Барбара Клевърли
Тигър в двореца (11)

Единайсета глава

Последва я на благоразумно разстояние, предаде коня си на застаналия в очакване коняр и се отправи обратно към Новия дворец. Спотаен в сенките на северната веранда, остана да проследи приземяването на малкия самолет, който се приближи и кацна зад няколко едноетажни постройки, скрити зад редица магнолии на около петстотин ярда. Джо прецени, че ако тръгне веднага, ще успее да завари Стюарт, преди да е приключил с всички необходими проверки след полета. Може би щеше да подрани малко, но Джо предпочиташе да разговаря с хората в обичайната им среда, а дори да ги сварва неподготвени.

Като нахлупи каскета си ниско над челото, за да се предпази от слънцето, той тръгна към хангара. Пилотът, който наистина се оказа Стюарт Мърсър, даваше разпореждания на монтьора си — индиец — на някаква смесица от английски и хинди. Помежду им като че имаше разбирателство и разговорът течеше гладко.

— Капитан Мърсър! — провикна се Джо.

— О, Сандиландс, здравей! Радвам се да те видя! Раничко е, пил ли си кафе? Какво ще кажеш за едно турско — е, тука ще стане малко по индийски, ама нейсе. При всички положения си го бива, все едно откъде произхожда рецептата. — Кимна на монтьора си, който отиде за още кафе.

Джо харесваше американците. Допадаше му лекотата, с която общуваха, прямотата им, но най-вече уважаваше техния кураж, твърдост и решителност, с които ги бе наблюдавал да се бият в Европа в една война, с която нямаха нищо общо. А най-топли чувства изпитваше към младите летци от Escadrille Americaine. Доброволци, повечето от заможни семейства, които се бяха хвърлили във войната, преди родината им да ги призове, преди САЩ изобщо да имат собствени въздушни части. Поради тази причина младежите бяха минали под шапката на френските военновъздушни сили. Първият седемчленен отряд, в който влизаха разглезени богаташки синчета, наемници от чуждестранния легион, възпитаници на елитни колежи и каскадьори, бяха обучавани в Люксой, Вогезите, в база, известна със своите луксове и разкош. И когато накрая ги пуснаха в действие, се оказаха смъртоносни. Ескадрилата на богаташчетата се би с ненадмината смелост, с устрема и уменията на орда средновековни рицари, а легендите за техните подвизи се разпространяваха като горски пожар сред съюзническите сили. Неколцина от първоначалната седмица дори оцеляха и останаха да контролират преминаването на ескадрилата на подчинение на военновъздушните сили на САЩ в по-късен етап на войната, през пролетта на 1918 година.

Да си служил в такова подразделение е голяма чест, помисли си Джо, и Притви Сингх като син на принц на воински щат и летец любител вероятно е бил доста впечатлен. Отмести поглед от спретнатата, енергична фигура на капитан Мърсър към редицата самолети, строени зад него в хангара. Постройката бе заслонена от дървета и се намираше в дъното на помощната писта, така че по-скоро приличаше на пристройка към конюшните. Изглеждаше едновременно функционална и стилна.

Стюарт проследи погледа му и се усмихна с разбиране.

— Е, добре, докато чакаме кафето, можем да разгледаме самолетите, какво ще кажеш?

Влязоха в хангара и веднага усетиха по-хладния въздух, благодарение на течението в отвореното пространство.

— Не са цяла дузина, както се опитват да убеждават читателите си клюкарските списания. Притви има… тоест имаше пет. Останаха четири. Добри машини; един господ знае какво му е струвало да ги открие и да ги докара дотук.

Щом очите на Джо посвикнаха със сумрака, той се вгледа в познатия силует.

— Аха, това е „Къртис Джени“ — същият като онзи, който се разби. Използваме ги за тренировки и аеробатика. Мъничък и много добър; всеки може да се научи да го кара. Ако искаш, ще те науча. Май не гориш от желание.

Джо надзърна в кокпита и се опита да си представи как седи пред контролното табло. На пилотската седалка имаше малка плюшена играчка — тигърче с лъскави стъклени очи. Джо протегна ръка да го вземе.

— Талисман за късмет, а? — попита той с дружелюбна усмивка. — Предполагам, че всички пилоти от ескадрилата на Адмиралтейството са си носели някакво талисманче? Поне за британските пилоти съм сигурен.

