Барбара Клевърли
Тигър в двореца (27)

Двайсет и седма глава

Стиснали пистолетите си в ръка, Джо и Едгар се плъзнаха безшумно напред и завардиха прага от двете страни. Отвътре не се чуваше звук. Едгар бутна вратата и влезе пръв. Джо се пъхна след него. Двамата по инстинкт се движеха на известно разстояние, приведени, с гръб един към друг, всеки покриваше определен периметър от стаята. В тъмнината не виждаха нищо друго, освен малката газена лампа, която гореше в далечния край. След като очите на Джо привикнаха с тъмнината, забеляза, че лампата е поставена върху красив каменен тезгях, който обикаля по периферията на помещението. Пламъкът осветяваше металните капаци на три ковчежета, вградени в скалата, но ако се надяваха да хванат резидента как бърка в кацата с меда, щяха да останат разочаровани.

Промъкнаха се по-навътре, напрегнали взор, примигвайки в тъмнината.

— Хвърлете оръжията! Веднага! — изсъска глас иззад Джо.

Усети хладната целувка на дуло в тила си.

— Едновременно!

Джо и Едгар хвърлиха револверите си, които изтракаха отчетливо на каменния под. Успее ли Клод да ги събере един до друг, ще ги убие за нула време с два бързи изстрела. Кой би чул в тази гробница? Вероятно Аджит, който сигурно ще обсади мястото, но едва ли би се намесил в престрелка между европейци.

Така че на Джо не му оставаше друго, освен да се опита да подходи психологически и да разубеди Клод с думи. Първата стъпка бе да накара хладнокръвния убиец зад гърба си да му отговори, а като че ли знаеше как да го изнерви.

— Нали си наясно, че моментално ще изтрият името ти от списъка с почетни възпитаници на „Хейлибъри“? — подхвана той с мек, приятелски тон. — Човек като тебе, Клод! Защо да си го причиняваш?

— Млъквай, Сандиландс! Приближете се към лампата! И двамата!

— Защо да рискуваш всичко постигнато? Имаш власт, положение, любовта на красива жена, бляскаво бъдеще. Повече от достатъчно, би си рекъл човек. Защо да заложиш всичко това за шепа дрънкулки? Трябва да си откачил, за да сториш подобно нещо!

Но Клод не бе склонен да се включи в подобен разговор. Преди да се отдалечи на още една крачка от Клод, Джо реши да се хвърли назад към дулото. Ако поеме първия куршум, Едгар ще има време да действа. Напрегна мускули. Леко разкрачен, зае позиция. В следващия момент зад него изригна циничен смях.

— Власт? Любов? Докога? Всички ние пътуваме на потъващ кораб! Още ли не си го разбрал, господин детектив? Имаш ли някаква представа за какво възнаграждение говорим? Долна обида! Печеля точно толкова, колкото плащат и на най-обикновен лондонски патрул, който се грижи да разчиства улиците от отрепките — не повече. Развивай се колкото си щеш — само дето не си струва усилията. А какво ще стане с мен, когато нещата тук най-сетне се разпаднат съвсем и трябва да си стягам багажа за обратно? Мизерна пенсийка, скромна къщичка с изглед към Саут Даунс? Мога да я нарека дом „Ранипур“ и в коридора да си сложа поставка за чадъри с формата на слонски крак, а до нея — меден гонг за вечеря в индийски стил. И по време на аперитива преди обяд да отегчавам приятелите си с истории от сорта на „когато бях в Пуна…“ — В гласа му се долавяше горчивина. — Не, благодаря, не е за мен. Аз имам по-широки хоризонти, по-сериозни амбиции. Но ми се струва, че на теб би ти паснало, Сандиландс. Ти би живял точно така, ако ти оставаше достатъчно време, разбира се. Що се отнася до Едгар, той е твърде старо куче, за да се променя, така че няма смисъл да говорим за него. Е, как предпочитате? Да ви дам по една гривна, а вие в замяна да ми осигурите час време. Или май е по-лесно да ви гръмна още сега и да приключим.

— Все още не е прекалено късно. Дай ми оръжието и ще ти уредя дискретно оттегляне — продължи Джо. — Пък и в тези ковчежета и бездруго няма нищо. А когато си тръгнеш с празни ръце, ще се натъкнеш на Аджит Сингх, който те причаква отвън.

Поредният му опит бе посрещнат от припряна въздишка.

— Клоун! Преди два часа проверих и вътре имаше изумруди и рубини колкото яйце на гълъб. А това е само за начало.

Джо и Едгар вече бяха съвсем близо един до друг. Клод, без да ги изпуска от мушката, се отдалечи към ковчежетата и почука по капака на средното.

— Тук има повече богатства, отколкото мога да изхарча през целия си живот!

— Съжалявам, мой човек, това е било преди два часа. Нали не се заблуждаваш, че Аджит Сингх стои със скръстени ръце! За два часа могат да се случат много неща. Голяма част от съкровището вече е изнесена. Как мислиш, нима иначе биха оставили само един престарял пазач на входа! Заложили са ти капан. И ето, че ти се хвана. Не ставай глупак, не рискувай всичко заради едно бъркане в празна каца с мед!

Клод, все още злобно ухилен, повдигна капака и бръкна в ковчежето. Едгар и Джо със задоволство проследиха как усмивката му се изкриви в слисване, което преля в неподправен ужас. Извади шепата си, преливаща от скъпоценни камъни, които заблещукаха на мъждивата светлина. След миг нададе писък и изпусна накитите. В ръката му остана само един предмет. Той не блещукаше. Не отразяваше светлината. И се гърчеше. Беше дълъг малко повече от една педя.

