Барбара Клевърли
Тигър в двореца (13)

Тринайсета глава

— Да се разберем — аз съм твоята неомъжена леля, стара мома, която за пръв път се качва на моторно превозно средство. Не го забравяй, ако обичаш — предупреди го Джо, готов да скочи в предното отделение за пътника.

Стюарт се направи на изненадан.

— Стига бе! Не ми казвай, че ти е за пръв път!

— Е, не съвсем. Случвало се е да се повозя — ухили се Джо. — Но те предупреждавам, че хапнах кеджъри^[1] за закуска. А не е нужно да ти обръщам специално внимание, че вятърът духа от мен към теб.

След инфарктния момент на отлепването от земята самолетът се плъзна плавно нагоре. Джо почисти от носа и устата си прахоляка, завихрен от излитането на машината, заслуша се в пърпоренето на двигателя и се приготви за път. Скоро вече беше набрал достатъчно смелост, за да се надвеси и да погледне под себе си. Известно време летяха направо и без да сменят височината и Джо се поуспокои, после завиха плавно и описаха кръг над необичайно притихналия град около двореца. Единствената активност, която Джо забеляза, бе край реката и той предположи, че сигурно там се намира платформата, върху която ще бъде издигната кладата.

От тази височина той изведнъж забеляза двете лица на Ранипур — древния град и до него друг, съвременен. Около Стария и Новия дворец се виеха лабиринти от възлести улички, които се вливаха в огромно тържище. Високите стени около старите сгради разграничаваха категорично старото от новото. Новият град се разпростираше разточително връз полето оттатък реката. Построен решетъчно, с широки улици, той пълзеше към пустинята, еднотипните сгради, построени от мръсно червени тухли от пясъчник, бяха разнообразени от зелени полянки и паркове с изкуствени езера, доста попресъхнали, предвид горещото лято. Каква ли роля играеха тези очевидно пусти сгради? Джо не забеляза никакви признаци на живот нито вътре, нито около сградите, които явно бяха обществени — училище, може би болница. Към пустинята на север поемаше дързък път, който обаче продължаваше само една-две мили, от двете му страни се виждаха огромни купчини строителен материал.

Самолетът закръжи по-нашироко и Джо установи, че няма нито кервани, нито каквото и да е друго движение през пустинята. Хората явно спазваха траурния обичай и не напускаха рамките на града, но вероятно Али, разполагайки с вътрешна информация, бе напуснал рано предишния ден и сигурно вече бе стигнал до Суригаргх.

За Джо бе истински шок да види толкова ясно, благодарение на височината, колко тъничка и крехка бе ивицата зелена площ, заобикаляща града. От въздуха изглеждаше, сякаш пустинята е обсадила Ранипур и макар да беше ясно, че летният сезон е в разгара си и до мусонните дъждове остава поне още месец-два, пустинята очевидно бе спечелила. Пясъците й се стелеха докъдето поглед стига, дюните само тук-там бяха насечени от пътеки, оставени от животни. На запад се издигаха Аравалите, които спираха настъпващите плаващи пясъци, но дори те, изглежда, се справяха трудно. Всяка дупка в планината бе запълнена от преливащи пясъци, разхвърляни от ветровете, пред които нямаше никакви прегради.

Реките и потоците, които през дъждовния сезон вероятно се стичаха по склоновете към града, сега представляваха пресъхнали ивици, маркирани тук-там от някой кладенец или кръглия сламен покрив на пастирска колиба.

След половин час във въздуха Джо забеляза кервани, тръгнали на юг към Ранипур, и пресметна, че вероятно наближават целта си. Още няколко минути и пред погледа му изплува Суригаргх. Погледа му привлякоха четирите бели минарета на кладенец, лъснатият варовик оповестяваше наличието на вода от огромно разстояние. Появи се и друго доказателство за ценна вода — мекият блясък на резервоар, скрит под великолепна каменна структура, украсена с арки и сводове, от четирите страни се спускаха стълбища, които водеха към водата, скрита долу в ниското.

За негова изненада, селото не се оказа скупчени кирпичени колиби. Притежаваше всички белези на укрепен град. Стюарт го ръгна в гърба и заби пръста си надясно долу. Джо забеляза каменната стена, която се виеше покрай хребета, където бе разположен неголям форт с места за оръдия. Докато прелитаха над града, Джо успя да прецени, че къщите са над хиляда, а в самия център на града има една-две по-големи сгради, чието предназначение не му стана много ясно. От въздуха изглеждаха масивни и грозни като крепостта във Вердюн. Една-две бяха разположени около площад, най-голямата и централната имаше четири площада. Стюарт пак посочи с ръка и изкрещя нещо в ухото му, но Джо не разбра какво му казва.

