Барбара Клевърли
Тигър в двореца (17)

Седемнайсета глава

У Бахадур вече личеше промяната. Сенките се бяха разсеяли и момчето сияеше, обзето от чудесно настроение.

— Капитан Сандиландс! — възкликна той, щом Джо, придружаван от Клод, пристигна в апартамента на Лизи Макартър в Стария дворец. — Надявах се да ви видя! Кажете, сър, чухте ли добрата новина за мен? — Без да спира да говори, свали тъмнозелената лабораторна манта, която носеше, и я захвърли припряно на пода.

— Да, чух и ви поздравявам с бъдещото ви издигане. Ранипур има късмет с избора на нов владетел — кимна почтително Джо.

— Аз вече изразих моите поздравления пред юварадж — обади се Клод. — Днес наистина е един щастлив ден!

— Хм, ако приключихте с любезностите и общите приказки… — скастри ги набързо Лизи, — има важни неща, които трябва да обсъдя с капитана.

— Да, така е. Благодаря ви, господин Вивиан, задето ескортирахте капитана — подкани го Бахадур. — Няма да ви задържаме повече.

Клод повдигна въпросително вежда към Джо, усмихна се, кимна за довиждане и си тръгна.

— Бахадур, момчето ми, защо и ти не се разкараш за известно време? Изчезвай с Джасвант, става ли? — Лизи кимна към мълчаливия възрастен раджпут, облечен в бозавите одежди на дворцов лесничей, който стоеше в ъгъла на стаята. Бе нетипично дребен и тъмнокож за раджпут, а присъствието му бе толкова ненатрапчиво, че Джо чак се изненада, че човекът е бил в стаята от самото начало.

Джо огледа заринатата в книги стая. До три от стените бяха долепени високи работни маси, а Лизи и повереникът й седяха на високи столове пред отворени книги, стъклени контейнери, витрини с експонати и метални подноси, върху които бяха подредени богат асортимент научни прибори и инструменти.

Владетелят явно е направил солидна инвестиция при господин Цайс, помисли си Джо, забелязал още два микроскопа върху масата. На черната дъска в единия ъгъл имаше рисунка с тебешир, на която май беше показано кръвообращението в човешкото тяло. Джо се усмихна, представил си, че вижда пред себе си макет на нормалното обкръжение на Лизи от младежките й години.

— Имате половин час — не повече! После продължаваме с научни опити.

— Разбира се, позволявам ви да поговорите с капитан Сандиландс, госпожице Макартър — оповести важно Бахадур. — Ще се върна след малко, понеже самият аз възнамерявам да побеседвам с него. А сега излизам с Джасвант. — Отправи поглед към лесничея, който бе застинал в мълчаливо очакване. — Джасвант е човекът, който се грижи за осигуряването на животните в двореца, капитане — обясни Бахадур. — По негови сведения в местността са се появили крайтове. Никога не съм виждал такава змия. Любопитен съм.

Той избърза пред индиеца и напусна стаята.

— О, порастваме! — възкликна Лизи. — Свиква с новата си длъжност. Така и трябва. В момента е на дванайсет. За мъж раджпут това си е зряла възраст.

— Лизи! Добре ли чух, че спомена крайтове? — притеснен попита Джо. — Не съм специалист, но доколкото знам, това е най-силно отровната змия в Индия! Безопасно ли е? Искам да кажа, редно ли е да го…

— Не си създавай излишни тревоги, Джо! — усмихна се Лизи. — С Джасвант момчето е в пълна безопасност. Старецът е роден в тези планини, един вид абориген, тъй да се каже. Никой не познава околността по-добре от него. Двамата отгледахме малкия в буквалния смисъл на думата. Е, с изненадващи прояви на интерес от страна на майка му или баща му — от дъжд на вятър. Джасвант не би допуснал да му се случи нещо лошо. Живота си дава за него.

— Като онази раджпутска дойка, за която чух? — подметна Джо.

— О, ужасните местни легенди! Аз, да кажем, не съм раждала, така че вероятно нямам право да говоря по въпроса, но все пак мога да твърдя, че също съм готова на доста неща за Бахадур. Познавам го от деня на раждането му. — Погледът й се замъгли, но гласът й продължи отривисто: — Но в крайна сметка той вече порасна и няма търпение всички ние да приемем този факт. Така че да не кажеш, че не съм те предупредила! Макар че, струва ми се, ти си го разбрал още преди мен — заключи с игрив кос поглед.

