Барбара Клевърли
Тигър в двореца (20)

Двайсета глава

Джо пристигна рано край слонската порта, като преди това закуси набързо, докато Говинд му стегне багажа. Двамата с Маделин се постараха да заличат възможно най-убедително всички следи от нейното присъствие в апартамента му с френетична десетминутна офанзива преди изгрев-слънце.

— Да не повярва човек колко добре се спи с половината Маями под главата! — ухили се тя и измъкна плика изпод възглавницата си, веднага, след което го пъхна в пазвата си. Пристегна колана си повече от обичайното, за да не изпаднат документите. — Доскоро, Джо. Ще се видим в джунглата.

— Какво? И ти ли идваш? То заприлича на екскурзионно летуване!

— Нали не си мислел, че ще е само за мъже, а? Осем джентълмени в бархетни сака, които си разправят забавни ловни истории на чашка ангостура битер^[1]? Съжалявам, Джо, но на всички ни бе показано ясно, че е препоръчително да присъстваме. Предполагам искат да разчистим двореца за няколко дни. Честно казано, предпочитам да рискувам с дивите тигри, вместо с дворцовите. Чувствам се в по-голяма безопасност сред змиите и скорпионите — честно! Мисля, че Лоис и Лизи няма да дойдат, защото са против да се застрелват животни, но всички останали ще присъстват.

 

 

И ето че хората започнаха да прииждат в двора. Някои бяха нетърпеливи и превъзбудени, други летаргични, дори отегчени. Слугите получаваха последни инструкции, тук-там някой изтичваше до двореца да вземе нещо забравено. Хората се разпределиха според колите, с които щяха да пътуват. Пътуването щеше да отнеме около два часа и всеки се молеше да не му се падне да споделя един автомобил с Аджит Сингх.

Джо стоеше леко встрани и се наслаждаваше на прозорливостта на Колин по отношение на планирането. Целият багаж за бивака, който включваше и железни контейнери с питейна вода, бе изпратен няколко дни предварително с камили и волски каруци. Сега между колите оставаше да се разпределят само десетимата от ловната дружинка и техният личен багаж. Нищо не беше оставено на случайността, бе помислено дори за разпределението на местата. Във всяка кола щяха да се возят по трима пътници и един униформен шофьор. Колин с лекота насочваше гостите към местата им, глух за всякакви възражения. С първата кола, ролс-ройс, тръгнаха Бахадур, Едгар и Аджит Сингх; във втората, хиспано-суиза, където бяха разпределени Маделин, Стюарт и сър Хектор, настроението далеч не беше толкова приповдигнато, а докторът категорично отказа да се раздели с медицинската си чанта и настоя тя да пътува с него.

Поканиха Джо да заеме мястото си в третата кола, един от трите доджа, заедно с Колин и Клод. Накрая имаше още четири с багаж. Колоната потегли, изпратена от Лоис и Лизи.

— Не отстрелвай животно за мен, Джо! — подвикна му Лизи.

— Скъпи, проверявай редовно обувките си за пълзящи твари, моля те! — заръча на съпруга си Лоис.

— Колин! А къде е Нейно височество? — огледа се Джо притеснен.

— Ето я там, в далечината — посочи напред Колин. — Шубхада избра да пътува на кон, придружавана от конярите си. За нея ще е въпрос на чест да пристигне преди нас. Но няма да й е толкова лесно — земята е твърда и пресъхнала. Прекрасни условия за автомобили! Ще развием доста прилична скорост.

Рано сутрин пътуването по пътя покрай гората, със слънцето, процеждащо се между дърветата, сред облаци жълти мушици, бе вълшебно. Въпреки че колоната от седем автомобила подплаши животните, които иначе имаше шанс да се видят отблизо. Някои от тях намекнаха за присъствието си със спорадични предупредителни крясъци. Джо забеляза, че с приближаването до бивака теренът става по-насечен и скалист, навсякъде се виждаха следи от древна цивилизация. От билото мрачно надничаше полуразрушено укрепление от пясъчник, тук-там из джунглата се бяха загнездили богато украсени индуистки храмове, а от време на време се зеленееше по някое езеро, скътано в пазвата на долината.