Направиха още един кръг и се приготвиха за кацане. Пистата, която Стюарт избра, представляваше отсечка от недовършен път, покрит със сгур и катран, който излизаше устремено от града и свършваше рязко, погълнат от пясъка, на десетина мили по-нататък. Самолетът докосна земята и след известно тресене спря, веднага, след което го наобиколи тълпа хлапетии, които се смееха, крещяха и напираха да минат по-напред. Стюарт скочи, огледа тълпата и извика нещо на хинди. Всички отстъпиха назад, само едно момче се приближи. Явно беше познат на Стюарт и след енергично кимане с глава и бързо преминаване на пари от единия у другия явно бе организиран охранителен отряд, който да наглежда самолета. Джо си каза, че вероятно това не се случва за пръв път.

Слезе от самолета колкото се може по-достолепно и последва Стюарт в кратката разходка по прашния път, отвеждащ към града.

— Е, щом си със самолет, няма начин да се промъкнеш незабелязан — отбеляза Стюарт. — Целият град знае за пристигането ни.

Хората ги приветстваха от всички страни, по петите ги следваше шумна сюрия момчетии. Трябваше да внимават да не се сблъскат и с не по-малко любопитните крави, които се шляеха по улиците, защитени от положението си на свещени животни и свободни да гризат каквото си поискат, без никой да ги спира: сочни зелени зеленчуци от някоя сергия на пазара или каската на гостуващ ференги. В пресъхналите канавки от двете страни на пътя ровеха стада от тъмносиви прасета и по всяка вероятност преработваха отпадъците на града. На платформи над канавките се тълпяха деца — малки кафяви телца, които блестяха от водата, пестеливо пръскана върху тях с медни канчета от по-големите им сестри. Старци, клекнали в сенките на дърветата, пиеха чай и се задяваха, хитрите им очички следяха двамата чужденци, запътили се към центъра на града.

Стъпиха на площад, заобиколен със сгради от три страни, където ги посрещна тълпа младежи, нетърпеливи да привлекат вниманието им към свой другар, който се готвеше — с помощта на очукано дипломатическо куфарче — да изнесе магическо шоу за новодошлите.

За изненада на Джо, Стюарт спря и даде знак, че е готов да гледа.

— Ние, артистите — ухили се той, — трябва да се подкрепяме. Хлапетата си ги бива. Така и не съм успял да разбера как ги правят тия трикове. Гледай.

Двамата наблюдаваха слисани как десетгодишният магьосник изпълнява номер след номер, придружени от коментар, смесица от хинди и английски. Малките кафяви ръчички се стрелкаха хипнотично, демонстрирайки невероятна сръчност с шепа излъскани камъчета, медни чашки, две червени метални топки и мазно тесте карти. При всяко магическо изчезване на предмет, за който зрителите бяха сигурни, че държат под око, хлапето се провикваше победоносно:

— Къде е? Замина за Делхи!

Кулминацията на изпълнението му беше изчезването на двете червени топки от обърната с дъното нагоре чаша и последвалото мистериозно появяване на топките от слабините на Джо — магьосникът поднесе чашата си и топките изтрополиха в нея. Джо си придаде ужасен вид, после направи кратък оглед и въздъхна с облекчение, доволен, че собствените му топки не са тръгнали за Делхи. Публиката изпадна в екстаз, който премина в неистово ликуване след получения тлъст бакшиш, с който цялата сюрия се изнесе към близката сергия със сладкиши.

Все още доволно усмихнат, Джо изчака и последното хлапе да се отдалечи и се обърна към спътника си.

— Виж, Стюарт, да ти призная, Али е последният човек, когото очаквам да видя тук. Радвам се, че дойдох, но не съм съвсем сигурен какво ме доведе на това място… Любопитство, предполагам… Реших, че е важно да разбера повече за живота на махараджата… Целият проблем като че ли идва от тази работа с престолонаследника, оттам започва всичко.

Стюарт се ухили.