— Да. Ние сме суеверна пасмина. Бяхме си измислили име — „Лафайет“. Аз се числях към ескадрилата „Лафайет“. — Млъкна и отвърна на усмивката на Джо. — Но това вероятно го знаеш… А тигърът всъщност би трябвало да е черна плюшена котка. Всички носехме такива. Но моята се изгуби някъде между Щатите и Франция. Тигърът ми се видя достоен заместник. Но има един друг талисман, без който никой от другарите ми не излита. — Изгледа въпросително Джо. — Нали си бил във Военното разузнаване — сигурно си чул слуховете?

— Говореше се, че сте си пъхали копринен дамски чорап под шлема — за късмет.

— Вярно е. Разбира се, изискването беше чорапът да е свален наскоро. И ако случайно се разбиеш, значи дамата ти е престанала да те обича.

Протегна се в самолета и извади шлема си. С жест на магьосник издърпа отвътре черен копринен чорап.

— Как да ти кажа, навикът си е навик. Но в Индия е доста трудничко да си осигуря чорап. Специално за този се наложи да платя, за да ми го откраднат.

Джо не задълба с въпросите в тази посока.

— Истината е, че цялата тази история си е някаква романтична помия. Вярно, носехме чорапи, ама хич не беше за късмет!

За изненада на Джо, Стюарт нахлузи чорапа на главата си с отработено движение и му се ухили зловещо изпод опънатата материя. Ефектът беше поразителен. Чертите на лицето му не се разпознаваха, под лъскавата черна коприна прозираха само очите и белите зъби. Стъпалото на чорапа се беше вирнало като свинска опашчица, което придаваше на цялата картина допълнително гротесков вид.

— Маска за лице! Адски добро средство за предпазване от студа, ако летиш през зимата на височина 10 000 фута — обясни Стюарт и върна чорапа в каската си. — Освен това върши чудесна работа срещу пясъчните бури.

Продължиха обиколката на хангара. Вниманието на Джо привлече прилежно навит дюшек, изправен до стената на странична стаичка с големината на отделение за кон в конюшня.

— Дочух, че понякога имаш гост с преспиване — изстреля Джо напосоки.

— Имаш предвид Бахадур? Явно не ти е било нужно дълго време, за да се ориентираш в ситуацията в този сложен лабиринт! Мъчно ми е за клетото хлапе. Внушил си е, че е в опасност, и няма да се учудя, ако наистина е така. Решил е, че след като така или иначе е мишена, поне ще се постарае да е подвижна мишена. От гледна точка на летец, оцелявал в критични ситуации, ми се струва, че тактиката му е разумна. Когато мога, му помагам. Но как да ти кажа, Джо, ако някой тук е решил да го убие, то малкият е обречен, при това всичко ще стане по-скоро, отколкото предполагаш.

Говореше за смъртта със сух и безизразен тон, какъвто Джо бе навикнал да чува у хора, губели другари ежедневно на фронта. Без повече приказки домакинът продължи да развежда госта си.

— Ей там е паркиран един „Сопуит Кемъл“, а в дъното се виждат два вражески от войната. Онзи там е „Нюпорт 17“…

— На такъв си летял във Франция, нали?

— Аха. Използваха ги и „Лафайет“, и „Френските щъркели“. С тяхна помощ успявахме да се справим с „Фокърите“, дето ни правеха толкова поразии. Можеш да предположиш как им викахме!

Стюарт стоеше отстрани на биплана и потупваше излъсканата му дървена перка. Джо започваше да разбира защо човек се привързва към това самолетче. Почти на половината на „Джени“-то, с приятно заоблен корпус, то му напомняше на първото му пони. Изпита непреодолимо желание да го погали.

— Не се ли изкуши да изрисуваш знака на „Лафайет“ върху корпуса? — попита Джо и плъзна ръка по гладката сива боя. — Имам предвид главата на индианец апахи.

— Семинол — поправи го Стюарт. — Не беше апахи, а семинол с бойни пера. Не. Има неща, които е по-добре да забравим.

Запъти се към последния самолет.