Когато пристигнаха, Шубхада вече се бе настанила на сгъваем стол насред бивака и бе преполовила прочитната книга, която си носеше. За да ги подразни, им помаха с ръка, стиснала чаша чай, и си погледна часовника.

— О, чудесно. Надявах се да пристигнете за обяд. Дано нямате нищо против, че вече се настаних. Нали знаете — първият има право на избор на палатка! — Посочи края на една от двете редици бели палатки с платнища, опънати по средата на поляната. Беше си избрала място най-близо до джунглата и най-далеч от полевата кухня и склада с провизиите.

Това не се понрави на Колин, който бе възнамерявал да настани двете дами на сигурно място в някоя от централните палатки, както предположи Джо. Той обаче реагира мигновено и преразпредели в движение хората, след което всички отидоха да се настанят и да отмият праха от пътуването. Шубхада беше в стихията си, кръстосваше бивака, облечена в жокейския си спортен костюм, и раздаваше заповеди. Докато я гледаше как нервничи около слугата, който разтоварваше сандъка й с оръжия от ролса, Джо се зачуди дали в красивия контейнер се е намерило място и за пушките с марка „Пурди“, собственост на мъжа й.

Оръжията на останалите от хайката бяха пренесени в бивака предишния ден и любимият „Холанд и Холанд“ на Джо го очакваше. Той поздрави великолепното оръжие като стар приятел на това особено място. Извади го, вдигна го на рамото си и хвърли кос поглед на цевта. Провери мунициите си и остана доволен от прегледа на пушката. Колин бе забранил всякаква стрелба, така че нямаше възможност да я подложи на по-сериозна проверка. Сега, когато всичко беше подготвено, не му се щеше да привлича вниманието на тигъра и да го предупреждава да се скрие още по-надалеч.

Всички като че бяха обзети от празничен дух. Отърсили се от тягостната атмосфера в двореца и доволни да излязат сред природата, те насядаха на шарена сянка на поляната, наслаждавайки се на приятната компания и постоянно пълните чаши чай и лимонов сок с газирана вода и лед (това как беше успял да го постигне слугата!?). Седнаха да обядват на открито, на пищна трапеза, приготвена в полевата кухня, която работеше с пълна пара, обслужвана от няколко от дворцовите готвачи. Мъжете се бяха спретнали в кафяво-зелени ризи и къси панталони, а на главите им се перчеха австралийски военни шапки с перо — символ на доброто настроение и чувство за хумор на Колин. Светлите тропически каски бяха абсолютно забранени — униформата трябваше да се слива максимално с околната среда. Бахадур и Аджит Сингх бяха направили компромис, съгласявайки се да сложат на главите си пастелнозелени тюрбани. Джо виждаше навсякъде около себе си орди от хора, които с леко сърце се грижеха за комфорта на всички участници в мероприятието — от двайсетимата махути плюс още толкова гледачи на слонове, до величествения иконом, който организираше всички камериери и прислужнички.

Но на Джо му беше нервно. Двамата с Едгар се поразходиха сред дърветата, за да изпушат по цигара след обяда.

— Не съм виждал подобно нещо от времето, когато се готвехме за боевете при Сома — подметна той на Едгар, като посочи суетящите се във всички посоки тълпи от слуги. — И всичко това само заради един тигър! Къде, по дяволите, живеят тези хора!

