицейски участък. Може би по време на престоя си при нас ще успеете да ни насърчите да помислим дали да не изградим и тук подобна структура. Трябва да се запознаете с капитана на моята охрана. Ние разполагаме с отряд — вероятно ще ви се стори елементарен, — който се грижи за опазването на спокойствието и реда в Ранипур. Убеден съм, че майор Аджит Сингх ще бъде любопитен да се запознае с популярното на Запад изкуство на антропометрията и с практиката да се снемат пръстови отпечатъци.

— Доколкото знам, Ваше височество, снемането на отпечатъци произхожда от Индия. И мога да ви уверя, че през последните трийсет години наистина се практикува нашироко от бенгалската полиция, наред с антропометрична система, адаптирана от метода на Бертийон^[4] — в Бенгал снемаха отпечатъци и правеха досиета на престъпници две години преди Скотланд Ярд, сър.

— Ще трябва да положите много усилия — усмихна се махараджата, — за да убедите майор Аджит Сингх, че е полезно да се пази отпечатък от левия палец на крадеца върху картонче в папка в нечий кабинет, капитане. Ако Аджит реши, че някой е виновен, онзи губи всичките си отпечатъци, чак до китката. Тук проблемите с идентификацията, наказанието и борбата с престъпността се решават… — замълча, след малко додаде многозначително: — … със замах.

Джо осъзна, че са му хвърлили стръв и се усмихна любезно.

— Предполагам, капитане, че у вас съжителстват мъдрецът, воинът и палачът.

— Без последното, надявам се, сър.

— Но все пак, доколкото подочух, вие сте човек на действието. Едгар ви цени високо. А, ето че идва и още един човек на действието — Колин О’Конър, ловец на тигри и естествоизпитател. Моят най-стар приятел и ментор на Едгар. Не ви ли беше известно? Колин го научи на всичко свързано с лова. Колин! Ела да се запознаеш с един полицай! Ще ви оставя за малко — трябва да приветствам сър Хектор, който тъкмо влиза.

Колин О’Конър, изпит мъж на средна възраст, пое ръката на Джо като в менгеме. Вечерният му костюм беше стилен, но вече доста поовехтял и тук-там изгубил цвета си. Набразденото му лице беше загоряло до карамел, под гъстите му надвиснали вежди надничаха неспокойни и закачливи кафяви очи.

— Добър вечер, господин Сандиландс! Както разбирам, вие ще сте моят следващ ученик?

— Какво ви е наговорил Едгар? О, май ще трябва да ви помоля да забравите всичко, казано от него. Нямам никакви амбиции да убивам тигър, макар че с удоволствие бих наблюдавал някой екземпляр. Може би ще ме включите в преследването?

— Това не ви е резерват за елени, Сандиландс — засмя се Колин О’Конъл. — В джунглата тигърът дебне теб, а не ти него! Но се радвам, че нямате амбиции да убивате тигър. Всъщност може да се каже, че аз самият съм един обновен ловец, преосмислил позициите си. Тигърът е прелестно създание, Сандиландс, може би най-красивото, създадено от божията ръка. Но в наши дни броят им толкова е намалял, че се опасявам, че до края на века няма да остане нито един. Така че напоследък ходя на лов с фотоапарат, не с пушка.

— Сигурно е опасно? — възкликна Джо. — Не съм много наясно с фотографията, но знам, че е добре човек да се приближи на няколко крачки от обекта си.

— Така е, наистина трябва да си доста близо, а една тигрица с малките си например определено няма да остане доволна от присъствието ти. Е, първо трябва да ме усети!

— Но в случая, доколкото разбрах, имате за задача да убиете тигър, проявил агресия.

— Да, при нужда все още изпълнявам подобни мисии. Но освен в случаите, когато се налага да убивам някой тигър или леопард, налитал на хора, напоследък ходя на лов само за прехрана. С други думи, ако имате желание да изпробвате смелостта си срещу звяр, погълнал над сто души от селата, сред тях и деца, заповядайте с нас.

— При тези обстоятелства за мен би било удоволствие — отвърна Джо. — Но не е ли редно да отложим лова, докато мине траурът? Все пак, предполагам, ще е необходима някаква организация — осигуряване на храна, набиране на местни хора. Ловът на тигър в такъв момент няма ли да се възприеме като несериозно занимание?