— А това е най-добрата машина, построена през войната. Немските военновъздушни сили се сдобиха с нея чак през пролетта на 1918 г. Ако беше на тяхно разположение по-рано… — Поклати глава. — Сега нямаше да съм тук, а войната най-вероятно щеше да завърши по друг начин. Но си струва уважението. Представи си го само с Манфред фон Рихтховен на пилотското място.

— Червения барон? На такъв самолет ли е летял?

— Аха. Неговата част беше първата, която получи този самолет.

Джо никога не бе виждал отблизо „Фокър Д. VІІ“ и се улови, че изпуска неволно възклицание. Едноместният биплан имаше тесен, заострен корпус и четвъртити криле. Красив? Не, по-скоро целеустремен и застрашителен, макар Джо да си даде сметка, че това впечатление може би се дължи и на черната боя, върху която се открояваше стилизиран бял императорски орел, изрисуван точно зад пилотското място.

— Двигател „Мерцедес“, 160 конски сили, максимална скорост 124 мили в час, достига височина от 10 000 фута за малко повече от девет минути. Машина за смърт. Но най-ценното й качество е способността да се крепи само на перката си, щом набере височина. Докато „Нюпорт“ би загубил скорост или височина, този симпатяга цепи смело напред.

Подрънкването на порцелан и напевният глас на Ахмед отклониха вниманието им.

— А, ето го и кафето! Да вървим да поседнем ей там на сянка и може да ми зададеш някой полицейски въпрос… имам предвид, по-строго полицейски! — натърти той накрая. — Сега вече и двамата имаме някаква представа един за друг.

— Толкова ли беше очевидно? — попита Джо, обезоръжен от откровеността на събеседника си.

— Не. Но си добър. От друга страна обаче, и аз не съм за изхвърляне. Във въздуха съм готов да поемам рискове, но когато усещам твърда почва под краката си, действам внимателно. Освен това никога не преценявам хората по приказките им. След войната се навъдиха цял куп „парашутисти“ и мошеници, дето се окичиха с медали и влязоха в какви ли не роли. Старите кучета като нас ги разпознават моментално, ама повечето хора се връзват. Във въздуха обаче нямаш много възможности за блъфиране. Всяка грешка може да ти струва живота. — Погледът му изведнъж помръкна, както си сърбаше кафето с доволна гримаса. — Знам, че въпросът, на който търсиш отговор, е защо аз съм все още жив, а Притви е мъртъв вместо мене. Повярвай, Джо — аз също бих искал да намеря отговора.

— Ами, който и да е бил нарочен за жертва — това ще го разнищваме допълнително, — методът на действие може да ни даде надеждни улики. Би ли ми направил списък с имената на хората, които притежават техническите умения и възможности да прережат жиците на хоризонталните стабилизатори.

— Ще ти ги кажа веднага — четирима са. На първо място аз, разбира се. Второ, сестра ми Маделин. После идва Ахмед, монтьорът, когото видя току-що. И накрая братът на Ахмед — Али.

— Може да ти прозвучи смешно, но не съм свикнал да оставям нещата на случайността… Какво ще кажеш за самия Притви? Той имаше ли познанията, за да го направи сам?

Стюарт посрещна непочтения въпрос с пухтене.

— Не, не ми се вярва да е могъл да го направи — отвърна след малко. — Вероятно би могъл да ти отговори за какво служи стабилизаторът, понеже все пак го използва, но предполагам за него цялото устройство се е изчерпвало с ръчката. Така и не успях да го запаля по механиката. За него самолетите бяха като конете — качваш се и поемаш. Не го интересуваше особено какво ядат и какво пият конете му, в какво състояние се намират зъбите и такъмите им. Но, да, разбирам въпроса ти… Един вид самоубийствен грандиозен спектакъл. Да изпъчим гърди пред тате. „Ето колко ме е грижа за земята ти — ще се размажа върху нея, без да ми мигне окото.“

Поклати глава, все така замислен.