— На около стотина ярда оттук — Едгар вдигна ръка на юг, — на една поляна ей там, има нещо като палатков град. А слоновете са оградени край езерото. Освен това не е само заради тигъра и ти го знаеш много добре! Цялата дандания е заради нас, европейците, за да ни осигурят забавление. Навръх всичките си грижи, Удай се постара да ни даде възможност да се откъснем от ада, в който попаднахме. Това е съвсем обичаен жест на любезност от страна на владетеля и би било чудесно да престанеш да душиш и да разпитваш, ами да си гледаш кефа. Защо не вземеш Колин да те разходи със слон из околността? Да изпуснеш малко пара. Виж, Джо, ако се притесняваш за безопасността на Бахадур — додаде веднага, очевидно смутен от острия си тон, — можеш да си поемеш малко въздух. Е, не чак да забравиш! Все пак и двамата сме на работа. Но все пак тук момчето е далеч от двореца, заобиколен от хора, за които неговото благополучие стои на преден план. Стъпи ли на онази платформа на дървото, ще е на една ръка разстояние от Шубхада и на няколко крачки от Клод — двамата, които имат най-много основания да се борят самоотвержено за живота му. Оттатък долината е верният човек на баща му, Аджит, който досега не е допуснал нито една слабост в грижите си за малкия — това дори ти няма как да не го признаеш. На всичкото отгоре тук сме и ние с теб. Както и да го погледнеш — доста внушителна охрана!

— Прав си, Едгар, но подобни сцени леко ме изнервят — накъдето и да погледнеш, виждаш заредени оръжия; в близкия шубрак дебне тигър човекоядец; има слонове, които могат да те стъпчат, дървета, от които да паднеш, и кой знае какво още! Същинско минно поле!

Джо понечи да седне на един пън, но Едгар припряно го дръпна встрани. Протегна тоягата си и разрови листата, обиколи щателно корените и накрая, доволен от резултата, рече:

— Никога не сядай, преди да си проверил за змии, Джо. Тези джунгли бъкат от индийски кобри… Вече няма страшно, заповядай.

— Благодаря, Едгар! Много ти благодаря! Май нещо не ми се седи вече. Да се връщаме в лагера.

 

 

За облекчение на Джо остатъкът от деня премина сравнително спокойно. Решена да почерпи с пълни шепи от възможността да се откъсне от дворцовото ежедневие, групата — и ловците, и наблюдателите — се обедини и, може да се каже, сплоти. Все едно бяха на бойскаутски лагер. Или като на бойното поле — това го знаеше от личен опит. Само дето не бяха принудени да понасят общи лишения в палатките. Гостите един през друг изразяваха задоволството си от тънещите в разкош палатки. Никакви случайни настилки — стъпваха по меки персийски килими. Сгъваемите походни мебели бяха превърнати в луксозни с помощта на възглавнички с пискюли, а онези, които се опасяваха, че тоалетната няма да им бъде достатъчно удобна, останаха приятно изненадани да установят, че всеки от гостите разполага с лична кабинка с клекало с махагонова седалка.

Но въпреки предразполагащото въздействие на пълното задоволяване и повсеместна сърдечност, докато гледаше събралите се около масата за вечеря лица, Джо се чувстваше без видима причина някак притеснен. Колин, около когото всички инстинктивно се бяха насъбрали и на чиято дума всички се подчиняваха безпрекословно, ги забавляваше с ловни истории. Но Джо установи, че тяхната цел е не само да забавляват и смайват присъстващите. Те бяха пълни с послания и конкретни инструкции. И както повелява добрата разказваческа традиция, тези истории внушаваха на слушателите чувството, че разширяват собствения си опит, изострят чувствителността си и избистрят личната си гледна точка.

За всеобща изненада, Аджит Сингх, от когото всички очакваха сдържаност и резервираност, се включи с охота в разказването на ловни случки край огъня след вечеря, допълваше и украсяваше казаното от Колин, вметваше тълкувания от раджпутска гледна точка и от време на време дори поемаше инициативата и разказваше древни народни легенди.

Стюарт, който никога преди не бе присъствал на лов на тигри, беше целият в слух, присъединяваше се към Джо в задаването на правилните въпроси на съответните хора и успешно поддържаше разговора. Джо си помисли, че младият американец сигурно е бил душата на компанията в замъка във Вогезите, където ескадрилата му е била подготвяна в прословутия завиден разкош през войната. Сестра му обаче далеч не показваше подобни качества.