— Инстинктът ти сигурно не те лъже. Цялата тази гадна работа е заради простичкия въпрос — кой ще се качи на трона? Видя ли огромната хавели^[2], която ти показах? Там е роден Удай, а братовчед му, управителят на града, живее там и до днес. Казва се Шардул Сингх. Да отидем да го поздравим.

— Хавели — това ли каза?

— Да. Не си ли чувал за хавели? — Стюарт се усмихна многозначително. — Очаква те голяма изненада. Това е нещо много специално. Ето, ей там вдясно се вижда една.

Сградите, които от въздуха изглеждаха невзрачни и бозави, се оказаха очарователни, като ги видиш отблизо. Джо спря и огледа с възхищение една от пищните търговски къщи, които се намираха на главната градска улица. Представляваха здраво укрепени стени, надупчени само от редици зарешетени прозорчета, и както предположи Джо, се охлаждаха и дишаха благодарение на вътрешните дворове, които видя от самолета. Но най-изумителното в тях бяха орнаментите по стената. Сякаш в пълна противоположност на мрачните околни сгради, художниците бяха обсипали стените с фрески в бляскави пъстри цветове. Джо с наслада разгледа изображенията на процесия слонове с разкошни покривала, изправени на задните си крака бойни коне, ловни сцени, дебнещи тигри, цветя и птици, дори редици британски войници в червени униформи и детинска рисунка на влак.

Докато вървяха по пълната с народ главна улица, Стюарт показваше най-интересните сцени, колкото по-нататък отиваха, толкова по-внушителни и впечатляващи ставаха сградите и рисунките. Джо се спря пред едно удивително постижение на художника само в три цвята — червено, кафяво и зелено — и огледа с възхищение пищните цветни арки около двама раджпутски воини, яхнали жизнерадостно декорирани атове. От двете страни на основната картина имаше по-малки изображения на раджпутски жени. Една си играеше с йо-йо; друга държеше музикален инструмент; трета, развяла поли, тичаше с лък и стрела и устремено изражение; лицето на четвърта бе забулено и се виждаше само едно втренчено в зрителя блеснало тъмно око и натежали от накити глезени и китки.

— Е, какво разбираш от това? — попита Джо, забелязал широката ивица от червени отпечатъци от ръце, която минаваше в долната част на стената. — Някак не се връзва с останалите орнаменти.

— Нарича се тапас^[3] — Стюарт смутено зарови крак в прахоляка. — Знаменателна е за ритуала сати. Всички вдовици от къщата отивали на кладата със своя мъртъв господар. Даже и наложниците. Повечето го правили по свое желание — било въпрос на чест и гордост да демонстрираш пред всички любовта си към починалия. Но това сигурно го знаеш. На път за кладата жените потапяли дясната си ръка в червена охра и оставяли отпечатъци по стената на къщата.

Джо плъзна опечален поглед по ивицата отпечатъци, някои от които бяха едва ли не детски.

— Но тук има… — заекна той.

— Не се опитвай да ги броиш. Има ги навсякъде.

Джо се вгледа по-внимателно. Повечето от следите бяха доста избелели, но последните две или три в края му се сториха доста скорошни и ярки. Сподели подозрението си със Стюарт.

— Прави се и до днес — уморено отвърна пилотът. — Британците го забраниха преди век, но нима могат да огреят навсякъде. Последните отпечатъци са оставени преди три години, както разбрах. Хайде да вървим. Това е къщата на управителя на града. Тук е роден Удай. Очакват ни.

— Амал кхая, сахиб?

— Какво каза? — попита Джо.

— Пита дали си взел дозата си опиум за днес. Ако не си имал достатъчно време за това сутринта, ще те почерпи — отвърна Стюарт.

Джо успя да намери правилните думи на хинди, за да благодари и да откаже традиционния стимулант. Домакинът му, Шардул Сингх, даде знак да отнесат наргилето, усмихна се и поръча да сервират чай и сладки. Седяха боси, с кръстосани нозе върху бели дюшеци с памучни покривала, поставени на хладния мраморен под на верандата, която гледаше към потъналия в цветя и плодни дръвчета двор. Джо се запита, колко ли кофи вода се изливат ежедневно тук, за да се поддържа изобилието. Шардул беше семпло облечен в бяло доти^[4] и курта^[5] с жълт тюрбан и заобиколен от подобно облечени усмихнати мъже от най-млада, до преклонна възраст. Един от по-младите бе извикан напред с обяснението, че английският му е доста по-добър от хиндито на Стюарт, и разговорът потръгна в дух на веселост и приятелство.