— Не! Не беше в стила на Притви. Вярно, падаше си малко пройдоха, но дълбоко в себе си беше истински раджпут. Войнствен тип. Възхищавах му се. Не го беше страх да се изправи срещу баща си и чичо си и да ги погледне право в очите. В случая имам предвид брака му. Застана край Маделин, въпреки че срещу него се вдигнаха всички. Имаше куража да го направи. Още щом двамата се ожениха, започнаха да му трият носа. Първо му опяваха как не можело да се забърква с някаква си американка. След като не им обърна внимание и се ожени за нея, че дори се оказа достатъчно безразсъден да я доведе у дома си — е, можеш да си представиш, че не бе посрещнат особено радушно. Така и не се отказаха да му опяват как трябвало да си вземе за жена някоя почтена, избрана от тях индийка. Вече им изгубих дирята на всички принцеси, дето му ги представяха. Тия неща продължиха до самата му смърт. Миналия месец отхвърли дъщеря от династията Джодхпур. Всичко това, защото беше верен на Маделин. Сестра ми е мъжко момиче и знае какво иска. Накара Притви да се закълне, че няма да има друга съпруга, освен нея. Тя не е свикнала да е втора цигулка на никого. Притви удържа на думата си. И беше на път да стане наистина добър пилот.

Джо огледа малката писта.

— Не виждам… как се казваше… Али?

— Никой не го е виждал — подхвана зловещо Стюарт. — Просто изчезна. Работеше по самолетите заедно с брат си. Али е моят механик, Ахмед е монтьорът. Разпитах Ахмед. Това беше първото, което направих. Кълна се! Никой не е виждал Али от вчера сутринта. От рано сутринта. Както обикновено, работел по самолета, после просто се изпарил. Никой не го е виждал да си тръгва. Ахмед е човекът, проверил двигателя преди полета.

— И не е забелязал кабелите?

Стюарт стисна зъби и заби поглед в далечината, не издържа на погледа на Джо.

— Не е забелязал. Но нима е бил длъжен, по дяволите? Той си има ясна задача — двигателя. Предположил е, че брат му е оставил машината в изрядно състояние, готова за полет. Както винаги. Това е практика. Ако бях излетял аз, а не Притви, вероятно щях да забележа. Но не мога да съм сигурен, Джо. Тези кабели са доста тънички. От няколко крачки разстояние едва се забелязват, а саботьорът е бил опитен. — Подкани Джо към хангара. — Ела, погледни.

Обгорелите останки от фаталния кабел бяха оставени върху една работна маса. Джо взе нащърбения край и го опипа с пръсти. По кожата му останаха черни следи от машинно масло.

— Именно — потвърди Стюарт. — Намазал е жиците с това, за да не блести оголеният метал и да не бъде заподозряно деянието. Нека ти кажа и още нещо: като поставиш кабела там, където му е мястото — вече го пробвах, — се вижда, че срязаното място се пада точно върху тъмната част на корпуса. Там, където няма как да се види. Камуфлаж. Този тип не е искал да поема риск.

— Пипал е внимателно. Какви други заключения можем да си извадим? Какво мислиш за самоличността му?

— Определено е някой, който разбира от самолети. Човек, който е знаел точно колко жички да пререже. Някой като Али.

— Той отговаря за монтажа, така ли?

— Да. Работата му е адски отговорна. Тези щайги се крепят само на жици, връв и лепило и във въздуха се деформират. Щом машината се приземи, механикът се залавя за работа с цяла камара гаечни ключове, нивелири и потяга всичко така, че да е готово за следващия полет. Нужни са специални умения. Сега Ахмед пое задълженията на брат си.

— Кой би могъл да принуди Али да саботира самолета? Явно е достатъчно високопоставен човек, който е имал възможност да се погрижи механикът да изчезне, за да няма възможност да каже на някого какво е направил?

Стюарт разпери ръце безнадеждно.

— Има десетки възможности. Натискът може да е направен по много начини — пари, услуги — дължими или обещани. Тукашното общество е доста… — Поколеба се за момент. — … феодално. Семейството, племето — навсякъде има йерархия, а най-отгоре седи махараджата. Всеки е зависим от някой над него в обществената йерархия. Али беше доста ниско в стълбицата, така че сигурно има десетки хора, които биха могли да му заповядат. При това, без да броим жените! Нейно височество номер едно едва ли би останала недоволна да види как Притви се разбива в земята!

— Така стигаме и до въпроса кой точно е бил набелязаната жертва. От последната ти реплика вадя заключение, че според теб нарочената жертва е загинала както е било планирано.