— По принцип да, но аз разговарях с Негово височество и той беше категоричен. „Синът ми е мъртъв, рече ми. Това причина ли е да оставим тигъра да се разхожда на свобода, а ние да стоим със скръстени ръце и да допуснем и други синове и дъщери на народа ми да загинат?“ Разбира се, беше напълно прав. Северните села дават по три-четири жертви всеки ден. Хората вече ги е страх да излязат от домовете си, а на полето ги чака работа, животните се нуждаят от паша. Ловът трябва да се състои, при това възможно най-скоро.

Обикновено по време на траур населението бива затворено зад градските стени, портите се залостват и така нататък. Но този път господарят издаде изрична заповед животът да продължи в обичайния си ритъм. Както лично ще се убедите, подобна проява е типична за Удай. Познавам го от години и мога да ви уверя, че под воала на захаросаните салонни приказки и лъскавите западни маниери се крие неговата истинската сила, която ръководи всичките му действия. И тя се нарича грижа за народа. Ще чуете да го наричат „бапа“, тоест баща. Той възприема тази титла изключително сериозно.

Джо забеляза Едгар, застанал в периферията на гостите, да наблюдава разговора му с О‘Конър. Едгар прокара пръст по яката си, която — подобно на всички други части от облеклото му — беше поопънала здраво шевовете, и кимна на Джо. Лицето му лъщеше от пот, беше очевидно, че не се чувства много добре. Причината за дискомфорта му се оказа една дама, миньонче, която го бе приклещила в ъгъла и му изнасяше лекция.

Колин О’Конър проследи погледа на Джо и се засмя.

— Да се притечем на помощ на горкия Едгар, а?

— С кого разговаря?

— По-скоро с него разговарят. Лизи Макартър.

— Мис Макартър, бавачката на Бахадур?

— Да. Явно не стоите със скръстени ръце и вече сте успели да понаучите кой кой е. Надзъртате сред шубраците в дворцовата джунгла, а? Пазете се, Сандиландс! Не се знае на какви странни птици може да налетите! Лизи е бавачка с кралско потекло, тъй да се каже. Братовчедка е на предпоследния вицекрал, ако не се лъжа. Явно тази вечер е поканена, за да се изравнят поне до известна степен силите между половете. В това няма нищо необичайно, защото около масата ще седнат шестима господа и четири дами. Обзалагам се, че семейство Вивиан доста са се поизмъчили с разпределението на местата. Да разположиш отделно мъжете и жените, женените двойки, братята и сестрите, както и хората, които си имат зъб един на друг… Е, при всичките тези условия не ти остават кой знае колко възможности за действие!

— Значи е поканена само за да балансира бройките! — възкликна Джо. — Не звучи много ласкаво.

— Обикновено тя не е сред поканените на мероприятия от подобен род, на които нерядко присъстват по стотина души. Но при събирания в ограничен състав като днешното, от нея се очаква да окаже съдействие. Не, не се хабете да съжалявате Лизи! Я по-добре елате да ви запозная.

Проправиха си път през залата към не съвсем хармоничната двойка. Лизи Макартър беше нисичка и слабовата, възрастта й се луташе в онзи смътен период около четирийсетте. Розовото й, очевидно разгневено личице потъваше сред гъста, късо подстригана кестенява коса с буен бретон. Беше облечена в скромна старомодна рокля с неопределен цвят — тъмносиня, тъмнозелена или дори избеляло черна.

— Капитан Сандиландс! — обърна се към Джо, без да изчака да я представят. — Да разбирам ли, че имате известно влияние над този джентълмен? — Тонът й не оставяше и капка съмнение, че не счита Едгар за никакъв джентълмен.

— О, боже, не! Ако имате проблеми с Едгар, единственият човек, към когото можете да се обърнете за помощ, е сър Джордж Джардайн, който е известен с умението си да озаптява нашия пакостник.

Джо забеляза, че ъгълчето на устата й трепна не бе известна симпатия.

— Сър Джордж ви изпраща своите почитания и специални поздрави — излъга той и забелязал спечелената червена точка, побърза да продължи: — Е, Едгар, с какво успя да засегнеш госпожица Макартър? Нека позная! Наложило се е да опровергае мнението ти, че Робърт Бърнс не е най-изкусният поет на света?