В тази предимно мъжка компания Маделин се чувстваше несвойствено ограничена и предпочиташе да стои в сянка, закриляна от брат си. С Джо поддържаше подчертано куртоазни взаимоотношения и той се запита дали си бе въобразил, че предната нощ помежду им заискри известна близост. Що се отнася до другата дама в компанията, Маделин по никакъв начин не се опитваше да общува с нея по женски. Бунтарски облечена в блуза и пола панталон в цвят каки, с каубойска шапка на главата, Маделин бе любопитна противоположност на Шубхада, която сияеше в стилна вечерна копринена рокля в индиговосиньо. Словоохотлива и превъзбудена, махарани явно се чувстваше добре в мъжката компания. Макар че поведението й беше педантично издържано в добрия тон, нещо заинтригува и смути Джо: някаква енергия, едно въодушевление или може би задоволство. Момичето определено беше в добро настроение. Тръпката от лова? Нали всички твърдят, че е страстен ловец.

Бахадур също се радваше на възможността да бъде в компанията на мъже, на които се възхищава, и макар да не бе съвсем наясно със своето положение сред тях, другарите му красноречиво му показваха чрез разговорите си, че са се събрали тук, на осветената поляна, далеч от цивилизацията, за нещо възвишено и неотложно. Никой не намираше за нужно да напомня на юварадж, че времето за лягане отдавна е минало, така че той остана да слуша в захлас историите, докато накрая не повика личния си слуга, пред когото обяви желанието си да се оттегли, препоръчвайки на останалите да последват примера му.

След дългия горещ ден повечето от тях използваха думите му, за да оправдаят собственото си оттегляне. Така че всички, след многократни пожелания за лека нощ, се бяха прибрали по палатките си, намирайки пътя си на мъждивата светлина на гаснещия огън и факлите на нощната стража. Джо остана буден още доста дълго, заслушан в нощните звуци откъм гората и в приглушеното шумолене на бивака, подготвящ се за сън. Усмихна се, чул как докторът, заел отсрещната палатка, си прави шумна гаргара, а после, след пронизителен финален взрив, се кротва в леглото. Вдясно се намираше палатката на Бахадур, притисната между Джо и Колин от двете страни и Аджит Сингх — отпред. Малкият се суетя доста дълго, след като си легна, приказва нещо със слугата си, дори няколко пъти го изпраща за едно-друго до палатката с провизиите. Съдейки по сподавения смях, изригнал при завръщането на слугата, Джо се досети, че малкият си е донесъл тайничко от личните запаси любим швейцарски шоколад. Усмихна се снизходително.

Последните приглушени прозявки и проскърцвания постепенно стихнаха и Джо най-сетне се почувства единственият буден в бивака. Обичаше това усещане. Лежеше гол, без да се избърше след бързата вана, на походното легло — подобрен вариант с мек дюшек с памучна тапицерия отгоре. Беше нащрек и в готовност. До слуха му достигаше крякането на жаби откъм езерото и самотният вой на заблуден чакал. Около завзетата от хората поляна крадешком се промъкваха нощни твари, тук-там изпукваше съчка. Беше странно, че след цялата лежерна празничност на вечерта се чувстваше толкова напрегнат. Всеки път, щом се опиташе да идентифицира причината за безпокойството си, стигаше до една и съща мисъл: в трескавото си желание да намери решение бе нарушил първото от основните си правила. Бе направил и дори споделил с друг човек заключение, преди да са налице всички необходими доказателства. Подозрението му за ролята на Удай Сингх в убийството на синовете му не бе нищо повече от възмутителна и скандална хипотеза! В крайна сметка става въпрос за Индия през ХХ век, а не за Турция през XV век с всичките й дивашки кръвопускания, съпътствали кончината на всеки султан. Тук властваше Британската, а не Османската империя. Действа прибързано и сега не му оставаше друго, освен да се надява, че Маделин ще прояви достатъчно здрав разум и няма да сподели с друг хипотезите, които Джо изложи пред нея. Тя и бездруго май не му повярва изцяло, рече си той с надежда.

Ами ако предположението му се окаже погрешно — както между впрочем вече започваше да си мисли, — как ще се отрази това на безопасността на Бахадур? „Бахадур, приятелю, добре ли си?“, запита се наум. Освен това му беше любопитно дали Колин, Едгар и Аджит също са будни. „Бдителност до дупка, Сандиландс!“, рече си, припомнил си една подобна нощ на пост в Паникхат. Разсъждавайки върху тези неща, постепенно се отнесе и заспа.