Гърмежът на малкия браунинг бе оглушителен в тясното пространство. Втренчил поглед в Клод, Джо не забеляза кога Едгар е успял да извади резервния си пистолет, втъкнат отзад на колана. Миниатюрното оръжие, което за последно видяха в безжизнената ръка на Бахадур, се губеше в огромната лапа на Едгар, но произведеният изстрел беше безпогрешен.

Тялото на Клод се тресеше от ужас, очите му не се откъсваха от лявата му ръка, която още стискаше остатъците от нещото, простреляно от Едгар. Накрая резидентът успя да проговори.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Крайт — отвърна спокойно Едгар. — На мене ми заприлича на крайт. Вярно, мъничък, ама пък стопроцентово смъртоносен.

— Помогнете ми, моля ви!

— Никой не може да ти помогне. И ти го знаеш много добре — рече безстрастно Едгар. — Десет пъти по-отровен от кобрата. Цопна право в казана, мой човек.

— Колко ми остава?

— Десетина минути? Четвърт час?

Клод се запрепъва към вратата. Вдигнал пистолета си, произведе три изстрела във въздуха, пауза, после още два. Обърна се и ги погледна, махна небрежно с пистолета. Усмихна се леко накриво, по момчешки.

— Остана ми един куршум. За кого ли ще е? — Цевта мина покрай Джо, после прекоси Едгар и накрая се спря върху слепоочието на Клод. — Още петнайсет минути във вашата компания, господа? Не бих издържал.

Едгар скочи към Клод с подвижност, на каквато Джо не подозираше, че приятелят му е способен, и изби пистолета от ръката на резидента.

— Едгар! Какво ти става, по дяволите! Остави го да си отиде както пожелае.

— Съжалявам, Джо, но предпочитам по тялото му да няма дупки от куршуми, като изпратим трупа му в Делхи. Естествена смърт, нещастен случай — наречи го както щеш. Тук не е изключение да те ухапе крайт. Няма да се налага да се дават обяснения. Потърпи още малко. Ще го изчакаме да си умре сам.

Забелязал непреклонния му поглед, Джо разбра играта на сър Джордж. Изпраща Сандиландс да разбере кой мъти водата, а накрая Едгар трябва да се погрижи теренът да е разчистен по възможно най-удачния начин. Самият Удай Сингх го каза, преди да издъхне. „Виждаш ли, Едгар, планираме последния си съвместен лов.“

— Не. Ти го изчакай да умре! Изстрелите, които произведе, бяха сигнал. Отивам да разбера за кого е бил предназначен.

Джо и Аджит хукнаха обратно към двореца, като обмениха информация тичешком. Джо се засрами, че въпреки двайсетте си години преднина се задъхва повече от раджпутския воин. Тъкмо когато си мислеше, че дробовете му ще експлодират всеки момент, Аджит даде знак да спрат.

— Чуй! — Посочи поляната пред хангара със самолетите.

— Самолет? Излитащ самолет? Кой го пилотира, по дяволите?

— Ето как е възнамерявал да се измъкне — победоносно обяви Аджит.

— Но, Аджит… нали каза, че си източил всички резервоари?

— Така е. Но… — Млъкна и изгледа Джо за момент, после се подсмихна и продължи: — Оставих малко гориво в двуместния, ако някой прояви достатъчно небрежност и не провери или бърза прекалено много, за да отлети… — Поколеба се пак, накрая довърши. — … на една-две мили.

Обзет от гняв и отчаяние, Джо хукна с нови сили напред, крещейки напразно на пилота да спре. Разбира се, никой не можеше да го чуе от шума на двигателя и свистенето на перките, но въпреки всичко Джо продължи да крещи и да размахва ръце. Самолетът завъртя към пистата и се приготви за излитане. Джо забеляза на задната седалка фигура, която му помаха с лаконичен жест. Главата беше скрита под маска от черен чорап, гнусната свинска опашчица се развя бясно във въздуха, щом машината набра скорост.

Към Аджит се присъедини Рам и отряд от неговите хора, които си вършеха работата безмълвно и целенасочено. За нула време се появиха оседлани коне и Аджит покани Джо да поязди с него към пустинята, ширнала се пред самолета. С пресъхнала уста, изтощен, Джо за пръв път в живота си не изпита удоволствие от ездата. След една миля шеметно препускане конете все още бяха във форма, но самолетът бе избързал далеч напред. Джо установи, че се моли наум да се задържи в небето по някакъв магически начин. Може би са намерили резервно гориво? Не се чуваше промяна в боботенето на двигателя, на пръв поглед всичко изглеждаше наред. Ако зависеше от Джо, би спрял това безумно препускане в пустинята, но Аджит продължаваше напред, твърд като скала на седлото, с очи, в които блестеше ловна тръпка.

След още една миля конете започнаха да се уморяват. Точно тогава Джо чу звука, от който сърцето му падна в петите. Двигателят се задави. Чу се свистене и машината полетя надолу.

— Изправи го, за бога! — едва чуто промълви Джо. — Хайде! Изправи носа, тъпако!

Но самолетът продължи неумолимия си път надолу, нямаше спасение. Заби нос в земята на около половин миля по-нататък.

Завързаха конете си и се приближиха внимателно до мястото на катастрофата, подхождайки от двете страни на самолета. Пилотът, проснат върху корпуса с прекършен врат, не представляваше никаква опасност. Джо коленичи край кокпита и се зае внимателно да свали от главата чорапа, който вече изглеждаше не застрашително, а жалко. Дръпна леко и отдолу плисна огнената грива на Лоис Вивиан. Лицето й беше цялото в кръв.