Вдигна захвърлената манта, сгъна я и я остави настрани, после предложи на госта място върху очукано старо канапе и докато Джо се настаняваше, наля по уиски. „Талискър“, както му показа светкавичен поглед към етикета. Джо понечи да откаже и да си поиска чаша бяло вино, но нима може да устои на „Талискър“ в шотландска чаша?

— Наздраве! — вдигна тя чашата си с галска наздравица.

— Наздраве! — Преди да отпие благоговейно, Джо огледа с наслада бакърената прозирна течност. — Пренасяш се в сенките на Блак Кълинс на остров Скай, а, Лизи?

— Не съвсем — отвърна сухо тя. — Но малцовото си го бива, какво ще кажеш?

— Най-доброто! В Ранипур не мислят за икономии, а?

— Опасявам се, че си прав, Джо. Което противоречи на пословичната ми шотландска пестеливост. Изобилие, екстравагантност — не мога да свикна с това. Е, в този случай нямам нищо против, признавам! И като се замислиш за мизерията и бедността, които съществуват редом с богатствата на тази огромна страна, направо ти настръхва косата. Сигурна съм, че са ти говорили за бедността, нали, Джо? Европейците ги бива да дават акъл. „Това е нещо, на което е по-добре да не обръщаш внимание. Дай си половин година, приятелю, и напълно ще престанеш да я забелязваш. Просяци ли? Какво е това?“ Кретени! Не може да имаш сърце и да не обръщаш внимание на тези клетници! — Замълча, гневът й внезапно стихна. — В интерес на истината трябва да кажа, че Ранипур е едно приятно изключение. Удай е пример за подражание. Той инвестира доста лични средства, за да подобри условията на живот на обикновения човек. Никой не свързва името му с осъдителни разкази за прахосничество. Сигурно си чувал подобни приказки… нали се сещаш… подметнати фрази между махараджи: „Винаги ми е било ужасно трудно да реша с какво да си напълня басейна! Шампанско? Окей, това се подразбира, но какво по-точно — сухо ли, полусухо ли?“ — Лизи се засмя. — Не знам дали е истина, но звучи правдоподобно.

— Дочух, че миналогодишното посрещане на Уелския принц в Ранипур било доста разточително — подметна предпазливо Джо.

— Така и трябва да бъде! Подобно събитие има огромно значение. Престиж, имидж… наречи го както искаш. Всеки от принцовете гледа да надмине останалите по пищност в посрещането и да демонстрира гостоприемство… Едуард бе отрупан с великолепие и зрелищност. Надявам се все пак да го е оценил — заключи презрително накрая. — И да, прав си, Удай вкара електричество в двореца, което означава, че разполага с генератори, от които плъзнаха цели светлинни мрежи, които опасаха целия дворец. Освен другото, предложиха на високия гост и ловни забавления, нали се сещаш: лов на глигани с копие, стрелба по диви патици, надбягвания с камили.

— И никакъв шах?

— Не! Никакъв шах! Програмата му и бездруго беше претрупана за двудневното гостуване. Макар че нищо не може да се сравни с шейсетте хиляди лири, които похарчиха за нощното шествие в Бхаратпур. Трябва да призная, че Удай се представи отлично. Дори аз се развълнувах от гледката на младия британски принц (поне на мене ми се стори млад), понесен на ритуалния стол от шестима яки раджпути към банкетната зала, русата му коса озарена от златния блясък на хиляди газени лампи и живи огньове, а дворецът зад него — потънал в сребриста електрическа светлина.

— Я по-кротко, Лизи! — подкачи я Джо и продължи с шотландски диалект: — Все пак не говорим за Стюарт!

— Прав си. А аз ни най-малко не съм почитател на Уиндзорите! Но въпреки това момчето ми направи добро впечатление. Дори на фона на баснословните прахосани суми от индийска страна. — Тя го изгледа от упор и додаде хапливо: — Започнахме с разпитчето, а? Интересно ми е какво ли съм изпуснала дотук? Мога ли да те осветля и по някой друг въпрос?

— Просто си говорим, Лизи! — засмя се Джо. — Опипвам в тъмното. Бъди моята факла!

— И ето ти развръзката — детективът потупва Аджит Сингх по рамото и го хвърля в най-дълбоката от всичките му тъмници, докато му уреди транспорт до бесилото в Делхи!