 

 

Събуди се посред нощ, наострил уши. Звукът, който го събуди — откъде идва? В първия миг се уплаши да не би Маделин съвсем да си е загубила ума и да е решила да го посети, но никой не отметна покривалото на палатката му. В следващия миг Джо беше скочил на крака, навлякъл халата си и стоеше пред палатката на Бахадур. Заслуша се напрегнато и бе готов да се закълне, че странният звук, който чу, бе кикотът на момчето.

— Бахадур! Сър! Джо Сандиландс е. Всичко наред ли е? — попита той шепнешком.

— Джо? Естествено. Връщай се в леглото! Сутринта има много да ти разправям. Когато капанът ми щракне, ще ме наричаш Бахадур Великия ловец! — Последва нова порция сподавен смях и Джо се промъкна обратно в палатката си.

 

 

Когато късно на следващата сутрин Бахадур се измъкна от палатката си, изглеждаше унил и потиснат и избягваше погледа на Джо. Всъщност на всички. Присъедини се към тях на масата, като поздрави любезно, но като че не му се приказваше много-много. Джо би отдал неразположението на момчето на преяждане с шоколад, но Бахадур се нахвърли с апетит на закуската. Щом Колин ги събра за последно доуточняване преди началото на лова, момчето все пак се поободри.

Общо взето, всички получиха обичайните препоръки за това колко е важно да проверяваш непрекъснато пушката си и да внимаваш да не я насочваш към другите участници в лова. Наред с това обаче имаше и по-полезни сведения: най-уязвимите части в тялото на тигъра, предпочитани позиции за стрелба — странично или откъм главата. Загрижен за безопасността на хората, Колин най-сериозно раздаде на всички по една железничарска свирка, окачена на връв, и им нареди да ги увесят на вратовете си. Изрично подчерта, че трябва да използват свирките само в краен случай.

— Това не е играчка. Недопустимо е да се използва за разнообразие или на шега — предупреди ги строго. Джо забеляза, че Колин каза последното, докато подаваше свирката на Бахадур.

Щяха да се отправят към долината, изминавайки последната част от пътуването със слонове. Наизвадиха се фотоапарати, колоната от слонове приближи с величествена крачка, кожата на животните бе украсена с множество заврънкулки в пъстри цветове, от гърбовете им се спускаха богати кадифени покривала, на челата им сияеха златни украшения.

— Джо, Едгар! Вие сте на този — извика Колин и те стъпиха на специалната платформа, откъдето един по един се покатериха на оградената с перила хауда. Джо се огледа и със задоволство спря очи върху изобилието от полезни вещи, струпани в малкото пространство на седлото: калъфи с оръжия, патрондаши, бутилки с лимонов сок, бутилки с чай, слънчобран, резервна риза, ръкавици, нож, фотоапарат, „Кендъл Минт Кейк“^[2] и — странно решение за жежкия летен ден — голямо одеяло.

— Пчели — рече кратко Едгар, забелязал изненадата в погледа на Джо. — В случай че те нападнат. Просто се увиваш в одеялото.

Махутът извърна към тях ухилената си физиономия и им каза, че слоницата, на която ще пътуват, се казва Чумпа и е водачката на стадото. Докато се поклащаха неловко, потъвайки едновременно настрани и назад, Джо се съсредоточи върху мисълта за величието на една отминала епоха, когато в подобен лов са участвали по сто такива великолепни слона, наобикаляли са тигъра, доближавали са стрелците толкова близо до тигъра, че да могат да хвърлят копията си по него, а понякога и направо да скочат отгоре му. С пронизителен вик и почесване зад ухото на слоницата с пръстите на краката си махутът пришпори Чумпа да забърза темпото. Отправиха се към джунглата и ловът започна.

