Барбара Клевърли
Тигър в двореца (19)

Деветнайсета глава

Изпаднала в шок, Маделин се тресеше неудържимо. Джо я придърпа към себе си, за да й помогне да се поокопити. Можеше да си представи какво й е — целият й свят се бе преобърнал с главата надолу и сега тя нямаше друг избор, освен да поеме на принудително пътешествие из мрачните коридори на дворцовите интриги. Трябваше й време.

— Е, добре, Джо — рече накрая успокоена. — Готова съм да го приема… до известна степен. Но искам да ми обясниш — защо?

— Ще ти кажа, но не забравяй, че това са само предположения. Все пак съм в двореца от…

— Говори, Джо!

— Народът нарича Удай „бапа“ — подхвана простичко Джо. — Ето ти го отговора. Махараджата е баща на племето и това е най-важната роля в живота му. Преди около два месеца разбира, че е болен от смъртоносна болест. Какво прави един умиращ човек — разтребва къщата си и слага всичко в ред. Първата му грижа е оцеляването на Ранипур. Няма никакви съмнения, че най-големият му син би бил пагубен владетел, който няма да успее да предаде трона на своите деца, понеже няма такива и няма никаква надежда да се сдобие с наследник. Според мен е погледнал тримата си синове и е решил, че третият, Бахадур, е почти идеален за тази работа — по-скоро би бил идеален, ако бе законен. Но, така или иначе, е възможно да заеме престола. Всички го харесват, той е способно хлапе и изборът ще удовлетвори британците, които Удай цени като верни съюзници в тежки времена. В крайна сметка те способстват за запазването на автономността на индийските княжества и в този смисъл политиката на Ранипур и на империята трябва да се развива в синхрон.

Скоро след като разбира, че наближава смъртният му час, той изготвя завещание. По-скоро документ, с който обявява своя наследник — но го нарича завещание. До днес документът е бил оставен без дата. Разполагам с копие от него. В това завещание за наследник е обявен Бахадур. Така че знаем, че планът му е бил такъв още преди смъртта на Бишан и Притви. Но го е държал в тайна. От собствения си опит, бидейки избран за юварадж, той е бил наясно, че има голяма вероятност от кръвопролития. Ако бяха надушили намеренията на баща си, двамата му големи синове щяха да вземат мерки, за да променят хода на събитията.

— Я чакай малко! Замълчи! „Да променят хода на събитията“! Какво намекваш, по дяволите! Един от тези „големи синове“ беше мой съпруг, за бога! Да не би да твърдиш, че Удай е очаквал Притви да изведе братята си да пояздят, като някой Лефти Луи или Ал Капоне? — Тя го блъсна гневно.

— Нямам честта да познавам тези господа, но доколкото мога да схвана мисълта ти — да, точно това намеквам. Но не стреляй по детектива, Маделин! Просто се опитвам да разбера накъде шават змиите в тоя змиярник. В крайна сметка Удай е познавал синовете си. А що се отнася до Притви, познавал го е отпреди теб. Според брат ти той е бил „истински раджпут“, което означава, че е твърде вероятно да е решил да се справи с нежелания престолонаследник по раджпутски. Удай е взел решение за Бахадур и е отстранил — поне така предполагам — потенциалните препятствия, които биха могли да попречат на момчето да се възкачи на трона.

— Но Удай се разбираше чудесно с Притви. Миналата година го изпрати в Щатите като свой представител… Имаше му доверие… Притви беше почти сигурен, че той ще заеме мястото на баща си върху гади.

— Да. И след като видях част от уликите тази вечер — Джо потупа плика, — бих казал, че това е достоверна картина на ситуацията в момента. — Той замълча, не знаеше как да продължи.

— След което на сцената се появих аз — горчиво отрони тя. — Това ли не изрече на глас? Чрез брака си с мен Притви де факто си е пресякъл пътя като претендент… Отнел си е всички шансове.

— Опасявам се, че да. Ако ти беше родила дете, то нямаше да се счита за наследник на баща си. А Притви е отказвал да има втора жена. Това вероятно е поставило помежду им непреодолима пропаст.

