Барбара Клевърли
Тигър в двореца (15)

Петнайсета глава

В същия миг Едгар дръпна Джо за ръкава и той си отдъхна.

— Простете, че прекъсвам полицейската ви раздумка, Аджит, приятелю — извини се Едгар, — но Сандиландс има уговорени цял куп срещи за тази сутрин, а не е отметнал и половината от тях. Би ли ни извинил?

Джо също смотолеви някакво извинение и последва Едгар към вратата.

— Благодаря ти, че ме спаси от тази инквизиция, Едгар! Невероятен мъж! Надявам се да не реши да поговори с мен професионално!

— Голям симпатяга е нашият Аджит! Посвоему. Държи нещата в свои ръце. Изпълнява волята на Удай, при това без мрънкане и хленчене. Пък и е куражлия — явно бая си е поукрасил мундира в последната война. Но иначе, да, разбирам какво имаш предвид. Гледай да не го ядосаш, Джо. Хич не ми се ще да се наложи да те измъквам от тукашните зандани. Никога няма да забравя, че вече веднъж ме е държал на мушка.

— Ще имам едно наум. А сега да видим откъде ще изкопаем добрата новина. Дали да не ме свържеш със сър Хектор, който трябва да е някъде наоколо в тоя мравуняк. И бездруго искаше да се видим тая сутрин. А тя още не е превалила съвсем.

— Абе да, ама побързай — изсумтя Едгар. — Заръчаха ми да те поканя на обяд със семейство Вивиан. Лоис каза да се погрижа да се появиш в резиденцията точно в дванайсет на обяд. Тя не понася обяснения от сорта, че си имал работа, така че стегни се, опитай се да изглеждаш поне малко като военен, ако не си забравил съвсем какво означава това, и бъди точен. Ще кажа на Говинд да те заведе. А сега — да вървим.

Няколко минути по-късно се върнаха в Новия дворец и Едгар почука на вратата на един апартамент, който изглеждаше досущ като апартамента на Джо. Възрастният лекар ги посрещна на прага и приветства Джо. Едгар се извини и ги остави насаме. Докато сър Хектор се заклатушка към барчето в ъгъла на стаята, за да налее по уиски със сода, Джо успя да хвърли бърз поглед на покоите му. Детективът остана изумен от умението на доктора да си създава удобства според условията. Леглото и столовете бяха изнесени в по-малката от двете стаи и сега по-голямата приличаше на нещо средно между библиотека и лекарски кабинет. Имаше няколко дълги пейки с камари от папки и кутии с инструменти; имаше и очевидно функциониращ месингов микроскоп с черна лакирана основа и табелка с надпис „Цайс“. Мястото стигаше дори за възголемичка маса в центъра на помещението, върху която спокойно можеше да легне пациент (или може би да бъде аутопсиран труп). Купчините чисти бели чаршафи и редиците стъклени шишенца с илачи придаваха на мястото достолепен и надежден вид.

— Помага ли ви някой? — подхвана Джо. — Така като гледам, сте си оборудвали малка болница…

— Всъщност наистина има кой да ми помага. Обучавам цяла група младежи. Много са талантливи. Макар че в началото ми беше доста трудно да направя избора си. Как да ви кажа, тук медицината е малко по-различна. Нарича се аюрведа. Листа, билки, корени — такива неща. Боя се, че дворцовият лечител не е останал особено доволен от появяването ми на хоризонта, но какво да се прави — в някои отношения махараджата споделя западния начин на мислене. Сам реши да ме повика, за жалост твърде късно. А смъртта на двамата му синове изстиска до капка волята му за живот, ако мога така да се изразя. Такъв удар би бил ужасен за всеки родител, а за човек, комуто остават броени седмици живот, е направо смъртоносен. Честно да ви кажа, доста се притесних, като видях как състоянието му рязко се влоши, след като синовете му паднаха с прекършени криле един по един. Такива нещастия направо те завличат на дъното. Противоестествено е децата да си отиват преди родителите. Мнозина от нас научиха този тъжен урок през войната, знаете… — Гласът му замря.

— Значи не можете да направите нищо, така ли, сър?