 

 

Същото напрежение изпитва войник, притаен в окопите, докато брои секундите до началото на атаката. Джо облиза пресъхналите си устни. Изтри потните си длани в панталона една по една. Девет сутринта, а жегата беше непоносима дори на сянка сред короните на дърветата. Помисли си за сър Джордж, високо в планините на Симла, който вероятно точно в същия момент посръбваше чай на ливадата под сянката на хималайски кедри и се наслаждаваше на свежия въздух, нахлуващ откъм Хималаите. Провери пушката си. Проверяваше я вече за трети път само за последните минути. Нагрятата от слънцето част от дулото опари дланта му. Дори пушката не издържаше на тези температури. Скоро ще са му нужни ръкавици, за да я държи. Явно за това са били предвидени чифтовете, които видя сред багажа! Почуди се нервно дали жегата може да попречи на стрелбата му. Колин спомена ли нещо по този въпрос? Погледна надолу от скривалището си високо над земята, сред клоните на определеното дърво от южната страна на потока, и се опита да намери с очи Едгар на отсрещната платформа. Сред листата, зад които бе скрита тя, нямаше движение. Вдясно, където би трябвало да се намира Клод, също не помръдваше нищо. Колин бе избрал чудесни места за прикритие.

Джо се съсредоточи върху пространството между двата края на долината. Видя килим от златни треви, някои от тях се поклащаха от бриз, който той не можеше да усети, други стърчаха неподвижни, височината им надхвърляше човешки бой. Райето на тигрицата можеше да се крие навсякъде в гъсталака и те нямаше да я забележат, докато не реши да излезе от прикритието си. Тук-там, където тревата бе по-рядка, се провиждаха петна червеникава ситна пръст, която се виеше по продължение на пресъхналото речно корито. Джо прецени, че има шанс да хване тигрицата на мушка — при положение, че е избегнала куршумите на петимата ловци на по-предни позиции — само ако тя мине през някое от тези оголени петна. Присви очи и съсредоточи вниманието си върху най-близкото до него, измервайки го на око, за да прецени колко голяма ще бъде мишената му на този фон. Дали тигрицата ще се промъкне крадешком като домашна котка или ще профучи през територията си като Кралицата на джунглата, каквато всъщност е? Въпреки усилията на Колин да ги научи на нещо, Джо се чувстваше напълно неподготвен.

Над джунглата бе надвиснала необичайна тишина. Някъде в далечината изрева слон, група лангури, които посрещнаха качването на Джо на дървото им с шумен протест, се бяха успокоили и тихичко се пощеха. Той напрегна слух да чуе думкане на тъпани. Да не би Колин да има проблеми с групата селяни, нетърпеливи да разчистят сметките си с тигрицата?

Погледна си часовника и установи, че е на дървото едва от половин час.

Приближи стадо замбари, едно от животните, явно притеснено от нещо, внезапно подскочи и навири опашка, при което цялото стадо хукна презглава през долината. Някъде вдясно от Джо се чу предупредителен крясък — дали беше маймуна? Лангурите по високите клони на дървото му прекъснаха заниманията си. Изпружиха шии и си заподвикваха, след малко решиха, че няма причина за притеснение и продължиха да се пощят взаимно.

Джо беше наясно, че Колин неведнъж е стоял качен по дърветата, без удобството на платформа, и е дебнел тигъра часове наред. Веднъж даже при проливен дъжд в Хималаите изпаднал в сложна ситуация и се наложило да го спасяват, като на сутринта едва го свалили от дървото, целия вкочанен. Джо бе заел поста си едва преди час и разполагаше с удобна платформа и стълба, която да използва в случай на нужда. Внезапно го обзе почти непреодолимо желание да слезе да се изпикае и да запали цигара.

Продължителният вой на ловджийски рог освободи напрежението. Началото на лова бе дадено. Спектакълът, режисиран от Колин, започна. В далечината се чуваха гласове, ритмично тропаха тояги, след малко забиха и тъпаните. Мъжете напредваха бавно от трите страни на фуниевидната клисура и сцената бе готова да посрещне звездата на представлението. Сърцето на Джо заби лудо. Тигрицата сигурно бе чула още първия рог и най-вероятно вече тичаше към отворения край на долината и към свободата си. Без да откъсва поглед от речното корито, Джо започна да брои минутите. Освен ако не е решила да се втурне по стръмния склон вляво от дървото на Бахадур, тя би трябвало да се появи всеки миг. Джо наостри уши в очакване да чуе изстрели отдясно. Минутите се нижеха, думкането се чуваше все по-силно, но изстрели нямаше. Нищо от Бахадур? Нищо от Аджит Сингх?