Двете страни се надпреварваха да си разменят любезности и трябваше да мине известно време, докато Стюарт уцели подходящия момент, за да премине по същество. Той деликатно се поинтересува дали е възможно да разговаря с родственика на уважаемия домакин — Али.

Молбата бе посрещната с искрено недоумение, което не убягна от опитното око на Джо. Последва кимане с глави, шушукане, въпроси. Заключението беше, че Стюарт вероятно е бил подведен за местонахождението на своя механик. Али не се бил вясвал в родния си дом, откакто отишъл да работи за Стюарт в двореца преди повече от година. Мъжете изглеждаха учтиво разтревожени, но далеч не притеснени от изчезването на сродника си. Всъщност бяха по-заинтригувани от присъствието на Джо, отколкото от отсъствието на Али, и както му се стори, с нетърпение очакваха някакво обяснение на появата му сред тях.

Стюарт се постара да им разкаже подробно за целта на посещението на Сандиландс в Ранипур, придавайки на визитата му повече тежест, отколкото тя всъщност имаше — поне така си помисли Джо. Приятел на вицекраля? Прочут ловец на тигри? Изключителен играч на поло? Надяваше се да не го карат да демонстрира някои от тези си качества. А на всичкото отгоре Стюарт допълни картинката, като им обясни, че Сандиландс е и учен — велик брамин в своята страна. Бил включен в изследователски проект на областта Шектавати. Всички са чували за полковник Тод, който век преди това бе написал историята на Раджпутана, нали? Е, Джо е продължител на похвалното дело на полковника. Дали ще имат нещо против да им зададе няколко въпроса за живота сред раджпутите?

Нямаха. Напротив, любопитството им се възбуди. Отговаряха с охота и изчерпателно. Джо извади бележника си от Скотланд Ярд и започна да записва отговорите на въпросите, които Стюарт им казваше, че е задавал. Дори допълни и няколко свои въпроса и остана толкова въодушевен от речевата енергия и удоволствието, което изпитваха тези хора от фолклорните си легенди и историята на племето си, че едва ли не се изненада, когато Стюарт подметна въпроса за престолонаследника на Ранипур. Знаеше, че Джо с огромен интерес ще изслуша историята на възкачването на трона на Удай Сингх.

Историята очевидно бе обичана от всички, защото присъстващите започнаха да се надпреварват да разказват собствените си версии, да се поправят един друг. От бурния поток английска реч, премесена с хинди, Джо успя да сглоби вълнуващ разказ. Удай, далеч не скромно селско момче, бил по-малкият син на търговец — заможен, ала без кралско потекло. При раждането му преди повече от половин век, когато бил изготвен и прочетен традиционният хороскоп, семейството му останало втрещено при новината, че бебето им един ден ще стане владетел. Мъжете помнеха и издекламираха хороскопа дума по дума, а Стюарт преведе всичко.

— „Един ден момчето ще стане махараджа и баща на махараджа, който ще види как над Ранипур изгрява ново слънце.“

Всичко станало така, както било предречено. Старият владетел бил бездетен и с напредването на възрастта, несъмнено знаейки за пророчеството, осиновил младия Удай, взел него и по-големия му брат в Ранипур и обучил и двама им във всички умения, нужни за ръководенето на едно царство. Удай бил добър владетел, добавиха те, и не забравил родното си място, правейки всичко възможно, за да облекчи трагедиите, сполетели местните през последните години.

Джо, влязъл в новата си роля на историк, се изкуши да поразпита повече за въпросните трагедии. Отговорът за пореден път бе повече от вълнуващ. Седемгодишната суша в края на миналия век, сегашната суша, която изглежда не по-малко унищожителна, войната в Европа, в която загинали толкова млади мъже, тръгнали с ранипурските кавалеристи, инфлуенцата, погубила толкова много народ, западането на търговските пътища, безкрайните налози, изисквани от британците, и миграцията на младите към градовете… Списъкът се оказа дълъг и болезнен.

Докато Джо слушаше с половин ухо потресаващата, скръбна история на загуби и унищожения, в главата му хрумна ужасна мисъл. Толкова ужасна, че моментално я отхвърли. Тя се завърна двойно по-настойчива и той мигновено разбра защо инстинктът му го бе довел в Суригаргх.