Барбара Клевърли
Тигър в двореца (5)

Пета глава

Воят й бе заглушен от взривилия се резервоар на самолета. С грохот, който отекна в тъпанчетата на Джо, целулозната обвивка на корпуса се възпламени и във въздуха се стрелнаха огнени кълба. След броени секунди остана само опушеният скелет на самолета. Пожарът се разрастваше светкавично и миг след като пламъците облизаха смърчовата конструкция и натрошените парчета дърво, те също вече горяха. За ужас на Джо, Маделин се втурна към самолета. В главата му за кратко се спря мъчителният спомен за раджпутската традиция жените да се хвърлят върху погребалните клади на мъжете си. Спусна се подире й и успя да я дръпне за ръката. Тя се извърна към него.

— Опашката, Джо! — изкрещя. — Можеш ли да я изтеглиш встрани! Не бива да позволим да изгори!

Той изведнъж осъзна какво му говори и се хвърли като обезумял към самолета. През облаците черен дим мярна опашката, която беше останала на няколко фута зад корпуса и още не се беше запалила. Докато тичаше, разкъса сакото си и го вдигна пред себе си като шлем, който да го предпази от горещината и гъстия дим. Грабна за най-близкия край опашката, която вече се беше нажежила почти нетърпимо, и успя да я издърпа встрани. Отзад се проточиха разкъсани жици.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, Джо се изправи, задъхан и задавен, свръхнагорещеният въздух пареше в дробовете му. Обърна се да погледне Маделин. Около неподвижната й трагична фигура се стелеха потънали в сажди жалки останки от празнични гирлянди. Като призрачни конфети, помисли си мрачно Джо, но не за булка, а за вдовица.

Пребледняла и ококорена, Маделин пристъпи към него. Беше успяла да се овладее и вече държеше ситуацията под контрол. Макар и с неистово усилие, съумя да запази гласа си спокоен.

— Би ли направил един оглед, капитане?

Джо вече подозираше, че катастрофата, на която бяха станали свидетели, не е нещастен случай. Фактът, че Маделин се обърна към него по чин, потвърди мнението му. Не разбираше много-много от самолети, но беше слушал с удоволствие и интерес безкрайните истории на командира на ескадрила Фред Мор-Симпсън, с когото бяха гостували заедно във форта Гор Катри^[1] на Северозападната граница. Дори веднъж-дваж се нави да се качи в самолета му и нямаше да забрави ужаса си, когато Фред му демонстрира с дяволита наслада какво означава загубване на скорост на височина 5000 фута над Хайберския проход.

Горе-долу беше наясно какво се иска от него. Коленичил в пясъка, издърпа усуканите стоманени жици, свързващи командното табло в кокпита с хоризонталните стабилизатори. Взе двата края, обърса пясъка и ги огледа внимателно.

Отвърна на молбата на Маделин сдържано и професионално.

— Наблюдението ми показва, че и двата контролни кабела са скъсани. Доколкото мога да преценя с просто око — разбира се, за да съм сигурен, ще трябва да огледам и с лупа, — ми се струва, че няколко жилки от кабела са били прерязани. Срезът е съвсем гладък, вероятно направен неотдавна. Две… не, три жилки са оставени непокътнати. Предполагам, че те са се скъсали във въздуха, когато са били подложени на натиск при изпълнението на лупинга, след който самолетът се разби. Вижда се, че на мястото, където е станало скъсването, краищата на тези жилки са опънати и назъбени.

Присвила устни, Маделин слушаше напрегнато и се взираше в кабела.

— Какви са шансовете подобно нещо да стане случайно? — попита Джо.

— Случайно ли? Абсурд! По никакъв начин! — отвърна категорично Маделин.

Изпълнените й с отчаяние кафяви очи се втренчиха в него.

— Съпругът ми е бил убит, капитане.

Останал сам на мястото на катастрофата, Джо направи внимателен оглед на трупа. Преди това се погрижи Едгар и Маделин да се качат на колата и натоварили остатъците от опашката на самолета, да продължат към двореца, за да подирят помощ. Той остана да чака. Ако информацията на сър Джордж отговаряше на истината, Удай Сингх, който сам бе с единия крак в гроба, губеше втори син в разстояние на няколко седмици. Опасенията на Едгар се сбъдваха. Джо присъства лично на второто действие от ужасната трагедия и професионалистът в него веднага започна да си задава стандартните въпроси, като започна от най-близкия до ума, а именно кой има полза от смъртта на двамата синове. Напрегна се да си припомни какво му разказа сър Джордж за останалите възможни престолонаследници и особено за Трети номер.

С облекчение видя как към мястото на инцидента откъм града приближава галопиращ кон с ездач. Непознатият се спря да размени някоя дума с Едгар и Маделин, препусна покрай ролса и продължи към мястото на инцидента. Несъмнено беше добър ездач, но му липсваше надменността, с която се пъчат на седлото военните. Носеше шлем против слънце и жълто-кафява униформа, яздеше прекрасен дорест кон. Огледа се с любопитство и скочи от седлото, взе поводите и тръгна към Джо с протегната ръка.