— О, боже! — изруга Джо под мустак. — Капанът е празен! Тя не е тук! И утре ще трябва да повторим цялата процедура… а може би и вдругиден!

Вниманието му привлече единичен изстрел откъм позицията на Клод. Долови движение. Зачака, оглеждайки периметъра си.

И я видя — точно там, където очакваше. Силуетът й се очертаваше ясно върху голото петно, където се бе концентрирал погледът му. Стоеше неподвижно и внимателно обдушваше въздуха. Беше огромна, с лъскава червеникаво-златиста козина на черни ивици, която блестеше на яркото слънце. Абсолютно прекрасна. Маймуните над главата му нададоха предупредителни крясъци за приближаването на тигър и започнаха да се мятат из клоните, обзети от ужас и страх. Едгар стреля и тигрицата се вдигна на задните си лапи с възмутено ръмжене. Очевидно невредима, се завъртя и изчезна във високата трева. Дали е ранена? Или Едгар пропусна? Изстрелът му беше отстрани. Лесна мишена, но когато човек стреля на месо, уцелва трудно. Джо проследи олюляващата се трева и си даде сметка, че звярът приближава към неговото дърво. Преглътна нервно и проследи бързото движение напред.

Спомни си съвета на Колин: „Цели се във врата. В главата няма смисъл. По-трудно е, пък и тигрите често преживяват рана в главата. Куршум в гърлото е смъртоносен.“ Но как да застреляш тигър в гърлото, след като си толкова високо над главата му, а той тича право насреща ти! По законите на геометрията, колкото повече се приближаваше тигрицата, толкова по-невъзможно беше да бъде уцелена във врата. Със свито сърце си даде сметка, че колкото и да е невероятно, явно всички останали са пропуснали шанса си и сега всичко зависи от него. Стиснал здраво пушката си, зачака. Инстинкт, правилна преценка, късмет — всичко имаше значение. Внезапно тя изскочи от тревата и оголи врата си в продължение на цяла крачка. Джо дръпна спусъка. Стремителният й полет секна рязко и тя застина, втренчена в него, а лицето й — бе готов да се закълне — бе разтеглено в лека усмивка. В следващия момент се строполи на земята.

Движение под дървото на Едгар му подсказа, че приятелят му вече тича към плячката. Джо също слезе, все още стиснал здраво пушката, в него бушуваха разнородни емоции, но на повърхността като че изплува нещо, което най-точно би могъл да определи като въодушевление. Както ги беше учил Колин, Джо взе камък от земята и го хвърли по туловището, за да провери за признаци на живот. Изглеждаше му доста подло, но явно бяха познати случаи на уж мъртви тигри, скачали на крака при приближаването на неопитен ловец, за да го сграбчат за гърлото. Животното не помръдна, затова Джо премина към следващия тест. Дръпна го за опашката и след като пак не последва реакция, размаха победоносно пушката си към приближаващия Едгар.

Едгар излезе от прикритието на дърветата и спря. Изопнал гръб, хвърли шапката си на земята и изкрещя нещо, което Джо нямаше как да чуе от думкането на тъпаните и крясъците на изпадналите в истерия маймуни.

Джо не можеше да разбере какво става, но кръвта му се смрази, когато видя как Едгар вдига пушката си във въздуха и я насочва право към него.

— Едгар! Какво става, по дяволите?

Насреща му се беше облещила двуцевка, в едно от дулата, на която все още имаше патрон.

Стиснал пушката си с една ръка, Едгар вдигна другата, за да я махне рязко два пъти в добре познат на всеки войник предупредителен жест. Джо реагира мигновено и се завъртя, за да си покрие гърба. Озова се срещу зейналата паст на тигър.