— Мога да ви уверя — отвърна дамата, — че разногласията ни бяха по далеч по-сериозни въпроси! Вашият приятел току-що ми каза, че не подкрепя идеята за образование на момичетата.

— О! — поклати укорително глава Джо. Не биваше да допуска да бъде въвлечен в сериозен разговор преди вечеря. — В такъв случай мога да ви успокоя, госпожице. Едгар е противник на образованието както на момичетата, така и на момчетата. Нещо повече, самият той е жив пример за осъществяването на тези убеждения.

— Лекомислието и вятърничавостта — заяви с леден глас госпожица Макартър — са последните качества, които очаквах да открия у човек, за когото разбрах, че е мой земляк, шотландец, герой от войната и ненадминат специалист в своята професия.

— О, как да ви кажа — продължи съвсем спокойно Джо, — ако не беше лекомислен и вятърничав, как би понесъл товара на съмнителните качества, които изброихте. — Веднага след това побърза да добави: — О, имате много интересно колие, госпожице Макартър! Поправете ме, ако греша, но ми прилича на превъзходен кеърнгорм^[5] от района на Грампиан. Майка ми ги обожаваше. Чудесно е човек да види късче от дома в тази далечна чужбина. Потресаващ контраст с диамантите и перлите, които ни заливат отвсякъде!

Госпожица Макартър издаде някакъв звук, подобен на „Шшт“, а може би дори „Пфу!“.

— Несъмнено пред мен стои ученик на сър Джордж — додаде след миг. — Урок номер едно в Наръчник на съблазнителя: „Ласкателството и как да го прилагаме“. Продължавайте, капитане, мисля, че имате потенциал.

— Хм! — покашля се Едгар, доволен, че стрелите й са намерили друга мишена. — Джо притежава „обаянието на всички музи“.

— Виждате ли, господин Трууп, ако самата аз, макар и жена, не бях получила подобаващо образование, сега нямаше да съм тук и да се наслаждавам на цитата ви от Тенисън!

Спарингът тъкмо започваше да се харесва на Джо, когато нещо отклони вниманието му, всъщност вниманието на всички присъстващи: на прага се бе появила фигура, като че застанала в очакване да излезе на сцената, помисли си Джо. В осанката на младата жена наистина имаше нещо театрално, особено когато се спря точно на входа.

Господарят се завтече да я посрещне.

— Шубхада, скъпа, заповядай, приветствай нашите гости.

Тя се плъзна напред с грациозност, подобаваща на положението й, дългата до глезените й черна коприна заблестя. Лъскавата й черна коса беше подкъсена до раменете, а на шията й потрепваше огромен диамант, окачен на сребърна верижка. Диаманти красяха и ушите й. Владетелят отведе третата си съпруга при доктора, сър Хектор Мънро, и Джо зачака търпеливо да дойде и неговият ред да бъде представен на красавицата.

Вратата се отвори пак и на прага се появи Маделин Мърсър, съпровождана от красив младеж, навярно брат й, предположи Джо, понеже между двамата имаше удивителна прилика. Сандиландс не очакваше да види на приема скърбящата вдовица — поне не в подобен блясък. Явно не само той остана изненадан от външния й вид. Всички гости ахнаха в един глас, но бързо се окопитиха и се върнаха към светските си разговори с удвоено усърдие. Маделин, която и бездруго си беше блондинка, бе избрала за вечерта бяла сатенена рокля без ръкави и високи бели ръкавици. Между двете млади жени не би могъл да съществува по-несъвместим контраст.

— Белият и черният лебед — не закъсня с коментара си Лизи Макартър. — Одета — Одилия? Мислите ли, че е преднамерено? Човек би помислил, че са го репетирали! Е, капитане, както е видно, примабалерините ще ме лишат от вашата компания — коя ще удостоите най-напред с внимание: черната или бялата?

— Не мисля, че имам право на избор. Както виждам, Маделин тръгна насам. Но ние вече се познаваме.

— Джо! Толкова се радвам да те видя пак! — протегна ръце тя. Дали бе покровителствен жест или израз на нуждата от пристан, където да се приюти в страшната буря? Джо приятелски я стисна за лакътя, изненадан да види бледото й лице под небрежно поставения грим и размазаната от сълзи спирала. Очите й се стрелкаха нервно сред тълпата, но гласът й не изгуби самоувереността си, само дето звучеше с една идея по-гръмко.