— Де да ставаше така, Лизи. Дори да можех да докажа, че Аджит Сингх е двигателят за убийствата на двамата престолонаследници, нямам правомощията да направя каквото и да било по въпроса. Дори да ми цъфне с подписани самопризнания на няколко езика, пак няма да мога да сторя много повече от това да възкликна: „О, колко любопитно! Не прави повече така, защото на правителството на Негово величество започна да му пари под лъжичката.“

— Жалко! Защото на всички тук им се ще да му видят гърба! Колкото по-скоро го смени чаровният млад лейтенант — толкова по-добре.

— Но ако младежът изобщо е замесен, той е само машата, Лизи. Има голяма вероятност зад всичко това да стои Аджит. Но кой стои зад Аджит?

— Може да е всеки, който разполага с повече влияние или пари — отрони замислено Лизи. — Аджит е подкупен. Говори се — може и да са само слухове, — че е правил доста услуги на госпожите в зенана. Удобен инструмент за увеличаване на властта им.

— А какво ще стане, ако някой от европейците е решил да свърне от правия път? Да речем, ако на теб ти трябва човек, който да бутне Едгар от някоя скала?

— Ха! Специално това мога да го свърша и сама — и то с кеф! Защо да доставям удоволствие на някой друг? И повярвай ми, Джо, никой, дори ти, няма да разбере какво съм направила. Но да… да… Вероятно бих се обърнала именно към Аджит… Е, какво, правим ли го, Джо?

Той се усмихна на опита й да разведри разговора и използва момента да я подмами да си развърже езика за малко клюки и слухове.

— С удоволствие — рече тя и си сипа още една доста щедра доза уиски.

— Случайно в Ранипур да се е вясвал парижки парфюмерист? — попита Джо с чувството, че въпросът му звучи ужасно глупаво.

Лизи смръщи чело и в същото време се усмихна колебливо, оценявайки сериозността на въпроса.

— Не — отвърна категорично. — Бижутери, бакали, шивачи, продавачи на тютюн, свещоливци… Но не и парфюмеристи. Винаги се намират местни хора, които разбъркват разни есенции и ги продават на жените от зенана, но доколкото разбирам, нямаш това предвид? Защо питаш?

Джо й каза и със задоволство забеляза, че Лизи също остана заинтригувана, но не можа да обясни по никакъв начин използването на еднакъв парфюм от Лоис и Нейно височество номер три.

— „Шалимар“ ли? Сигурен ли си? — невярващо попита Лизи. — Не ми е познат, но мога да си представя. Ще да е нещо, което Шубхада би използвала. Но Лоис? Тя си купува само „Ярдли“, така че явно някой й го е подарил. А кой друг ще й го подари, ако не Клод? — Изкикоти се цинично, доволна от отговора си: — Клод! Виж ти, виж! Какво си надушил, Джо? Да не би нашият благовъзпитан англичанин да го влече тайничко към ориенталските мистерии? „Хайде, Лоис, другарко моя, мацни си от това зад ушето!“ Извинявай, Джо. Нямам представа. Но ще се постарая да понауча туй-онуй от приказките между жените. Не ми е много в стила, ама в името на разследването… — Поколеба се за момент, после додаде подозрително: — Надявам се наистина да е в името на разследването. Чисто професионален интерес. Не си се сближил повече от нормалното с Лоис, нали, Джо? Започваш да ме притесняваш, младежо! Душиш — буквално казано — около заподозрените жени! Да не си специалист по парфюмите?

— Поредната ми изненадваща способност — усмихна се Джо. Той подуши театрално с нос. — Я да видим, Лизи… Какво имаме тук? Мммм — ясно! Формалдехид! Адски възбуждащо!

Осъзна твърде късно, че насмешливата му забележка не й се стори забавна. Лизи отвърна поглед и запремества съдинките върху подноса, но Джо долови в очите й тъга и униние. Реши да поправи грешката си.

— Кажи ми, Лизи, какво те доведе в Индия?

— Пристанах — изстреля моментално тя и се облегна назад, за да се наслади на реакцията му.

— Пристанала си? Е, смяташ ли да ме въведеш в ситуацията или възнамеряваш да ме оставиш да мигам на парцали и да обмислям следващия си въпрос, който несъмнено ще бъде свързан с някаква традиционно досадна тема като например времето?

— Избягах от един доста суров и мрачен шотландски дом, за да се насладя на компанията на млад мъж, който ме обичаше. Предложиха му служба в Индия и аз заминах с него. Възнамерявахме да се оженим — което по моите разбирания означава, че съм му пристанала.

— И какво стана с твоя младеж, Лизи? — Беше извън него да преглътне въпроса, макар да се страхуваше от отговора.