— Вярно, от време на време помежду им имаше спречквания — призна тя. — Притви се палеше лесно. Значи аз съм подписала смъртната присъда на съпруга си… Това ли се опитваш да ми кажеш?

Мълчанието му бе красноречив отговор.

— Това там уиски ли е? — попита тя вяло.

— Да, да ти сипя ли? Лично аз с удоволствие бих пийнал.

— Гадно е, но да, благодаря.

Той наля две чаши, като в тази на Маделин добави солидно количество газирана вода.

Тя отпи, направи кисела физиономия, после отпи пак.

— Виж, Джо, дай да караме едно по едно. Възможно ли е един баща, независимо колко е разочарован от начина на живот на своя син — в случая имам предвид Бишан, — да хвърли детето си на диво животно? Не можеш да ме убедиш!

— Ами точно там е работата! Именно затова прикритието му е било толкова надеждно. Удай е разпитал доктора, за да се увери, че синът му не се е мъчил. Докторът е възприел въпросите му като нормална родителска загриженост. Че е било израз на родителска загриженост, няма спор, но не бих я нарекъл нормална. Истината е, че смъртта на Бишан е била бърза и относително безболезнена.

Джо й разказа за дозата опиум и за това как убива пантерата. Маделин го изслуша с облещени очи.

— Но защо Бишан ще променя дозата си просто ей така?

— Аз си зададох друг въпрос — на кого Бишан има достатъчно доверие, за да му поръча по-голяма доза? На баща си? Може би е станало, след като са обсъждали някои въпроси. Нали разбираш: защо още не си ме дарил с внук; проблеми ли имаш; ето, вземи една дозичка от това; ще се почувстваш мъж… сложи малко мастило в писалката си — или както там е раджпутският еквивалент на последното. Това, разбира се, са само предположения. Категорични отговори никога няма да получим. Но последвалата „злополука“ е доста убедително режисирана.

— За пред кого? И защо примерно просто не са забили нож в гърба на Бишан? Или не са му увеличили дозата още малко? Защо е била нужна цялата тази разправия?

— Помисли малко. При положение, че Британската империя, в лицето на зализаната фигура на Клод Вивиан — изискан и любезен, дружелюбен, но всевиждащ, — ги следи изкъсо, се налага да се постараят смъртта да изглежда максимално близо до нещастен случай. А опиумът и навикът на Бишан да започва деня си с бой с пантерата са тъй добре известна и неразделна част от живота на Бишан, че злополуката би изглеждала напълно обяснима. Но не е изключено наблюдателният Клод все пак да е забелязал нещо не съвсем редно. Той пише доклад до сър Джордж, който така и не стига до получателя си. Вътре явно е имало нещо, което Клод неволно или съвсем съзнателно е прокарал и което не се е понравило на съответните хора. Сър Джордж знае, че ако не друго, Клод е суперизпълнителен, така че със сигурност му е написал доклад по случая. И чувствителният му нос надушва смрад.

— И те хвърля в бърлогата на лъва, за да се опиташ да разбереш какво не е наред?

— Нещо такова.

— След това идва ред на Притви, който също загива при явен инцидент, защото трябва да разчисти пътя за Бахадур. Ей това не ми го побира акълът! — извика тя и пресуши чашата си. — Гнусният любопитен дребосък! — Маделин избухна в сълзи.

Джо се притесни.

— Да разбирам ли, че не си от клуба на почитателите на Бахадур?

— Разбира се, че не съм! Не обичам хитри и безскрупулни типове! Той се държи с мен презрително — е, не че всички не се държат така! — и непрекъснато се мотае около самолетите, около Стюарт, наблюдава…

Внезапно млъкна и тишината увисна помежду им.

— Джо! — прошепна след известно време. — Може да го е направил той! Бахадур разбира от самолети достатъчно, че да среже кабела. А и всички ние бяхме толкова привикнали да го гледаме да обикаля около машините, беше ни жал за клетото хлапе… В един момент изобщо престанахме да го забелязваме. Стюарт му даде няколко урока…

— Но изчезна не той, а Али.