— Абсолютно нищо. Когато е необходимо, давам болкоуспокояващи, ама и от тях няма особена полза. Те имат доста ограничено действие, както ще видите сам. В крайна сметка може да се окаже, че за тази крайна фаза най-ефикасни са местните аюрведически лекове. — Смръщи чело и продължи: — Опитвам се да понауча едно — друго за тази медицинска практика и трябва да ви кажа, че съвсем не става въпрос за шашмалогии и шарлатанство, както вероятно си мислите. Ни най-малко! Видях някои наистина забележителни неща… Махараджата винаги носи със себе си една доза за случаи, в които положението стане наистина нетърпимо.

— Имате предвид, че може да се самоубие ли? — попита Джо притеснено.

— Не, не. — Сър Хектор поклати глава и се усмихна. — Точно обратното. Това чудо се нарича хирания гарбха. Представлява смес от чисто злато — да, метала, един бог знае какво го правят, за да го претопят и да го направят годен за храносмилане, — джинджифил и други живителни билки. Ако я изпие човек на смъртен одър, му дава достатъчно сили, за да може да си каже последната дума. Използвали са го (представете си при какви обстоятелства!), за да изтръгнат отговор на въпроси от изключителна важност, като например къде е скрит ключът от хазната. При удобен случай с голямо любопитство бих изследвал въздействието му върху човешкия организъм. Може дори да напиша статия по този въпрос… Но не смъртта на махараджата ме подтикна да пожелая среща с вас — завърши многозначително той.

Джо отпи от уискито си и зачака.

— Гложди ме смъртта на двамата синове. Е, разбира се, всички са разтревожени. И от присъствието ви сред нас, Сандиландс, съдя, че съответните власти също са разтревожени. Прав ли съм?

— Да, сър, наистина е така. И се питахме дали не разполагате с някаква информация по двата случая — имам предвид медицинска информация, — която би ни помогнала да разнищим нещата?

— Трудна работа. Както знаете, индусите не са по аутопсиите. Изобщо не ми е и хрумвало да си правя устата да аутопсирам някой от принцовете, пък и в крайна сметка причината за смъртта и при двамата беше съвсем ясна. Но помня, че Удай ме помоли да огледам трупа на по-големия му син, Бишан. Не ми възложи да направя аутопсия в прекия смисъл на думата. По-скоро го интересуваше конкретен въпрос.

— А именно…?

— Нищо особено — дали момчето е страдало. Толкова.

— Звучи нормално този въпрос да вълнува един баща.

— Да, разбира се, всеки би се запитал това. Но все пак има нещо, което ме заинтригува в цялата ситуация. — Сър Хектор кимна към масата в средата на стаята. — Преди да предадат тялото на оплаквачките, го докараха тук. Нали са ви известни обстоятелствата около смъртта?

— Разкъсан от дива пантера, доколкото чух.

— В тясна клетка — да. Както можете да си представите, тялото беше на пихтия. Раздрана плът, едната ръка откъсната… звярът явно е бил гладен — започнал е да яде плячката си. Но вие сте ловец и е излишно да ви казвам, че пантерата убива чисто. Един удар би бил достатъчен да приключи с жертвата. Мисля, че идентифицирах смъртоносния удар. В гърлото. Точно според очакванията. Последвалото обезобразяване изглеждаше потресаващо, но нещастникът всъщност вече е бил мъртъв.

— Значи отговорът за Удай Сингх е бил, че синът му не е страдал и не е умрял от незаслужено ужасна и мъчителна смърт?

— Може да се каже. Но ми направи впечатление друго. Тъканите бяха зле увредени, така че не мога да го твърдя със сигурност, но имаше белези за прием на голяма доза опиум: силно стеснени зеници, обезцветяване на езика. Каквото и да се говори, Бишан не беше толкова глупав. Вземаше опиум всяка сутрин, както правят мнозина раджпути. И това не им оказва кой знае какво влияние. Във всеки случай не по-силно от уискито, което пием в момента с вас. — Вдигна чашата си към Джо и предложи да му сипе второ. — Опиумът ги зарежда със сили за през деня. Но определено не отслабва зрението и слуха им. В нормална ситуация Бишан не би пропуснал да забележи, че челюстите на пантерата не са зашити и че от лапите й стърчат нокти.

— Тоест ситуацията не е била нормална?