— Предложиха на Хенри длъжност на помощник-хирург в Бомбай — доста примамлива позиция, която напълно се разминаваше с плановете на баща ми за мен. Когато пристигнахме, в Индия върлуваше холера и на Хенри не му оставаше друго, освен да запретне ръкави и да се отдаде на работа. Аз, разбира се, му помагах. Той загина. Аз оцелях — отвърна сухо. — Малко след случилото се ме споходи огромно облекчение и щастие, първо, защото татко ми прости и второ, защото използва връзките си, за да ме уреди на работа в двора на Ранипур. Макар в същото време да си давах сметка, че с този жест той де факто си осигурява спокойствието, че ще прекарам известно време, ако не и завинаги, на другия край на света. Издръжката ми е щедра и успях да спестя достатъчно, за да си осигуря завръщането. Ще си купя къщичка с керемиди на покрива в родната Шотландия, над вратата ми ще цъфтят глицинии, ще отглеждам шпаньоли.

— Лизи! Не бива да вършиш нито едно от тези неща!

— Е, за къщичката с глицинии и за шпаньолите може и да ме разубедиш. Но завръщането у дома не подлежи на коментар. Както сигурно си забелязал, работата ми тук е на доизживяване. Не искам след няколко години да ме открият, чорлава и разкривена от старческа сенилност, в някоя затънтена килия в подземията! Но кажи ми — какво я очаква една трийсет и четири годишна стара мома в следвоенна Англия?

Джо се беше подготвил за подобаващ отговор на този въпрос, така че в следващите няколко минути обсъдиха потискащо ограничените перспективи пред една умна неомъжена жена. Под благотворното въздействие на големите кафяви очи на Лизи и не по-малките дози уиски Джо беше на ръба да й предложи да се омъжи за него и да му позволи да я направи най-щастливата жена на света, но докато прехвърляше тази мисъл в главата си, си рече, че може би не е схванал добре ситуацията.

Преди да е взел окончателно решение, вратата се отвори и Бахадур се появи, демонстративно вперил поглед в друг умопомрачителен часовник. По петите му вървеше Джасвант, стиснал в ръка платнена чанта. В компанията на Лизи трийсетте минути бяха изтекли неусетно. Леко притеснен, Джо сметна, че това време е било достатъчно за изучаването или — не дай боже! — залавянето на цяло семейство опасни змии, които явно живеят на десетина минути от Стария дворец. Хвърли още един поглед на чантата на Джасвант. Нещо вътре помръдна.

Гледката на бавачката и английския бодигард, седнали един до друг на канапето и потънали в дружески разговор на чашка уиски, явно подразни Бахадур, който избоботи, че ако госпожица Макартър може да се раздели с капитана, юварадж е готов да преминат към следващата задача. Нов поглед към часовника подчерта нетърпението му да карат напред.

— Имам чувството — прошепна Джо в ухото на Лизи, — че някой е решил да ме прави на пиян морков!

— Искат да те държат в движение на всяка цена. Вероятно си мислят, че полицай, който се щура напред-назад, няма да успее да събере информация. Къде ще го водиш, Бахадур?

— Работим в съгласие с оповестените желания на капитана — отвърна надменно момчето.

Джо се запита дали множественото число означава царственото „ние“ или се има предвид някаква групичка, от която Бахадур вече е част.

Остави Лизи и тръгна на една-две крачки след престолонаследника, питайки се дали греши. След няколко крачки Бахадур го изчака и двамата продължиха редом.

— Когато отидеш да учиш в Англия, ще ти липсват жегата и красотата — подхвана разговор Джо.

— Няма да ходя да уча в Англия. Реших да остана в Ранипур, където съм нужен. Мога да довърша образованието си и тук, като ми изпращат учители. Пък и нямам желание да се уча да играя крикет.

Джо се усмихна вътрешно. Младият раджпут явно щеше да се окаже сериозно предизвикателство пред Клод.

— Доколкото разбрах, искал си да говориш с чичо ми, Залим Сингх?

Джо кимна.

— Ами той също очаква с нетърпение да се срещнете и да те представи в зенана. Това е голяма чест, сър. Чичо ми е единственият, който притежава властта да те пусне там, а го прави единствено защото Нейно височество номер едно пожела да се запознае с теб. Нали няма да забравиш какво ти казах за Техни височества?

Беше по-скоро заповед, отколкото въпрос. Джо пак кимна.

— Техният траур и гняв ще се разгорят с двоен плам, щом разберат, че съм избран за юварадж. Самият аз няма да те придружа в покоите на жените. Там гъмжи от техни слуги и не се знае кой с каква мисия е натоварен.