— Разбира се. Изкупителна жертва. Отървали са се от него, за да могат да му стоварят вината. Нямало го е, та да отрече, ако нещо се обърка за тях и заговорът им излезе наяве. Знаеш, че Стюарт изключва категорично Али да го е направил. Може да са го помолили и той да е отказал… Механиците не… абсурд е да свалят собствения си самолет и пилота.

— Питам се защо Притви се е качил на самолета, на който е трябвало да лети Стюарт. И единственият отговор, до който стигам, е — заповед или внушение отгоре. А хората над Притви не са чак толкова много, че да не можеш да ги изброиш. Всъщност е само един човек. Баща му. Така че пак се връщаме на машинациите на бащата.

— Не съм съвсем сигурна какво точно имаш предвид, но мога да ти кажа, че онази сутрин Притви проведе дълъг разговор с баща си. Смяташ ли, че е станало заради това? „Защо не вземеш да демонстрираш способностите си пред двамата англичани? Вече не отстъпваш по нищо на онзи янки.“ Знаел е, че Притви не може да отхвърли подобно предизвикателство. Така ли мислиш, че е станало, Джо?

Той кимна. В следващия миг тя се хвърли в обятията му и се разрида горко, а Джо едва успя да си остави чашата.

— Боже, каква съм глупачка! — хлипаше тя. — А се мислех за много умна! „Дай ми дължимото и няма да кажа никому за долните ти финансови спекулации!“ Все едно дете да размахва юмрук пред мечка гризли. — Тя повдигна крайчеца на кърпата му и си изтри очите. — И сега вече съм мишена, нали, Джо? Отгоре на всичко, изложих на опасност и теб, идвайки тук! Хайде да обмислим трезво ситуацията. Ако Удай — доколкото разбирам, това „ако“ си остава — стои зад всичко, не го е направил сам. О, нямам предвид само хората, които са подменили пантерата и са прерязали кабела. Искам да кажа, че е бил в основата на стратегическите етапи. Аджит Сингх и хората му със сигурност са били на върха на копието — изпълнителният отряд, ако мога така да се изразя. Освен това обаче си мисля…

— Залим?

Маделин кимна.

— Но не забравям и Бахадур, проклет да е! Повярвай ми — не го забравям нито за миг!

Джо въздъхна. Отиде до вратата и дръпна резето, поизгаси някоя и друга лампа, после се върна и седна на леглото до Маделин.

— И така, като отчетем фактори като настоящия владетел, бъдещия владетел, министър-председателя и шефа на полицията плюс дворцовата гвардия, плюс това, че никой от тях няма да ни пусне да си вървим и да позволи да се разприказваме, може да се каже, че сериозно сме загазили — отбеляза Джо. — Самолетите ти изведнъж започнаха да ми се струват доста примамлива перспектива. Искам да те питам нещо — ако трябваше да заминеш, накъде би се отправила?

Беше почти сигурен, че тя няма да му разкрие истинските си планове, но си струваше да опита.

— До Делхи се стига лесно. Но може би е по-добре да се избягват посрещачи на летището. Тези самолети могат да кацнат почти навсякъде, където има твърда земя. Едно шосе е достатъчно. Просто си избираш равно местенце и готово.

— И продължаваш с влак? После се прекачваш на параход? Бомбай? Мадрас? Калкута?

Никое от тези имена не предизвика реакция по лицето на Маделин.

— Аха, защо не — отвърна уклончиво.

— Значи остава само да намерим начин да прекараме нощта — подхвана Джо.

Тя посегна да го хване за ръката и се извърна към него с лице, разнежено от нещо, което на мъждивата светлина можеше да мине за дълбоки чувства. Но със същия успех би могло да бъде и жал или дори нужда.

— Джо… бих могла… бихме могли…

Колебание у Маделин?!

Той я погали по блесналата коса, прегърна я и я притисна към себе си, за да й вдъхне малко спокойствие, от което предполагаше, че има крещяща нужда.

— Май ще е по-добре пак да прекараш нощта тук — рече нежно. — Мой ред е да спя на дивана.