— Доста мислих върху това и наистина в крайна сметка се питам защо някой би искал да убие мен. Маделин, може би — нея никой не я понася. Но мен? Аз съм най-обикновен шофьор — само че по въздуха. Не съм важен. Виж, Притви… Да стане толкова скоро след кончината на Бишан и като се има предвид фаталната болест на господаря… Човек би казал, че в тази работа има умисъл, който дори доктор Уотсън би забелязал, не мислиш ли?

— Разкажи ми как стана така, че самолетът бе управляван от Притви? Защо се сменихте?

— Още когато Клод ни съобщи за пристигането ви с Едгар, решихме да ви посрещнем с авиошоу. Не беше тайна за никого. Дори обмислях да продаваме билети. Сигурно се питаш — продължи той с горчива усмивка, — с какво си заслужил подобно посрещане.

— Ами да, има такова нещо. Мина ми през главата, че двамата с Едгар не сме от ранга на Уелския принц.

— От скука! Тук дните се нижат един подир друг, всеки е еднакъв с предишния. Горещо, неудобно, предвидимо. Човек е готов на всичко, за да освежи всекидневието си, и ако си намериш каквото и да е сносно извинение да излетиш и да направиш някой номер във въздуха, се вкопчваш за него.

— На вашите услуги — рече сухо Джо.

— Беше едно разнообразие, забавление, тренировка. Подготвяхме нещата заедно, но спектакъла трябваше да изпълня аз. Така че представи си изненадата ми, когато, излизайки от стаята си, за да се отправя към хангара, видях „Джени“-то да излита. Цели пет минути по-рано от уговорения час. Изтичах, сграбчих Ахмед за ръката и го попитах какво става, по дяволите. Е, ти, разбира се, можеш да го питаш лично… Обясни ми, че Притви се появил в пълна екипировка, готов за полет, и му казал, че е решил лично да пилотира. Никой не може да спори с престолонаследника, така че Ахмед завъртял перката и го изпратил по живо по здраво… с нежелан пътник на борда.

Стюарт замлъкна, едва се удържа да не потрепери. Джо почувства ужаса му, спомни си карикатурата, която се предаваше от ръка на ръка на фронта: млад авиатор, изпъчен срещу въздушния поток, устремен напред, без да забелязва сивата фигура на съседното място.

— Смъртта — пророни Джо.

Стюарт не каза нищо. Сигурно преживява, помисли си Джо, онези жизненоважни пет минути, които го деляха от преждевременна и необяснима смърт.

— Значи Али е имал всички възможности да пререже жиците преди фаталния полет?

— О, да. Никой край него, включително и аз, не би заподозрял каквото и да е. Всеки би си помислил, че просто си прави рутинните проверки и подменя части. Така бих постъпил аз на негово място… — Стюарт потъна в размисъл. — Да. Бих взел сноп кабели с предварително прекъснати жички и бих ги сложил на мястото на съществуващите. Така няма да рискувам някой да чуе срязването на кабели точно преди полета. Може да е свършил цялата подготвителна работа на съвсем друго място в работилницата, в удобно за него време.

Намръщи се отново и се загледа в Ахмед, който работеше по двигателя на „Джени“.

— Здравият разум ми казва, Джо, че Али е срязал онези жици, но ми е доста трудно да го повярвам.

— Мислиш, че Али ти е бил верен?

— Не на мен. Не. Тук няма нищо лично. Но ще ти кажа нещо, което разбрах по време на войната. Целият екип на самолета — механиците, монтьорите, всички се идентифицират със самолета, който поддържат. За тях пилотът е част от машината, като крилете или двигателя. Моят екип ме гледаше доста на кръв, когато веднъж се върнах в базата с повреден самолет. Би било напълно срещу сърцето на хора като тях да унищожат умишлено своя пилот и своя самолет. Не би посегнал. А при положение, че пилотът е и неговият бъдещ владетел…

— С други думи, според теб не е Али, но ако все пак го е направил, то е било под натиск от изключително могъща фигура.

— Не звучи логично, нали, но друго не мога да измисля.

— Да имаш някакви идеи къде би могъл да се дене ключовият ти свидетел?

— Ами да. Обсъдихме различни варианти. Според Ахмед може би се е върнал в селото им. Намира се на един ден път с камила — в случай че решиш да провериш. Ако е тръгнал натам, сигурно сега пристига.