Джо имаше чувството, че потъват в дълбините на Стария дворец, след още няколко минути се озоваха пред богато украсена двойна порта, охранявана от двама гвардейци, които чевръсто пристъпиха напред и им препречиха пътя. Бахадур им каза нещо със строг глас, Джо различи между думите и фамилията си. Действайки в пълен синхрон, гвардейците отвориха портата, единият пристъпи през прага и обяви пристигането му. Джо се огледа за Бахадур, но за негово разочарование малкият се бе изпарил.

— Сандиландс! Заповядайте! — чу се приветлив глас и Джо влезе в залата, откъдето явно се движеха нещата в цял Ранипур. От досегашния си опит той знаеше, че индийските помещения са слабо мебелирани: често в тях имаше само килими и възглавници, вероятно защото при толкова изобилни и пищни декорации по стените и таваните нищо друго не е нужно, или пък поради страх, че всяка по-масивна мебел рискува да бъде нападната от армии мравки или други тропически твари. Джо бе чувал и двете обяснения. Тази стая определено беше изключение. Освен обичайната украса, копринения килим, придържан в четирите краища от огромни гравирани скъпоценни камъни и многото великолепни образци на раджпутското изобразително изкуство, преобладаващата част от пода бе заета от писалища, маси, шкафчета и етажерки: цялото снаряжение на стандартен бизнес офис на „Уайтхол“. Чиновниците бяха погълнати от работата си. Поне трима души пишеха на машини — най-нови американски модели. На почетно място се виждаше друго съвременно техническо средство — телефонът на Бел, златно черното му великолепие се открояваше със собствен блясък на фона на източната красота. Електричество бе инсталирано дори в този отдалечен ъгъл на двореца. Електрически вентилатори обръщаха въздуха над главите на хората, а работните кътчета бяха осветени от абажури с омекотена светлина, осигурявана от лампите „Либърти“.

Изопнат и дружелюбен, несъмнено двигател на всички действия, от който струеше енергия и действеност, стоеше Залим Сингх.

— Заповядайте, Сандиландс, настанявайте се! Сварвате ме в крачка. Дори в днешния ден на траур… всъщност по-скоро бих казал именно в днешния ден на траур сме затънали до гуша в работа. Около самото погребение има организационна работа, която изисква незабавното ни внимание. Предполагам в Лондон нещата стоят по подобен начин?

— Съвсем същото е, сър. Надявам се, че появяването ми няма да отклони за дълго вниманието ви от по-спешните дела, които ви очакват.

— О, нима има нещо по-неотложно от разследването на едно убийство? — попита Залим и се опита да заглади безцеремонната си забележка със захаросана усмивка. — Защото, доколкото разбирам, именно това вършите под носа ни, ако мога така да се изразя. Но нека го кажа открито и ясно, Сандиландс. — Махна с ръка към един от чиновниците. — Дори в момента диктувам доклад по смъртта на Притви Сингх за британските власти в Симла. Като един вид знак на добра воля, нали разбирате, защото все пак става въпрос за напълно вътрешно, наше си събитие. Искам да ви кажа нещо, Сандиландс, като на доверен пратеник на сър Джордж… — дали това описва надлежно настоящата ви роля?… — че в цялата работа няма никаква мистерия. В доклада си аз твърдя, че двамата синове на Удай Сингх са починали вследствие на нещастни случаи. Няма нищо, което да позволява да бъде тълкувано като злонамереност или което да заслужава допълнително разследване на смъртта им.

— Както прецените, сър — рече Джо. — А ако, след като завършите доклада си, изявите желание лично да го представя на сър Джордж в Симла, мога да ви гарантирам надеждното му пристигане при получателя — додаде невъзмутимо. — Заедно с доклада на господин Вивиан.

Залим наклони глава, поемайки подхвърлената реплика.

— Благодаря. За мен би било удоволствие да се възползвам от услугите ви. А сега да ви предложа чаша чай?

Вратата се отвори и пропусна слуга, натоварен със сребърен чаен поднос. Залим посочи да се настанят на диваните край ниската масичка, за да продължат разговора си. Освободи тримата чиновници и Джо се озова насаме, лице в лице с реалната сила на Ранипур.

Известно време двамата мъже се наблюдаваха над ръбовете на чашите си от майсенски порцелан, после Залим внезапно избухна в смях и остави чашата си на масата.