— Здрасти, Лизи.

— Маделин, скъпа, мислиш ли, че е разумно? — попита с тревога в гласа Макартър. — Знаеш, че не си длъжна да присъстваш. Никой не е и очаквал, че ще дойдеш. Не е ли по-добре да останеш за малко насаме със себе си? Ако искаш, мога да те придружа до бунгалото ти… А защо не и да пренощуваш при мен? Ако това ще те успокои, готова съм да ти правя компания.

— Ти си истинско съкровище, Лизи! — възкликна Маделин. — Но не, боя се, че не мога да остана сама. Просто… просто рухвам. Чувствам се… в по-голяма безопасност, когато около мене има хора. Бог ми е свидетел, че изобщо не си падам по светските сбирки, но е по-добре, отколкото да си обръсна главата и да започна да вия, което, струва ми се, очакват от мен. — Тя се усмихна треперливо, но с гордо вдигната глава, след което продължи с по-твърд тон: — Джо, позволи ми да ти представя брат си Стюарт. Не му е сега времето и мястото, но той настоява да говори с теб.

— Стюарт! Радвам се да се запознаем!

Стюарт Мърсър беше красавец като сестра си, също тъй светъл. Русата му коса блестеше, навярно намазана с брилянтин. Усмихваше се насила, красивото му четвъртито лице бе сковано от напрежение, но Джо успя да зърне за миг равните му бели зъби и мимолетната топлота на суровите му кафяви очи.

— Благодаря, Джо — рече направо. — Благодаря ти, че беше до Мади. И че толкова й помогна.

— Още нищо не съм направил. Ситуацията е доста сложна и неприятна, така че ще се радвам да поговорим утре. Да се уговорим нещо. Девет добре ли е?

— Чудесно — значи в девет.

Маделин, която стискаше ръката му все по-настойчиво, с нетърпение прекъсна непринудения им разговор.

— Няма ли да кажеш нещо за роклята ми? — изсъска тя.

— Изглеждаш възхитително, Мади! Бих казал, ослепително — отвърна Джо с лекота, доволен от възможността да плъзне поглед по нея.

— Ама точно там е работата, Джо — намеси се Лизи Макартър нетърпеливо. — Не разбираш ли накъде бие? Бои се да не помислиш, че изборът й е faux pas^[6], предвид днешните събития. Което си е точно така! Не съм ли права, Мади?

— Напротив, абсолютно си права — избухна Маделин. — Но вината не е моя! Точно когато позвъниха за обличане и ме уведомиха, че ако възнамерявам да се появя на приема, е редно да го сторя веднага, получих бележка, в която пишеше, че би било удачно да облека нещо бяло, понеже това било индийският траурен цвят. Приятелско напомняне от прекрасната ми, внимателна и грижлива свекърва мащеха!

На Джо му бе нужна секунда, докато схване ситуацията.

— Нейно височество номер три те е вкарала в капан!

— Така изглежда! А в същото време самата тя се облича в черно от главата до петите, както правят британците, при което аз изглеждам като водевилна актриса!

— Добре поне, че си проявила достатъчно разум да не си сложиш и клоунски нос! — успокои я Джо.

— Не се тревожи, Маделин — вметна Лизи. — Ще се погрижа хората да разберат как е станало всичко.

Маделин се усмихна в знак на благодарност, но не изглеждаше да се е успокоила.

— Запознаха ли те с нея, Джо?

— Не, още не.

— Време е да й се представиш. Иначе, забавиш ли се прекалено, ще те вземе за грубиян, особено при положение, че си бъбриш с мен. Лизи ще те заведе — ето я там, с доктора.

 

 

Шубхада стоеше в другия край на стаята и разговаряше със сър Хектор, но очите й непрестанно шареха из залата. Видяла Джо да се приближава, тя извади от чантичката си наргиле и цигара, при което сър Хектор мигновено се завтече да търси огънче. Тя посрещна Джо с усмивка и Лизи ги запозна. Джо извади запалка от джоба си и запали цигарата, която Шубхада пъхна в черното си нефритено наргиле. Той със задоволство установи, че дамата не пуши с кой знае какъв ентусиазъм и естественост и заключи, че този изискан жест е бил предназначен конкретно за него.