Звярът бе на броени крачки от него, съвсем жив, разярен и готов за скок. В главата на Джо прозвуча гласът на Колин. Инстинктите му също заговориха, подсказвайки му да промени височината си, щом тигърът се отлепи от земята. Понечи да вдигне пушката си. Тъй като нямаше време да се прицели от рамо, стреля от хълбок. Откатът на мощното оръжие го хвърли назад и леко встрани, далеч от масивното туловище, което се носеше към него, и той падна встрани от траекторията на тигъра, който миг по-късно се стовари с цялата си тежест върху мястото, където бе стоял Джо. Горещият дъх на звяра облъхна бузата на ловеца, ноктите на протегнатата напред лапа одраскаха ръката му.

Маймунският хор съвсем побесня, мъничките черни личица бълваха фонтани от нечленоразделни звуци и крясъци, ръчичките замеряха тигъра с пръчки. Джо успя да се изправи и с радост прие протегнатата ръка на дотичалия миг по-късно Едгар.

— Съжалявам, Джо, не можах да се прицеля добре в този негодник — ти ми беше точно на пътя. Но какво значение има, по дяволите! Откъде изобщо се взе този мъжки! Добре ли си, старче? Доста кофти изненада. — Пусна Джо и отиде да огледа трупа. — Изключителен изстрел! Право през врата! — Изправи се и избухна в смях. — Два тигъра с два куршума за две минути! Това си е ловна история, дето с години ще обикаля лагерните огньове! Сандиландс Двата изстрела! Представям си само.

Опитът на Едгар да демонстрира веселост и нехайство не можа да заблуди Джо. Той само прикриваше неописуемо вълнение. След малко Джо все пак успя да възвърне гласа си.

— Благодаря ти, Едгар. Наистина съм ти ужасно благодарен. Още веднъж.

Едгар вдигна револвера си.

— В цялата суматоха не бива да забравяме да дадем знак, че всичко е приключило! — Даде три поредни бързи изстрела. — Няма да е зле докторът да хвърли един поглед на раната ти, но дотогава и това ще свърши работа. — Извади голяма носна кърпа. — Да не вземеш да оплескаш всичко наоколо с кръв.

— Какво, за бога, става тука! — Колин изникна изневиделица, метнал пушката си през рамо. — О, не! Боже мой! — Веднага разбра какво се е случило, без да е нужно Едгар или Джо да казват нито дума. — Цели два! Как съм могъл да не разбера! Глупак такъв! Добре ли си, Джо?

— Тигрицата се държа точно според очакванията ти, Колин — успокои го Джо. — Съвсем по график. Но откъде се взе мъжкият, да му се не види? Изведнъж се озова точно зад гърба ми!

Колин бавно поклати глава.

— Предполагам, че е синът й. Съвсем младо животно. Сигурно са ловували заедно… — Лицето му се изкриви от яд и болка. — Защо нямах повече време да огледам района! Сигурно щях да попадна на втория чифт следи. За малко да стане сакатлък.

— Това обяснява големия брой на жертвите от селата — заразсъждава трезво Едгар. — Била е нужна храна за двамина.

Група селяни със сопи и тъпани се приближиха предпазливо, после, щом видяха, че двете туловища не помръдват, видимо се поуспокоиха. Започнаха да викат въодушевено на Колин и да чукат победоносно със сопите си. Един се приближи до женската и изля нещо върху трупа й.

— Нарича я зъл дух — зае се да превежда Едгар с усмивка. — Ще ти кажа с две думи смисъла… Доволен е, че е мъртва… Изброява всичките си приятели и роднини, които са били убити… Списъкът с жертвите е доста дълъг. — Едгар се обърна към ловеца, който все още не можеше да се зарадва на случилото се. — Хайде, Колин, усмихни се! Всичко е добре, щом свършва с два мъртви човекоядеца. Хората ще са двойно по-доволни.

Най-после Колин се подсмихна накриво, после, забелязал облекчението по лицата на Едгар и Джо, както и доброто настроение на селяните, се поотпусна.

Суетнята постепенно се уталожи и хората започнаха да се поздравяват радостно. Миг по-късно от изток прозвуча настоятелен писък на свирка. После втори. И още един.