— Хайде стига сме се дебнали като двойка твърде предпазливи борци на ринга? — подметна той. — Вижте, неофициално съм готов да призная, че сред подробностите около смъртта на двамата синове на Удай има някои противоречиви моменти, но съм убеден, че сър Джордж би насърчавал всички ни да съсредоточим вниманието си върху точката, до която стигнахме, и да не допускаме погледът ни да отплава с водите, минали под моста. А стигнахме до положение, което ми се струва приемливо, дори добре дошло за британците, както и за Ранипур. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — отвърна Джо. — Но кажете, сър, доволен ли сте от перспективите за собственото си бъдеще? Не бихте ли предпочели да изпълнявате ролята на регент в рамките на щата?

Залим си даде вид като че разсъждава над зададения му въпрос.

— Регентството трае едва няколко години, а като човек, който познава Бахадур, мога да ви кажа, Сандиландс, че няма да мине много време, преди той да се освободи от услугите на регентите си. Нали си говорим откровено — говоря с вас така, както бих говорил със сър Джордж. — Кимна лекичко, сякаш удостояваше Джо с почетен губернаторски пост. — Назначенията, както сигурно сте забелязали, бяха по-скоро от козметичен характер. По този начин на Нейно височество Шубхада се гарантира позицията, която желае да заема, а британското правителство, в лицето на неговия представител Вивиан, се чувства част от бъдещето на щата и по този начин остава наш съюзник.

— Но ние сме наясно, че корабът на щата продължава да плава, управляван от все същата уверена ръка? — подметна Джо и широката усмивка на Залим го насърчи да добави: — Но нека ви попитам още нещо, сър — дали в някой момент не сте си помислили, че кормчията всъщност заслужава да е капитан?

Джо притаи дъх. Знаеше, че е отишъл твърде далеч. В първия момент Залим като че се постресна, но бързо се окопити и отвърна спокойно:

— За нас, раджпутите, е несвойствено да си служим с морски метафори, Сандиландс. Бих могъл да отговоря на безочливия ви въпрос с една наша древна поговорка. „Царството на раджпутите е задницата на коня им.“ Моите амбиции винаги са били точно дефинирани. Не ламтя за повече от собственото си седло. Аз съм по-… способен… от брат си в някои аспекти и с готовност предоставям тези си способности в услуга на него и щата. Вярност към владетеля на щата е първата раджпутска добродетел. Моята глава и моята шпага винаги са на негово разположение, а сега, естествено, и на разположение на юварадж. Верността е източник на чест в този живот и на щастие в следващия.

Той млъкна и за момент като че бе изненадан от собствената си откритост.

— Отдавна съм разбрал, че амбицията разяжда. Нашата религия ни учи, че земните богатства в крайна сметка не водят до нищо добро. Сега Удай върви с бързи крачки към края на земния си път и нека ви кажа какво ще се случи, щом настъпи мигът на неговата смърт. Докато издъхва, той ще бъде вдигнат от леглото си и поставен на купчина слама на пода. Той ще поеме последния си дъх така, както е поел първия — в простота, без да взема от света нищо, както не е и донесъл нищо в него.

— А хороскопите, пророчествата — те ще се изпълнят ли?

— Да, прав сте. Те се правят винаги при раждането на дете и никога не грешат. Брат ми с право бе посочен за бъдещ владетел, макар и да бе най-невероятният кандидат за гади, и както бе предречено, той ще бъде наследен от третия си син. Събитията не са в нашите ръце, Сандиландс, напразно се опитваме да извием ръката на Съдбата. Но има и някои… — помълча и въздъхна, — които отказват да приемат разгъването на килима на Фортуна и се опасявам, че ще се наложи да ви помоля да се съгласите на аудиенция с майката на Бишан, Нейно височество номер едно. Тя изяви желание да се види с вас, а не е свикнала да й се отказва каквото и да било. Аз лично ще ви въведа в зенана. Нали сте наясно с нашите обичаи? Покоите на жените се охраняват и никой мъж, освен господаря няма право да влиза при тях.

Изправи се и повика чиновниците, пляскайки с ръце, даде им съответните нареждания и тръгна с Джо.

 

 

След като следва Залим в продължение на пет минути, Джо се почувства като Тезей, само че без спасителната нишка. Чие ли мрачно присъствие го очакваше в края на пътя? Безкрайните коридори, суетенето на невидими хора, които, чули приближаващи стъпки, се шмугваха зад врати и в ниши, смущаваха и дезориентираха. Напомни си, че е тръгнал на среща, при това не с чудовище човекоядец, а с възрастна принцеса с оскъдни познания за външния свят, майка, загубила сина си преди по-малко от два месеца, която се хваща за сламка в нежеланието си да приеме отреденото й от съдбата. Джо въздъхна. Май е за предпочитане да се срещне с чудовището.