— Ами как да ви кажа, прецених, че има нещо нередно в цялата история, така че повиках личния му слуга, който винаги е бил около принца сутрин, и му зададох няколко въпроса. Звучи лесно, но всъщност не е така. Тези принцове са заобиколени от свита от верни до гроб слуги, които за нищо на света не биха изменили на господаря си. Това е в кръвта на раджпутите — готови са да защитават владетелите си до последна капка кръв въпреки допуснатите грешки. Както и да е, най-накрая попаднах, на когото трябва, спечелих доверието му и получих нужната ми информация… Надявам се, че не съм размътил водата…

— Напротив, постъпили сте по възможно най-правилния начин.

— Радвам се, че го казвате. Както и да е, та значи, попитах го каква доза опиум е взел господарят му онази сутрин… Накарах го да ми опише как протича една обичайна сутрин на Бишан. Човекът потвърди, че опиумът е бил част от задължителния сутрешен ритуал на господаря му, както повелява местната традиция… Ето… вижте сам.

Сър Хектор отвори едно чекмедже, извади малък предмет и го пъхна в ръката на Джо. Оказа се жълто топче, което Джо огледа с интерес.

— Приемат го в този вид.

— В менюто на „Риц“ май не го предлагат.

— И слава богу! Варят го в мляко и захар, за да убият лошия вкус.

— Как, по дяволите, го приемат?

— Ами вземат ей това — сър Хектор показа хаванче с овална форма. — Надявам се, Сандиландс, няма да останете с впечатлението, че винаги имам подръка всичко това. Позволих си да взема необходимото от стаята на Бишан… Слагат топчето в хаванчето и го счукват. После му сипват малко вода, прецеждат го и го пият. Става далеч по-бързо и действа мигновено, не е като да го пушиш през наргиле, което е другата възможност.

— Откъде си го е набавил? Кой му го е доставил?

— По този въпрос всичко е ясно. Предполагам ви е ясно, че не е кой знае колко трудно. Човек може да си го купи от всеки пазар, но конкретно Бишан си го е доставял от едно местно племе, бишнои, които живеят на юг, близо до Джодпур. Бишнои са земеделци, пацифисти, обичат природата, кланят се на дърветата.

— И снабдяват двореца със странни субстанции?

— При това от поколения. Както се оказа, Бишан е вземал по-мека доза години наред. Бил привикнал към нея и организмът му я понасял сравнително добре. Но в един момент, така твърди слугата, два дни преди да умре, Бишан го помолил да приготви питието му с друга субстанция. Дал му кутийка с три топчета опиум и заръчал да му бъде приготвено едно от тях — по обичайния начин. По въздействието върху господаря му слугата преценил, че опиумът е по-силен. Бишан лежал проснат по гръб почти цял ден. Възстановил се, а на следващата сутрин с охота повторил същата процедура. Този път го понесъл по-добре, извършил обичайните си сутрешни ритуали, включително слязъл при пантерата. И последствията били фатални. Топчето, което държите в ръката си, е третата, последна доза от специалната партида. Интересно би било да се проучи как точно се е сдобил с тях. Не мисля, че му ги е доставил словоохотливият слуга. Щом се усети накъде бия, човекът изпадна в паника. Направо се разтрепери от страх. Беше решил, че съм го заподозрял в съучастие в нечестиви дела, и вече си представяше как го посещава Аджит Сингх и бодрата му свита. Някак си успях да го поуспокоя и да му покажа, че нямам лоши намерения спрямо него — че любопитството ми е чисто медицинско. На всички е известно, че се интересувам от индийска медицина, така че му прозвуча убедително.

Взех мострите и направих някои проби в кабинета си. И определено мога да кажа, че намерих разлики. В новата кутийка имаше хапчета, съставляващи доза, която би парализирала всеки, който я погълне. — Замлъкна за миг, после продължи: — Поглъщайки една от тези конски дози, Бишан е влетял като вихър в клетката на пантерата. И е бил толкова замаян, че изобщо не е забелязал промяната, преди звярът да му разкъса гърлото. А дори тогава едва ли е усетил болка. И така, отговорът ми на въпроса на махараджата беше: не, милорд, синът ви не е страдал.

— Но остава въпросът защо Бишан е променил дозата си?

— Именно. На пръв поглед това е най-обикновен нещастен случай… Но кой му е осигурил опиум, който така да му притъпи сетивата, че да го накара да влезе в клетката в подобно състояние? Физическият убиец е пантерата — в това няма съмнение. Но кой е реалният извършител?