Размениха си дежурните любезности и той сподели с нея първите си впечатления от двореца.

— Трябва да разгледате и околностите — посъветва го Шубхада. — Земите ни са просто прелест, простират се далеч-далеч.

Гласът й беше плътен и вероятно би звучал вълнуващо, ако Джо не долови в тона й нотки на снизходителност. Е, какво друго да очаква един прост полицай от госпожа махарани? В любезностите на кралица Мери бе доловил същите нотки: „Значи така, млади момко, заминавате за Индия?“

— Много бих се радвала да чуя мнението ви за усилията на мъжа ми в областта на полото — продължи Шубхада. — Чух, че сте отличен ездач и предполагам, играете поло? Ще трябва да ви организираме една игра. Ако дойдете до игрището утре сутринта, ще ви запозная с един малък проблем, но се боя да не ви стресна, понеже ще трябва да вземете страна.

— Да взема страна ли?

— Ами да. Ще трябва да подкрепите или мен, или мъжа ми, понеже помежду ни се породи спор. — Непринудената й усмивка го убеди, че не говори сериозно. — Удай е решил да превърне игрището за поло в терен за голф! — Докара си шокиран тон. — Не е за вярване, знам, но той го мисли сериозно. В Англия голфът е същинска мания и при последното си пътуване нататък той стана доста добър. А, разбира се, игрището за поло е доста голямо и няма да е проблем да бъде префасонирано за други цели. Моля ви, капитане, помогнете ни да решим този проблем.

Това си бяха светски брътвежи. Джо знаеше, че тя не очаква отговора му с особен интерес, а просто се опитва да се представи в някаква светлина, да му покаже позицията си и специалното си влияние върху господаря в няколкото минутки, които се полагаха на всеки гост на това събиране. Можеше да го каже с няколко думи, рече си той — изискана, властна, разглезена. Нещо го бодеше отвътре и го караше да откаже да превърне разговора им в pas de deux^[7].

— Готов съм да разреша проблема ви и да спася брака ви с една дума, Ваше височество — усмихна й се той.

— О, нима.

— Голо!

— Моля… Не ви разбрах…

— Това е думата. Както сама казахте, теренът е достатъчно голям и за поло, и за голф. И двата спорта се играят със стик. Ами играйте ги заедно! Господата (или дамите) да играят голф от седлата на конете си. А новата игра можете да наречете „голо“. Измислете си някакви панталони, подходящи за случая… да ги наречем примерно, хм, „ранипури“! Защо не? И ето ви нов вид брич за езда! Новината ще обиколи за нула време три континента.

Шубхада го зяпаше неразбиращо. Инстинктивно се дръпна назад и леко заотстъпва.

— Виждам, че съпругът ми се кани да излиза — рече накрая. — Той бързо се уморява. Извинете ме, капитане, но ще отида да видя дали е добре.

Щом тя се отдалечи на безопасно разстояние, Лизи изсумтя.

— Първата игра на голо се състоя, Сандиландс! И мога да ти кажа, че вече си навлече нейната неприязън, понеже показа, че не я вземаш на сериозно. Е, защо не продължиш още по-нататък? Та всички ще решат, че си се опълчил на Нейно височество номер три.

— Нека ти кажа нещо, Лизи — подхвана Джо с поверителен тон. — Тук никой няма да сбърка! О, боже! Не съм убеден, че школовката на сър Джордж действа. Под всичкото това южноанглийско дърдорене продължава да наднича един болшевишки кадър.

— Камък ми падна от сърцето да го чуя! Огледай се внимателно, Джо. Огледай действащите лица около махараджата. Човекът умира… Предполагам знаеш… И смъртта му ще промени всичко. Промяната в йерархията, в живота дори, ще настъпи незабавно. А може би някой се опитва да вземе нещата в свои ръце още преди събитието. Залогът е огромен, Джо.

— А наследникът на трона е от съществено значение. Удай Сингх обяви ли решението си? Не намекна ли поне?

— Не — по никакъв начин. Което, как да ти кажа, е доста странно… сякаш самият той се е оставил на събитията. Във всеки случай, той също очаква нещо.