Разграничителен двор, оживял от гълъби и бърборещи маймунки, отделяше женското крило от основната част на Стария дворец и щом излязоха от сенките, Джо примигна на ярката слънчева светлина. Следобедното слънце прежуряше толкова безпощадно, че той се запита дали прекосяването на двора няма да бъде твърде непосилно изпитание за неговата издръжливост. Втренчи се с почуда в снажната фигура на мъж, застанал изпънат като струна пред портата под преките слънчеви лъчи.

Беше човек на почтена възраст, с великолепни мустаци и пламенен поглед, явно висш военен. Доста висок на ръст, той изглеждаше още по-величествен с тюрбана, увенчан с огромна червена кокарда. Около кръста му имаше няколко кожени колана, на които висеше богато разнообразие от оръжия. С приближаването на външни хора, мъжът, изпъчил гордо застрашителните си бели мустаци, измъкна тънка извита сабя от ножницата й и я вдигна пред себе си в готовност с театрален, но красноречив жест.

Залим го поздрави, размениха си ритуалните любезности на хинди.

— Тъстът на моя братовчед — обясни Залим. — Благородник и пазител на зенана. За аудиенцията ви при Нейно височество са направени специални приготовления. Те включват и услугите на безукорен преводач, тъй като Нейно височество не говори английски.

Той извика едно име и от сенките край входа се плъзна фигура, останала незабелязана до момента. Снажна девойка с дълга черна коса, огромни, изписани с черно очи и червена роза, втъкната закачливо зад едното ухо, поздрави Джо с плътен, съблазнителен глас. Не беше облечена в традиционната за местните жени фуста със стегната горна част, а носеше обемисти шалвари и туника от тънка ефирна материя. На глезените и на тънките й кафяви ръце подрънкваха гривни. Не беше забулена с воал или с допата и гледаше Джо право в лицето с любопитен и прям поглед.

Залим й даде кратки инструкции и тя изчезна, а министърът се приготви да остави Джо.

— Е, приятно прекарване. Оставям ви на грижите на Зафира. Ако имате нужда от каквото и да било… независимо от какъв характер… — В тона му се усети красноречив подтекст. — … за него би било удоволствие да ви услужи.

„Поредното ушенце на министъра“, рече си Джо, припомнил си унищожителната фраза на Маделин.

Мина известно време, преди да осъзнае същинския смисъл на забележката, подметната от Залим. Последва озадачен пъргавата фигура на Зафира, който вървеше и пееше с висок глас, като на всеки няколко крачки пляскаше с ръце, сякаш се опитва да предупреди някого. „Внимание! Идва… кой… чужденецът полицай и местният евнух. Странна двойка!“, помисли си Джо.

Заинтригуван, той с удоволствие би засипал водача си с въпроси, но си замълча, страхувайки се да не би интересът му да бъде изтълкуван погрешно. Просто продължи след него, докато стигнаха до централния двор, опасан с колонада. Пред погледа му се разкри поредната райска градина, разделена на четири тучни морави, обсипани с лилии, цъфнали портокалови дръвчета и бугенвилия, одухотворени от ромона на вода по изкуствените улеи и плисъка на шадравана в средата.

Сред зеленината се пъчеха пауни, но те бяха засенчени от великолепните изображения на птици с гордо разперени опашки, запечатани върху мозайки в лазурносиньо, тюркоазено и златисто, които красяха стените на зенана. Към двора надзъртаха балкончета и докато прекосяваха откритото пространство на градината, Джо усещаше върху себе си множество вперени с любопитство погледи, промушили се иззад зарешетени кепенци. Предположи, че обикновено градината прелива от глъчка, от групички, заливащи се от смях, от музика и игри, а може би и от танци. Но в ден на траур като днешния, всичко тънеше в безмълвно спокойствие, нарушавано от време на време от тягостните крясъци на птиците.

Пристигнаха до сумрачен ъгъл на колонадата, където бе издигнат параван, изплетен от разполовени бамбукови пръчки. От външната му страна бе поставен висок стол и Зафира покани Джо да седне. Увери го, че ще превежда бързо и точно; бил свикнал да изпълнява тази услуга за Нейно височество. Зад паравана се усети леко раздвижване, лъхна едва доловимо ухание на розово масло — аудиенцията на Джо започна.

Какво очакваше той? Неясно свенливо мрънкане? Женско любопитство? Неутолима скръб? От всичко по малко.