— Но според теб би било губене на време.

— Определено! — Стюарт остави внимателно чашата си и примигна на светлината, огледа се за чуждо присъствие. — Лично аз смятам, че Али е на дъното на езерото.

— Тоест, че се е наредил сред жертвите на изобилието от наемни убийци — като мъжете, осигурили пантерата, която убила Бишан Сингх?

— Аха. Горкото черно коте — рече неясно Стюарт.

— Това село, където е възможно да се е скрил Али, как се казва? — попита Джо.

— Ами… чакай да се сетя… Суригаргх! Точно така. Суригаргх.

— Май съм го чувал. Не е ли родното село на махараджата?

— Така разправят. — Стюарт помълча, изгледа замислено Джо.

— Значи е на един ден път с камила, а?

Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

— Вече не вярвах, че ще се осмелиш да ме помолиш. Самолетът е готов. За мен ще е удоволствие да те закарам. С „Джени“ вместо един ден ще ни е нужен половин час натам и половин обратно. — Погледна си часовника. — За обяд ще сме тук. Даже ако искаш, можем да кацнем и да поднесем почитанията си на старейшината. Има удобен път за кацане.

Джо проследи как Стюарт дава инструкции на хинди на изненадания Ахмед. Човекът тъкмо довършваше работата по самолета. Стиснал гаечен ключ в ръка, проверяваше дали е затегнат един или друг болт, плъзгаше ръка по кабелите, за да провери здравината им. Джо си представи как брат му Али е изпълнявал същия ритуал предния ден.

— Какво ли не правя за сър Джордж и Мери Английска — измърмори той през зъби.

Докато вземаха шлемовете си и бутилки с вода от хангара, Стюарт на бърза ръка му обясни какъв е планът.

— Ще направим едно кръгче над града — все едно сме най-обикновени туристи, излезли да се насладят на гледките. В това няма нищо необичайно, правят го постоянно. Дори Н. В. Вивиан даде ясно да се разбере, че ако получи покана, не е изключено да се позамисли дали да не приеме едно кръгче над княжеството!

— „Н. В.“ ли? — попита Джо.

— Нейно височайшество! — обясни развеселен Стюарт. — Така я наричам. Тя е всичко, което си представям по думата „мемсахиб“. Отгоре на всичко е и амбициозна. Според мен си мисли, че я подготвят за поста на вицекралица… Дано някой се е сетил да подметне на клетия старчок Клод!

— Не говориш сериозно! — възкликна слисан Джо. — Клод — вицекрал! Не ми се вярва.

— Това е абсурд, разбира се! Човекът си има своите качества… но не е в Кързън лигата — то пък кой ли е — макар че бих казал, играе същата игра. Но губи точки откъм родословие. Вие, британците, продължавате да се прехласвате по разни херцогски и графски титли, а горкичкият Клод може да се похвали само с тъст, за който се говори, че май бил някакъв барон. Доколкото успях да разбера, дядото на Клод е бил доста преуспяващ търговец. Синът му, бащата на Клод, прахосал всичко и сега единствената семейна ценност е опустошено имение в Уилтшир, а Клод трябва сам да се изкачва по стълбицата на външната политика и обществените структури. Поне той вижда нещата така.

— И откъде знаеш всичко това?

— Каза ми го веднъж на чашка. Това е единственият път, в който съм го виждал под влиянието на нещо друго, освен жена му.

В следващия момент Стюарт стана напълно сериозен.

— А кой може да твърди, че постъпва грешно? Светът се променя толкова бързо, че направо ми се замайва главата. Дори тук. Трябва да си умен и адаптивен, за да изплуваш на повърхността. Начертай си план за действие, Джо! Моят вече е готов.

Преди да се приближат до Ахмед, който ги очакваше в готовност, поставил ръка на перката, Джо попита:

— Това село, Суригаргх… Спомена, че било родното място на Удай и брат му Залим…

— Да, така е. Освен това там живее любимата наложница на Удай, Лал Бай, майката на Бахадур. Лал Бай означава Рубиненото момиче. Из целия щат е известна с това, че адски си пада по скъпоценности. Притежава най-красивата колекция от рубини в страната — така се говори. Трябва да опиташ да се видиш с нея, Джо. Била страхотна!