— Добър ден! Приятно ми е, Клод Вивиан. Британски резидент в Ранипур.

Джо протегна черната си от саждите ръка и едва не подскочи при здравото ръкостискане на Вивиан.

— Капитан Джо Сандиландс, Скотланд Ярд.

Запознанството им беше толкова нелепо и официално, че Джо не би се учудил Вивиан да го попита какъв точно е проблемът.

Но, разбира се, не последва нищо подобно.

— Ужасна касапница! — възкликна онзи. — Голям късмет е, че сте тука. Макар наистина да съжалявам, че се оказахте насред цялата трагична картина.

Отметна настрани заблудена гирлянда и лицето му се изкриви в извинителна гримаса.

Джо се усмихна и огледа с интерес мъжа, който дърпаше конците зад кулисите на ранипурския престол. Вивиан се придвижваше чевръсто и изящно, без да обръща внимание на неравния терен. Беше малко над трийсетте, не по-висок от Джо, елегантен и атлетичен, както Едгар не пропусна да отбележи не без известна завист. Видял, че гостът е гологлав, Вивиан веднага свали шлема си и двамата мъже застанаха един срещу друг, преценявайки се взаимно. Студени сини очи — така го бе описал Едгар. Не му се сториха студени — поне не към него. По-скоро изглеждаха умни и проницателни. Изразителен нос. Беше виждал подобен на портрет на Уелингтънския херцог. Устните, в момента печално увиснали, бяха тънки, но добре очертани под елегантния кестеняв мустак. Косата му беше добре поддържана, тъмнокестенява и гъста.

Под погледа на събеседника си Джо изведнъж си даде сметка колко е рошав и изпомачкан и несъзнателно прокара мърлява ръка през черната си коса — не по-малко гъста. Вивиан пак се усмихна.

— Какво посрещане само! Жалко, че се получи така. Очаквах да се запозная с вас, Сандиландс, с огромно нетърпение.

Как ли бих реагирал, помисли си Джо, ако ми кажат, че минавам на подчинение на Клод Вивиан. Това беше обичайният му тест при първа среща с човек от сой. В този случай си отговори, че би се почувствал спокоен, дори би се радвал.

Двамата застанаха от двете страни на трупа, всеки потънал в собствените си мисли. Накрая Вивиан рече:

— Двама синове за шест седмици! Случайност ли е? Според мен — не. Допускате ли, че е възможно…? — Въпросът му увисна недоизречен.

— Всичко е възможно — отвърна Джо. — Видяхме с очите си как стана всичко. Направих оглед на важна част от останките, която за щастие се оказа непокътната. Поръчах да я закарат в двореца, където ще имате възможност лично да я разгледате. Разбирате ли от самолети, сър?

Вивиан поклати глава.

— Е, аз също нямам богат опит, но… вижте, ще говоря направо: подозирам, че този самолет е бил саботиран. Някой е искал да убие пилота.

— Да. Пилотът — отвърна Вивиан бавно. — Но както вероятно вече знаете, Сандиландс, този полет трябваше да бъде изпълнен от капитан Мърсър. Запишете си го в тефтера, ако ще разследвате този… — Махна с ръка към тялото. — … този случай. Но нека избързам малко. Познавате ли капитан Мърсър?

— Знам за него само това, което ми разказа Маделин, докато пътувахме заедно. Не мислете, че съм проявявал специален интерес, най-малкото професионален, към събитията, които са се случвали или се случват понастоящем в Ранипур — излъга той. — Дойдох на лов за тигри.

— Така ли ви каза старата кримка! Джордж Джардайн има способността да надушва проблемите, ако ще да се намира на другия край на света. Имаше време, когато би дошъл лично да разреши подобна криза. Но както е видно, вече си е намерил млад и енергичен заместник, който да му върши мръсната работа, докато той продължава да управлява цяла Индия. — Усмихна се, за да разсее впечатлението от думите си, и додаде: — Не е ли така? Е, въпреки всичко ви обещавам, че ще си получите лова на тигри.

Беше започнала да се събира тълпа от зяпачи, които слизаха от пътя и се събираха на известно разстояние от мястото на инцидента, като коментираха оживено и ровеха с крака в прахоляка, за да докопат някоя отхвърчала по-надалеч златна гирлянда. Клод се обърна към тях, като ръкомахаше и крещеше на хинди:

— Изчезвайте, нехранимайковци! Няма нищо за гледане! — После се обърна към Джо: — А, най-сетне. Подкреплението идва.

По пътя приближаваха няколко автомобила плюс отряд конници.

— Ще ви отведем в двореца, където, надявам се, няма да откажете да дадете писмени показания. Предполагам, че на един детектив не му се случва често да дава показания.

— Детектив ли ме нарекохте? — мрачно запита Джо.

— Ами да, разбира се. — Вивиан си позволи широка усмивка. — Назначавам ви.

Джо отвърна на новия си началник със сдържан, но дружелюбен поглед.