— Много сте симпатичен… за англичанин! — Гласът беше твърд, ясен и приятен. — Кажете, млади момко, дали сте толкова умен, колкото сте и красив?

— Умен съм достатъчно, че да не се главозамайвам от комплименти, дори да са направени от първата дама в страната — отвърна дипломатично той.

Изблик на смях иззад паравана го накара да се запита дали в крайна сметка този разговор няма да се окаже забавен.

— Това не беше комплимент. Просто казвам истината.

Условията, при които бе поставен, накараха Джо да се почувства в неизгодна позиция. Тя имаше възможност да следи всички нюанси в изражението на лицето му, докато той можеше само да гадае нейните реакции. Почти като да играеш на сцена, рече си: актьорите, заслепени от прожекторите, виждат едва-едва своята публика, но въпреки това тя ги захранва с реакциите си. Добре тогава, значи ще бъде актьор.

Извърна глава, за да й покаже профила си, но и осакатената през войната лява половина на лицето си.

— Може би половината от истината, Ваше височество. От сигурен източник знам, че имам повече от повърхностна прилика с прочутия Яшастилак.

— Забелязах белега ви — бе спокойният отговор. — Прави ви чест. Това показва смелост и самоотверженост в борбата.

След като й харесва да мисли, че лицето му е било посечено в директна схватка с врага — няма проблем, ще поддържа тази версия. Повдигна глава, присви очи и се постара да изглежда едновременно свиреп и благороден.

Иззад паравана се чу ново хихикане.

— Да, вече е съвсем очевидно! Досущ приличате на Яшастилак. Сигурно се питате защо ви повиках да поговорим, Сандиландс? Естествено, за мен винаги е удоволствие да се запозная с красив млад мъж и бих желала да се срещнем и при по-благоприятни обстоятелства. — Гласът й вече звучеше делово. Умният Зафира съумяваше да внуши всичко това чрез скоростния си превод.

— В този момент синът ми Бишан — продължи принцесата — би трябвало да се подготвя да заеме мястото си върху гади, но това няма да се случи. Твърди се, че смъртта му е нещастен случай, но аз не вярвам на тези приказки. Пардахът ми пречи да направя нужното, за да разкрия истината. В зенана чуваме само онова, което външният свят реши да допусне до слуха ни. Едгар, който е мой дългогодишен приятел, ми каза, че вие сте човек, който преследва истината като хрътка. Когато разберете какво се е случило в действителност, бих желала да ме посетите пак и да ми прошепнете името на човека, убил моя син. Ще бъдете щедро възнаграден.

Какво му остава на Джо, освен да изрази любезното си съчувствие към скърбящата принцеса и да й обещае, че ще й каже истината — която тя заслужава да знае, — когато му стане възможно да я разкрие.

— Но има нещо, което бихте могла да ми изясните — подметна той колебливо. — Нямам намерение да се натрапвам в момент, в който семейството ви скърби дълбоко, но все пак би ми било от голяма полза да узная какво е било семейното положение на Бишан непосредствено преди смъртта му. Имаше ли деца? Пристигнах в Ранипур съвсем скоро и още не са ми известни неща, които всеки тук знае от само себе си.

Тонът й охладня, но тя все пак отговори на въпроса му.

— Бишан беше женен. Жена му се намира в зенана. Ожениха се още като деца, както повелява обичаят. Снаха ми е принцеса от южните щати. И не, Бишан не бе благословен с деца. Дъщерите ми, макар и по-малки от него, междувременно народиха по много деца, но Бишан все още чакаше късмета си… — Гласът й заглъхна и Джо разбра, че въпросът му я е наранил. — Но мислите ви, Сандиландс, следват моите по добре утъпкана пътека. Ако Бишан бе имал няколко синове, съпругът ми не би бил принуден да направи този катастрофален избор, който не можа да избегне при тези обстоятелства. Лично аз смятам, че до голяма степен вината е на онази глупава и незабележима шушумига, жената на Бишан. Ако бе насочила вниманието си, както постоянно й натяквах… — Съжаление и гняв удавиха думите й.

Моментът изглеждаше подходящ за край на срещата и Джо се надигна колкото можа по-елегантно, сляпо следвайки полюшващите се бедра на Зафира, който продължи да пляска с ръце и по обратния път през коридорите. Докато се отдалечаваше, на Джо му стана мъчно за свенливата пренебрегната женица, съпругата на Бишан, и се запита в кой ли мрачен ъгъл на зенана е отишла да крие срама си и да избягва упреците и нападките на свекърва си.